ДЗИ БЕЛ

ХРИСТО БОТЕВ “МАЙЦЕ СИ”

Стихотворението “Майце си” е първата печатна Ботева творба. Писана в Русия и посветена на най-близкия човек, тя е вълнуваща изповед на младата личност, неосъществила мечтите си, разочарована от сблъсъка с враждебния свят.

Предизвикана от носталгията на младия Ботев, откъснат от родината си като ученик в Одеса, творбата поставя проблема за трагизма на нравствено извисената личност, чиито духовни хоризонти не съвпадат с патриархалното светоусещане. Нейните светли въжделения и помисли остават неразбрани от другите. Объркан и раздвоен, героят търси спасение от духовната изолация и отчуждението в прегръдката на майката – символ на родовите опори и патриархални ценности, които могат да върнат изгубените любов и вяра. Разривът между мечти и действителност води младия човек до трагични обобщения за смисъла на човешкия живот и нуждата от човешка близост и съпричастие в него. Това е пътят на болезненото личностно съзряване на един неспокоен търсещ дух, разпъван между повелите на рода и личния избор, дръзнал да наложи своята воля в противостоенето на съдбата.

Обречен на скиталчество далеч от дом и родина, лирическият герой се обръща с топлото “мале” към най-близкия до сърцето му човек, за да излее натрупаната болка и зададе съдбовния въпрос:“Ти ли си , мале, тъй жално пела,/ти ли си мене три годин клела“. Трагично съкровените тонове на жалната майчина песен се преплитат с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчина клетва, санкционираща престъпването на патриархалните норми. Изстраданото наказание /”та скитник ходя злочестен ази”/ се приема като съдбовна определеност и справедливо възмездие за разкаялия се “блуден” син, който не престава да търси отговор за своята самотност и обреченост във възможни провинения – “бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани”. Поредицата от реторични въпроси в първите две строфи на творбата пресъздават усещането за прокълнатост – свещената майчина клетва, както и повяхналата младост са възможните наказания за най-тежките грехове. Но лирическият герой не открива у себе си вина, оправдаваща страданието. То е изкупление за невписването на Аз-а в битийния ред на патриархалната общност, знак за една пробудена индивидуалност.

Самотната неразбраност на героя е породена от неговия нравствен максимализъм, изразен във високия идеал, който макар и неназован пряко, звучи подтекстово като повеля на времето. Надрасъл тесния патриархален свят, затворен в драматизма на собствените си преживявания, самотникът не среща съпричастие, вълненията му остават несподелени: „ Приятел нямам/да му разкрия що в душа тая“.Скиталчеството и самотата на Ботевия лирически персонаж поставя проблема за различността от другите, който е основен тематичен център на модерната поезия. На границата на прехода между патриархално и революционно съзнание героят изживява драмата на изключителната личност, която не намира в действителността потвърждение на своите идеали. Страданието на самотника слага доминантата на изживяването в пълното отчаяние и безверие:“Но тука вече не се надявам/тебе да любя: сърце догаря!“. Съзнанието за неизживяния живот и рано похабената младост предизвиква мрачни размисли. Богатата метафоричност на текста постига широка гама от поетични внушения. Символиката на угасналия огън отвежда към идеята за умъртвената жизненост на един борбен дух, преживял най-страшната драма – краха на мечтите и надеждите си.

Въжделенията на героя за човешко общуване, духовна близост и съпричастие остават напразен блян. Мотивът за несбъднатите мечти изпълва изповедта на страдащия самотник с трагично предопределена раздвоеност. Разкъсван между синовната обич и разкаянието, между патриархалното и индивидуално самосъзнание, героят споделя:

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Внушението за неосъщественост на желаното се налага от фолклорното название “желби” и от пространствената метафора “яма”, която носи представата за гроб, за трагичен край, за дълбока необозримост, погълнала високите стремления на героя.

Съдбовната прегръдка между майка и син отвежда към библейския мотив за завръщането на блудния син и разкаянието му пред близките : “Една сал клета, една остана/ в прегръдки твои мили да падна”. Състоянието на отчаяние и самотност , на загубени “любов и вяра”, на безнадеждност и отчужденост от света подтиква героя към мрачни трагични обобщения. В личната си безпомощност и обезвереност индивидът отново търси връзка с рода и семейството, с изгубените патриархални ценности и нравствени опори: “Освен тебе , мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”/ Озарено от здравата духовна връзка между майка и син, пространството на самотата и безверието, на изгубения жизнен смисъл и опора, се превръща в реалия на изгарящия копнеж по щастие, в отчаян опит за спасение чрез връщане към родовото, изконното,

традиционното. Поетическите формули, взети от фолклора /”клета”, “горкана”/ изграждат образа на единствения близък човек, пред когото героят изплаква съкровено преживяното в “душа страдна”.

Развръзката на драматичния конфликт в края на стихотворението също е повлияна от фолклора. Внушението за съдбовна обреченост е допълнено от порива за сливане с родното, символ на което е прощалната прегръдка с най-близките:“Баща и сестра и братя мили/аз да прегърна искам без злоба“.Трагизмът на обобщението във финала е подчертан и от рамковата композиция на творбата. Първите и последните две строфи, които носят еднаква синтактична конструкция /синтактичен паралелизъм и анафорично повторение/, имат за цел да оградят смислово изповедта, да я затворят и изведат извън света, така както остава неразбрана и затворена душата на страдащия самотник.

Стихотворението “Майце си” е мъчителен и тревожен размисъл за съдбата на родолюбивия българин, останал самотен и неразбран, разкъсван между патриархално и революционно съзнание, между идеал и действителност. Надрасъл духовно времето си, готов да посвети живота си на другите, Ботевият лирически герой търси пътя, по който да приобщи високите си нравствени търсения към повелите на историческото време.

ХРИСТО БОТЕВ “КЪМ БРАТА СИ”

Писано през 1867 г., вероятно започнато в родния Калофер, а довършено в Румъния през есента на същата година, това стихотворение дописва емоционалното състояние на героя от “Майце си”. Заглавието посочва адресата като възможен събеседник, но текстът отбелязва неговото отсъствие.

Творбата е елегия с иронични и саркастични елементи, представяща изповед на един призоваващ към благородна кауза, но не срещащ отклик глас. Тя е трагична констатация за несъстоялото се духовно братство, за разрива между питащия брат и безмълвните негови събратя. Изстрадващ нямата мъртвина и апатията към народната съдба, лирическият герой стига до прозрението за осмисления живот, за осъзнатия дълг към народа.

Още началните стихове на творбата разкриват конфликта между лирическия Аз и другите. Това е сблъсъкът между живата страдаща душа и безмълвните “глупци неразбрани”, представен с директен изказ на причините, довели до тежкото състояние на Аз-а . В този свят героят не среща братска подкрепа, разбиране и човешко съпричастие.

Тежко,брате, се живее

между глупци неразбрани,

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани”

Между Аз-а и другите липсва диалог поради неспособността на призования съмишленик да се вслуша в народното страдание. Героят изстрадва самотата си в неразбраност, осъзнава своето избраничество, разпъван е между любовта и омразата. Страданието е предизвикано от неразбирането, безразличието на “душа няма”, от изгубената връзка между две души, едната разпъната от страданието /“Мечти мрачни,мисли / бурни са разпнали душа млада”/, а другата – неоткликваща на емоциите, затворена в мълчаливо неразбиране на другия, на неговите “мечти мрачни” и “мисли черни”, нежелаеща диалог с него.

Антитезата “любов-омраза в стиховете:

Отечество мило любя,

неговият завет пазя

но себе си ,брате,губя,

тия глупци като мразя

предава разочарованието на лирическия герой, разрива между откликващото сърце и безразличието на света, душевните му терзания между обновителната сила на любовта и разрушителната енергии. Трагизмът на самотника е внушен от повторените отрицателни местоимения нищо”, “никой”, които предават болката от неслучилото се братско съпричастие. Оксиморонът “мечти мрачни” засилва песимизма и предава трагизъм на изживяванията.

Споделил самотата на прогледналия в един робски свят, героят не достига до трагични обобщения, защото е открил пътя за приобщаване и преодоляване на самотата, за превъзмогване на отчаянието и безнадеждността. Във финалната част надделява оптимизмът от прозрението за непостижимата радост от общуването. Отзивчивото сърце, в което отеква “плач из народа” , изстрадва своята самота във враждебния свят, но не стига до отчаяние както в елегията “Майце си”, а осмисля човешката си болка като дълг пред общността, като съпричастие към народната съдба, преоткрива своята житейска мисия въпреки разочарованието и болката от безразличието на другите. Перафразата “глас божий-плач народен” поставя проблема за осъзнатия дълг към народа.

Стихотворението “Към брата си” е първата Ботев творба, в която лирическият герой ведно с изплаканата болка и разочарование от мъртвината на робския свят, споделя и своята преоткрита житейска мисия на човек , обрекъл съдбата си на осъзнатия народен дълг.

ХРИСТО БОТЕВ “ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”

Всяка Ботева творба е една изстрадана болка, едно мъчително търсене на истината за света и мястото на човека в него. Свързано с дълбоко интимни преживявания, стихотворението „До моето първо либе” разкрива богат и сложен духовен свят, в който доминират възвишени общочовешки ценности и идеали.

Осъзнал предишните си грешки и заблуди, лирическият герой се изправя пред проблема за личностната си реализация и себеутвърждаване. Приел свободата като върховна изява на човешкия дух, борецът се отказва от любовта си в името на дълга пред поробеното отечество. Ограбена и опустошена от робството, неговата душа не може да се превърне в храм на любовта, да се отдаде на омаята на любовната песен. Тя е подвластна на друга песен, на екота на революционната борба, в която смъртта е героична себеизява и връхна точка на личностно утвърждаване.

Отхвърлил мъчителния спомен за миналото, лирическият Аз се отърсва от тесния затворен свят, в който е бил „роб” на любовта, заплатил с човешкото си достойнство любовното вълнение от „поглед мил” и от „въздишка. Традиционният образ на социалната несвобода е сведен до робуване на личните преживявания, безумието е нравствена оценка, предизвикана от преобърнатите стойности и унизените чувства. В мислите на героя се преплитат жалбата за неизживяна младост :”млад съм аз, но младост не помня”/ и ужасът от примитивния еснафски свят на роба , който ограничава човешките пориви. В него любовната песен е „отрова”, а любовната привързаност – „вериги” и „полуди”. Затварянето в този лишен от хоризонти свят обезсмисля битието, превръща го в „презрян” свят, в който светлите чувства са принизени „в калта”.

Решително отхвърлил заблудите на своето минало, лирическият герой е готов да жертва любовта си, защото тя не е в съзвучие с повелите на времето – „не чува” „как плачат сиромаси”, „как стене гора и шума”, „как ечат бури вековни”. Това са величествените символи на назряващия народен бунт срещу страданието и робството, превърнал се в знаме на възрожденската епоха. Като отзвук на нейните идеи категоричният призивен глас на героя преосмисля любовта и я подчинява на дълга пред народа: “Забрави ти онез полуди,/в тез гърди веч любов не грее”. Любовта е невъзможна в този свят на робско страдание, / И не можеш я ти събуди /там, де скръб дълбока владее”/, тя не може да стопли „сърце зло в злоба обвито”. Изграден върху опозицията любов-омраза, поетическият текст носи внушение за погубените нравствени устои на личността. В гърдите, изстинали за любовта, се заражда пагубната страст на злобата и омразата. Страданието превръща човека в роб на злите сили. Попаднала в мрачната стихия на злобата, личността няма морални импулси за любов. Удвоеният корен на злото в етимологичната фигура „зло в злоба обвито” всява ужас с невъзможността да се напуснат границите на човешкия нравствен закон, да бъде превърната човешката духовност от естествена обител на любовта в свърталище на демонични стихии и низки страсти.

Заклеймил поведението на безразличие към народното страдание, героят осъзнава робството като свят на нравствено обезличаване, който поставя на изпитание моралните сили на човека. Със силата на реторичните въпроси, стряскащи със своята настоятелност, той е опитва да направи любимата своя съмишленица: “Но чуйш ли как пее гората?Чуйш ли как плачат сиромаси?” Тя трябва да бъде изведена от любовния унес, да забрави ненужната „песен любовна” и да намери ново вдъхновение в болките и копнежите на своя народ. Нейната песен трябва да се слее с песента на гората, с воплите на народното страдание, с бунтовния екот на бурята, за да разкрие страшната истина за робското битие, в което „брат брата продава”, „гинат сили и младост”, „плаче сирота вдовица”, теглят без дом дечица”.

Образът на песента огражда рамково творбата и има две символни измерения – любовна, символизираща личното щастие, и песен на гората, символизираща дълга към народа. В текста втората заглушава първата и изразява идеята за върховенство на дълга към общността. Проблемът за значението на изкуството е разкрит чрез ролята на песента. Отхвърлена е идеята за изолираността на изкуството от обществените проблеми. То не трябва да е подчинено на затворения свят на личните изживявания, а да е свързано с народната съдба и с борбата за национална свобода.

Изреждането на изразителни глаголни форми сгъстява напрежението и подготвя за решителния нравствен императив, поставен пред любимата – „запей, или млъкни, махни се!” Единственото условие, което прави възможна любовта е споделеността на пътя на любимия. Доказателство за неговия труден, но достоен избор е съчеталият силата на синекдохата и хиперболата стих „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне”. Символът „сърце” тук носи различна смислова натовареност. Това не е студеното и отхвърлило любовта „сърце зло”, не е страдащото „сърце ранено”. Това е изпълненото с революционен порив сърце, което се домогва до най-високия полет на човешкия дух, устремен към свободата.

Революционната борба е видяна в нейната апокалиптична и мрачна романтична еуфория- „Там...там буря кърши клонове/ а сабля ги свива на венец”. Повтореното наречие „там” очертава жадуваното пространство на подвига, в който личността ще постигне най-истинското си човешко призвание. Картината на революционната буря символизира титаничния сблъсък със злото. Нейната стихия поражда сладостни копнежи за достойна героична смърт. В този миг на пълно себеотдаване Ботевият лирически герой сякаш се врича клетвено на друга любов, която ще вдъхнови героичната му саможертва и ще осмисли битието му с нови значими чувства.

Изградена върху три основни символа – „любов”, „сърце”и „песен”, творбата извайва поетичния образ на величествената и извисена човешка духовност, която е превърнала песента в израз на най-съкровената и дълбоко изживяна мечта – свободата. За нея героят е готов да вдигне „кървава напивка”, да запее с пълен глас „що любя и за що милея”. Това е песента на освободената човешка душа, готова да приеме любовта като откровение и възвишен порив , като път за нравствено самоутвърждаване.

Стихотворението „До моето първо либе" е вдъхновена драматична изповед, представяща съкровен размисъл за ценностите в човешкия живот. Тя е ярко художествено доказателство за трудния екзистенциален избор на Ботевия лирически герой, който преосмисля любовта си, за да открие мисията на своя живот във всеотдайното служене на дълга пред отечеството.

ХРИСТО БОТЕВ „НА ПРОЩАВАНЕ”

Стихотворението „На прощаване” е една от първите Ботеви творби, в които е заявена решимостта на един горд и непреклонен дух да посвети себе си на борбата за народна свобода.

За лирическия герой в това стихотворение свободата е дълбоко осъзнат и изстрадан избор. Тя е единствената възможност за духовно разкрепостената личност да прояви своята воля и правото си на човешко щастие. Отхвърлил робското примирение и пасивност, свободният духом човек превръща свободата във висша цел и смисъл на живота си. Воден от високи граждански идеали и осъзната отговорност пред завещаното от предците юнашко име, Ботевият герой избира страшния, но славен път на борбата за свобода. Неговият категоричен избор се състои в приемането на съдбовно отредения човешки и граждански дълг, осветен от повелята на възрожденското време. Приел саможертвата за своя съдба, бунтовникът революционер е вдъхновен от своя идеал, свързан с дълга към родината. Изборът му има дълбоки нравствени основания във вечните житейски ценности и придава възвишен смисъл на всяко човешко съществуване.

Мисълта за свободата става съкровена мечта и устрем на Ботевия лирически герой. Осъзнал възможността за собствената си гибел по избрания път, той търси разбиране и подкрепа от най-близкия човек – майката. Тя ще намери сили да преодолее личната болка и да благослови решението му, защото е възпитала син със „сърце мъжко, юнашко”, който не може да търпи произвола на тиранина и униженията на робството. Изтъквайки правотата на своя избор, младият човек се обръща към майката с нежни утешителни думи Глаголите „не плачи”, „не тъжи”, „жалиш”, прилагателното име „клета” издават сърдечните трепети на един любящ син, дълбоко привързан към жената, дала му живот.

На бунтовника е отнето всичко, той е прогонен от отечеството си. Изгнанието е най-голямото изпитание за борческата му натура. Страдалческото съществуване в чужд край погазва достойнството му, градацията „немили, клети, недраги” изрича истината за нелеката емигрантска орис. Воден от патриотично и национално самосъзнание, бунтовникът търси в съкровената прелест на спомена символите на родното - „там, дето аз съм пораснал / и първо мляко засукал”. Връщането към родовите корени му дава духовна енергия, зарежда го с желание за борба. Извисеното чувство за човешко достойнство не му позволява да приеме робството, осквернило родния му дом, обрекло близките му на страдание, направило невъзможна близостта с „либе хубаво”. Синекдохата „бащино огнище” изразява привързаността на младия революционер към всичко „мило” и „драго”. Любовта и омразата, преплетени по ботевски, му дават сила да вземе съдбоносното решение: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен”. Глаголът „тичам” внася експресивност и внушава всеотдайната готовност на бореца да поеме по-скоро по пътя на свободата.

„Страшен, но славен” е избраният път. Страшен с болката по непрежалимата загуба, славен с постигането на заветната цел – свободата. За нея младият човек е готов да жертва живота си. Осъзнал последствията, до които може да доведе житейският му избор, героят приема възможността за своята гибел спокойно и мъдро. За него саможертвата е достойно изпълнен дълг пред родина и народ. Юнашката смърт е страшна, защото покосява един млад живот, но и прекрасна, защото е подвиг в името на свободата. Графиката на черно-белите очертания засилва трагизма и естетизира трагичната саможертва. – „бяло ми месо по скали.../черни ми кърви в земята”. Сливайки се с природата, героят преминава във вечността. Извисената по

балканските хребети плът, попилата в родната земя кръв, проляна за свободата, превръщат физическата смърт в духовно безсмъртие.

До подобен героичен завършек на дните си няма да стигнат онези, които ще упрекнат бунтовника с думите „нехранимайко излезе”. За примитивното им робско съзнание високите идеали на свободната непреклонна личност, свикнала да върви по утъпкани пътища, ще останат неразбрани и несподелени. Революционните мечти и завети на лирическия герой в „На прощаване” са за останалите – негови братя по кръв и дух, които ще продължат борбата до победен край. Към тях и към майката, пазителка на родовата памет, е неговото съкровено послание: „Кажи им , майко, да помнят,/да помнят мене да търсят”.Наследили оръжието и духа на непокорството, братята ще пренесат във времето порива към свобода и волност, ще съхранят спомена за героичната саможертва. За нея ще разказвани легендарната „песен юнашка” превърнала се в символ на духовно безсмъртие.

Устремен към свободата с цялата си духовна мощ, обрекъл и трепетите на младото си сърце, революционерът я преживява в картината мечта на първия победен ден. Изградена в светли пролетни багри, тя внушава празничност и тържественост. Описанието е изградено със символите на българската сила и храброст, заимствани от народната песен – „левове златни”, „саби-змии”, „иглянки пушки”. В развихреното въображение на героя победилата свобода е изживяна вълнуващо и сърдечно. Образите на майката и либето изпълват празника с интимност и човешка топлота. В духа на българската традиция те посрещат юнаците с цветя и венци – символ на надеждата и славата, на непобедимото жизнелюбие и духовна сила на българина. Пролетната зеленина и свежест съответстват на радостта и оптимизма. Повелителните глаголни форми „берете”, „късайте”, „плетете” създават усещане за динамика и нетърпение да бъде посрещнат и изживян жадувания миг на свободата.

Лирическият герой в „На прощаване” е свободолюбива и непокорна личност с юнашко сърце и гореща бунтарска кръв. Избрал свободата като висша цел на живота си, героят е духовно освободен, устремен в мечтите си към светло бъдеще . Посветил живота си на непреходни стойности – правдата и свободата, той е убеден в неизбежността на тяхното постигане. Последните редове на творбата потвърждават неговата убеденост, че свободата е най-висшето благо, за което си заслужава човек да живее и да умре.

Вдъхновената изповед на Ботевия лирически герой в „На прощаване” е най-яркият израз на българското свободолюбие. Наследник на бунтарски традиции и дух, осмислил живота си чрез героичния подвиг, той е пример за осъзнат и мъжествен избор, за достойно изпълнен граждански дълг.

ХРИСТО БОТЕВ „ХАДЖИ ДИМИТЪР”

Стихотворението „Хаджи Димитър” е сред най- известните Ботеви творби, прославящи подвига в името на свободата като път към духовно безсмъртие. Написана в годините на криза на българското революционно движение, на отчаяние и разединение след смъртта на Левски, тя е призвана да отрече физическата смърт и да обезсмърти силата на човешкия дух, устремен към саможертва в името на универсални ценности.

Вдъхновена от подвига на конкретната историческа личност – легендарния войвода Хаджи Димитър, творбата надраства националните и времеви рамки, за да се превърне в прослава на героизма и себеотдаването, на вечно търсещия и неуморим борчески човешки порив, чиято духовна енергия не може да бъде умъртвена. Баладата „Хаджи Димитър” е най-точният и високопоетичен Ботев отговор на въпроса за смъртта и нейното преодоляване. Подвигът в името на свободата е единствено възможен път за постигане на духовно безсмъртие.

Началните строфи открояват образа на Балкана, който присъства като фон на драматичното събитие. Националната самобитност е подчертана от топоса на родното пространството, който подчертава величието на подвига, извършен горе, във висината на недостижимия за обикновените смъртни връх. Извисен в баладичното пространство на Балкана, юнакът е отделен пространствено от робската земя. Опозицията горе-долу, доуточнена от контраста земя-небе, изгражда внушението за противостоене между две духовни същности – робството и свободата. Долу „в полето” е жътвата, традиционен символ на смъртта, горе във висотата на подвига е безсмъртието. Юнакът е разположен на граничното пространство между земя и небе, между смърт и безсмъртие. Агонизиращият млад човек в разцвета на силите си предизвиква любов и съчувствие. Неговата изключителност е заявена и с титаничната поза, разкриваща прекъснатия полет на един могъщ дух:

На една страна захвърлил пушка,

На друга сабя на две строшена,

Очи тъмнеят, глава се люшка,

Уста проклинат цяла вселена

Пред този внушителен величествен образ благоговее цялата природа. Оригиналното хиперболично олицетворение на спрялото сърдито слънце извежда идеята за вселенската скръб и всенародното страдание. Причастието „спряно” извежда идеята за застиналото време, което е знак за вечност. Гласът на пеещата жетвърка изразява трагизма на една несбъдната национална мечта. Това е тъжната песен на българското робско настояще.

Завладян от неутешима скръб, изтръпнал от болка и преклонение пред поредната свята жертва, лирическият говорител намира силата прекъсне чувствения поток и да даде път на мъжествено и твърдо решение: „Но млъкни, сърце!” . скръбта трябва да бъде преодоляна в името на духовното безсмъртие. В този миг на върховно изпитание на ценностите лирическият аз е завладян от хуманното прозрение, което се превръща в идеен център на творбата и дава полет на въображението му: “Тоз, който падне в бой за свобода/той не умира”. Условното легендарно извисяване на третоличната местоименна форма „той” създава дистанцията между героя и лирическия говорител и подчертава преклонението пред необикновената личност на падналия за свобода. Пред неговия подвиг се прекланя и цялата природа. Асоциативната верига „земя-небе-звяр-природа” отвежда към вселенските измерения на вечното мироздание, в което юнакът влиза, за да постигне своето безсмъртие и вечност.

Картините на деня и нощта са смела художествена деформация на действителността. От преплитането на реалността и фантазията се ражда един поетически свят, който носи вълшебния чар на древните митове и легенди. Одухотворените животни, природата, митичните образи на самодивите населяват тази картина, която олицетворява младостта, любовта и щастието. В нея е животът, който се връща при героя след реалната му смърт. Тук няма болка и страдание, в този миг на пълно блаженство природа и герой се сливат в името на пълната победа на доброто над силите на злото. Апотеоз на величието на неговия подвиг става картината на настъпващата вечер, в която се сливат в приказно видение живопис, поезия, музика – „Настане вечер – месец изгрее, /звезди обсипят свода небесен”. В тази картина образът на Балкана разгръща своите символни значения. Той е не само фон на драмата, но и въздействащ поетически образ, детайлизиран от елементите „гора” и „вятър”. Неговата „хайдушка песен” е израз на избликналата енергия на събудения дух, който ще бъде увековечен за поколенията.

С точна мяра за реалност и фантазия Ботев е изградил приказната картина на нощта, в която мъката и страхът са потиснати, грозното и грубото в живота потъва в магията на вълшебна фантазия. Фолклорно приказното видение е озарено от белотата на самодивските премени, от мига на великото тайнство, в което време и безвремие се сливат. Самодивите са митични същества, които олицетворяват вечната младост и живот, които идват при героя. В този нереален свят небето и свързаните с него символи – орлицата и соколът стават естествена среда за юнашката жертвеност. Баладичното пространство на възкръсналата саможертва е допълнено от чувството на всемирно преклонение пред величавия подвиг. Извисил духа си до безсмъртието, героят се домогва до вечността.

Връщането към реалността е осъществено с метафори, които подготвят могъщия финален акорд на стихотворението. Красивата като легенда юначна смърт е реален факт – „Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече...” Прекрасна и героична е срещата със смъртта във финалните акорди на творбата, които сякаш пробуждат от хипнозата на красивия сън. Изчезнал е приказният свят, завърнала се е реалността със своя необратим трагизъм. Но усещането за тъга и болка е преодоляно. Вместо него властва оптимистичното утвърждаване за вечно живия юнак, който ще се превърне в съвременник на всяко поколение, във висока мяра за изпълнен човешки дълг.

Баладата „Хаджи Димитър” е поетичен шедьовър, в който е достигнато по високохудожествен път внушението на най-общочовешката и непреходна идея в Ботевата поезия – идеята за величието на героичната саможертва в името на свободата.

ХРИСТО БОТЕВ “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

Елегията “Обесването на Васил Левски” е последното Ботево стихотворение, непоместено в стихосбирката му “Песни и стихотворения”, публикувано е в стенен календар за 1876 г. под заглавие “Дякон Васил Левски”, оригиналът е неоткрит, което поставя проблема за автентичността на текста.

Посветена на загубата на героичната историческа личност, тази елегия разкрива трагичните измерения на повдига, поставяйки в центъра на изображение не героичния акт, а трагизма на личната и обществена участ. За разлика от баладата “Хаджи Димитър” тук липсва баладичната извисеност и оптимизмът, породен от безсмъртието на героя. Смъртта е неопровержим факт, потопил в скръб осиротялата майка родина, изгубила своя достоен син.

Основно чувство в творбата е скръбта по загиналия герой, която преминава в тъга и безнадеждност . Смъртта не може да бъде надмогната, тя е безспорен факт, който лирическият говорител потвърждава /”зная, зная”/ и като очевидец:

Плачи!Там близо край град София

стърчи, аз видях,черно бесило

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

В трагичния център на националния космос застава бесилото, на което “виси със страшна сила” жертвеният син на майка България. Нравствената мощ на саможертвения подвиг е изразена чрез израза “страшна сила” и числителното име “един”. Жертвената готовност за смърт пред робската участ е подчертана от символа на бесилото, оцветено в черния цвят на робството.

Жертвеният син – това е скъпата жертва на майката родина пред олтара на свободата. Лирическият глас в творбата оплаква нейната съдба на безутешна “черна робиня”. Нейният образ е обгърнат с ореола на святост и мъченичество – “затуй, че твоят свещен глас, майко,/ е глас без помощ, глас във пустиня”. Натоварен със значенията на неутешима скръб и вечен траур, изграден във фолклорната традиция, този образ става символ на трагизма на националната съдба. Обръщайки се към майката родина, лирическият говорител повелява да бъдат съхранени скръбта и болката за героя, което подчертава неговата изключителна и величава саможертва.

Всеобщата покруса, оплакването на невъзвратимата загуба е изразено като сродяване с природните стихии. “Зимата пее свойта зла песен,/ вихрове гонят тръне в полето” – човек и природа се сливат в изразяването на мъката си по героя. Гласовете на живите същества се преобразяват в звуци на стихиите. Гракът на гарвана, воят на “псета и вълци” се смесва с човешките гласове в един общ хор на страданието- “старци се молят”, “жените плачат”, “пищят децата”. В този очернен от скръбта и деформиран от знаците на страданието свят липсва мъжка сила, мъртъв е единственият син и лирическият герой, чувствителен и пристрастен, изстрадва дълбоко невъзвратимата жертва.

Творбата предава многогласието на смъртта в нейната непреодолимост, сливайки безсилие и озлобеност, но над тях се извисява героичната саможертва на жертвения син, чието възкресение е невъзможно преди раждането на свободата. Черното бесило става символ на разпятието на Спасителя и внушава идеята, че не може да загине такъв народ, чиито синове са готови на жертвена смърт в името на свободата. Извървял пътя до своята Голгота, жертвеният един син на майка България е спасителят, чието възкресение е невъзможно преди раждането на свободата. Черното бесило от емблема на робството става символ на разпятието. На него загива изключителен герой, извисяващ се над другите, объркани и безпомощни в своята неутешимост. Паметта за него ще ги изведе от вцепенението и болката, за да достигнат нравствената му сила.

Елегията “Обесването на Васил Левски” възпява всенародната скръб по загиналия герой, изразявайки неговата смърт като път към постигането на националния идеал, свободата, осеян с много и скъпи жертви.

“ЕЛЕГИЯ”

Ботевият поетичен свят се гради върху родената от Българското възраждане опозиция между понятията робство и свобода, които поставят във всяка от творбите му границата, разделяща осветения от идеали достоен живот от подчиненото на принудата съществуване. Стихотворението “Елегия” е едно от ярките поетични откровения, в които прозвучава авторовата присъден над малодушното примирение с робството, което умъртвява поривите на духа и обезсмисля битието.

Съчетала жанрово елегични и сатирични елементи, творбата е трагичен размисъл за невъзможността да бъде преодоляно вековното робско съзнание, което определя нерадостната участ на българския народ. Безропотно приел оковите си, приспиван с лъжливи обещания, този народ мъченик е изгубил воля за противодействие на злото. Неговата пасивност и смиреност му отреждат съдба на покорен роб в ръцете на всевъзможни властници. Робското страдание предизвиква съчувствие у лирическия говорител, но заедно с болката избликва и неговият упрек, насочен срещу бездействието на народните водачи, забравили своята мисия да пробудят народа и го поведат към свободата.

Настойчиво и гневно звучат реторичните въпроси, с които лирическият герой се обръща към потиснатия народ в началните строфи. Обръщението “народе” обединява изтерзаната народна маса в един образ на вековен страдалец, самотен и изоставен в безизходицата на робското тегло. Към него е отправено приласкаващото определение “бедний”, с което героят изразява съчувствието си и се разграничава от виновниците, представени антитезисно с жестоката си безучастност. Предложените като отговор на въпроса кой е отговорен за народното нещастие фрази са успоредени с разграничителните конструкции “тоз ли – или

тоз”. Синтактичният паралелизъм предава алтернативността, характерна за подхода към обществените явления през втората половина на ХІХ век, когато категорично се налага изборът робство или свобода, примирение или противодействие на злото, застой или прогрес.

Назовани са емблематични имена от библията и историята, безименни типажи, въплъщаващи човешката низост и морално падение - „син на Лойола и брат на Юда“ „предател верен“,„нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си“. Изобличени са саркастично представителите на църквата, на интелигенцията и на търговското съсловие - „сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи“. Постигнато е внушението за робството като извечна съдба и доброволен отказ от свободата на приспивания и манипулиран човешки дух.

Заявил себе си като част от мислещата интелигенция, нежелаеща да затваря очите си пред гибелните последствия от търпението, лирическият Аз изрежда в метафорично-алегоричен план социалните врагове на народа , за да демаскира социалните потисници чрез хиперболизация на злото и неговите носители. Лирическият герой не спестява упрека си и към народа, оставил се да бъде приспиван векове от напева ”Търпи и ще си спасиш душата” и люлян в люлката на робското търпение от “наши и чужди гости”. Метафората “рабска люлка “ е образ на спрялото робско време, на миналото, в което годините са превърнали робското живеене в навик. В тази люлка, намек за младенческа незрялост и инфантилност, народът вегетира с умъртвени сетива и дух, заслушан в приспивните песни на своите лъжеводачи. Възрожденската митологема за робството като сън на един непробуден за свободата народ прозвучава в мотива за люлчината песен, носеща обещание за спасение в отвъден живот.

Измъчван от слепотата на народа, от безропотното му търпение и апатия, от липсата на ангажираност към ставащото, от емоционалната и духовна пустиня на робското време, лирическият герой не крие негодуванието и възмущението си, което избухва във възклицанието:

Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода;

Мълчанието е естествен спътник на ограничените духовни хоризонти на робското битие, огласяно единствено от стонове и въздишки. Но то е и знак за абсурдността на този мъртъв живот, лишен от красотата на човешко общуване, зареден с емоционално напрежение от глухия тътен на робските вериги. Като символ на насилието и несвободата оковите озвучават потискащата смълчаност на робското безвремие. Оксиморонът “глухо гърмят” поражда усещане за стаената и приспана духовна енергия на умъртвения от робството народ. В недрата на смълчания гняв, на заспалото робско съзнание е съхранена духовна сила, чиято изява е стоицизмът на мълчаливото достойнство, с които понася страданията. Липсата на свобода е превърнала човека в безгласно животно, но безсловесният “намръщен” жест, посочващ виновниците за теглото, загатва за бъдещи колизии.

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана – рояк скотове

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Пряко назовани и заклеймени са властимащите, които нямат очи за народното страдание. Оксиморонът “слепци с очи” изобличава тяхната духовна ограниченост. Антитезата “сган избрана – рояк скотове” насочва към политическата демагогия и патриотарството на народните управници, за които народната съдба е удобна и прикриваща лични интереси платформа.

Противопоставен на властниците с безграничното си страдание, което е контрапункт на лъжовните обещания за спасение, народът изнемогва в непосилните мъки на робството. Апокалиптичната картина на мъртвия живот, пронизан от болка и унижение, има за свой символ образа на разкъсаното и разядено тяло. Метонимията “ръжда разяда “ извиква представа за разруха и гибел, а натуралистичните хиперболи и инверсии “глозгани кости”, “пот кървав”, “камък гробен” внушават идеята за адски мъки. Ужасяващите образи на страданието въздействат и слухово чрез алитерациите в “смок е засмукал” , “смучат го наши и чужди гости”, като сгъстяват напрежението и отблъскват с естетиката на грозното и отвратителното.

Представен като покорна жертва в ръцете на своите мъчители, народът загива с мъчителна и безсмислена смърт, лишена от висока кауза, извън измеренията на героичното. Кръстът, “забит в живо тело” асоциира мъките на Божия син, но внушението в контекста преосмисля традиционната християнска символика и носи нова идея за спасението. Не тялото е разпънато върху кръста като върху свята реликва, а кръстът като инструмент за насилие и умъртвяване е забит в тялото. Преобърнатата християнска образност провокира към трансформация на традиционните пътища за спасение на душата. Не смирението и робското

покорство, не страданието и примирението със злото са истинските ориентири на избавлението. Те превръщат живота в унило и лишено от жизненост и порив за промяна съществуване.

Новият път за спасение се внушава подтекстово - робството трябва да се осъзнае, а свободата да се опознае и пожелае като начин на поведение, като възможност за отстояване на достойнство, като национално и личностно самоопределение. Това е мисията на народните водачи. С унищожителна ирония лирическият герой заклеймява лъжепатриотите, забравили своя дълг към народа, макар и формално приобщен към тях от множественото число на местоимението “ние” във финалните строфи на творбата, :

А бедний роб търпи, и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

Със силата на самоизобличението лирическият Аз всъщност се разграничава от безсрамните броители на време, от пасивно чакащите “ред за свобода”. Противопоставяйки се на инерцията и застоя, той поема своята отговорност като личност пред своя народ, разкривайки му истината за свободата и робството.

Отричайки философията на смирението и безгръбначната робска тактика на оцеляването , стихотворението “Елегия“ провокира към ново осмисляне на робството и свободата като гранични състояния на човешкия дух. И ако робството унижава и умъртвява човешката духовност , то свободата в душите се постига с преоценка на традиционно възприеманите житейски ценности. С тези свои послания и днес то е отговор на предизвикателствата на съвремието, за да се осъзнае свободата като активна личностна позиция, а робството като сляпа зависимост от преднамерени авторитети и фалшиви идоли.

“БОРБА”

Публикувано във в.”Дума” през 1871 год., посветено на Богдан Горанов като първа част от планирана по-голяма творба. В сравнение с “Елегия” с което го сродява темата за робското страдание, тук лирическият говорител стига до по-широки обобщения за историческата съдба на човечеството. Личният и национален трагизъм прераства във философски размисъл за пътя на истината , за вечната борба между доброто и злото, на която се дължи прогресът на историята. Драмата на народа ни е видяна като част от общочовешката драма, чието име е борба.

Смислово творбата е изградена върху контраста между мрак и светлина, добро и зло, лъжа и истина, а структурно се опира върху теза и антитеза– едната за традиционните пътища на спасението от страданието – търпението, смирението, примирението и втората , утвърждаваща новия път на спасение в радикализиране на човешкото поведение и борба срещу злото. Водещ е проблемът за щастието и идеята за достоен човешки живот, освободен от фалшиви авторитети и заблуди, поставен в текста чрез мотивите за страданието и нещастието и пътищата, по които може да се постигне избавление.

Мотивът за страданието в началото на творбата е представен от личностния трагизъм, предизвикан от преобърнатите нравствени ценности / “в тъги в неволи. младост минува..../; Робският свят е отнел нравствените опори на личността, умъртвил е вярата, надеждата и любовта в душата му истинските християнски духовни ценности. Метафората “сън мъртвешки” отразява бездействието, апатията и малодушието на робското племе, приемащо лековерно лъжите и заблудите. Откроен е образът на един несправедлив свят, в който почитат крадците и тираните, а “свестните” считат за “луди”.

От личното и народно страдание внушението преминава към идеята за света като царство на лъжа, робство, разврат и сълзи /”светът привикнал...” “Тъй върви светът...”/. В този свят, скован от лъжи и насилие човешката индивидуалност е принизена, страдаща, приемаща несвободното си битие като даденост на изначалното “зло безконечно”. Това са традиционните пътища на непротивене на злото, проповядвани от религията и обществените институции

Лирическият говорител разгръща своята разобличителна стратегия срещу смирението и търпението, заклеймени са както религиозните проповеди, така и манипулативната роля на училището и вестниците, насаждащи фалшиви ценности и идеали, подкрепящи измислени авторитети. Дори старозаветният цар Соломон, признат за мъдрец и предтеча на християнството е определен като изрекъл “свещена глупост” . Отречени и иронизирани са религиозните догми: “Бой се от Бога, почитай Царя”, които утвърждават както земния, така и небесния владетел като насилник над човешката воля, отнемащ порива за противоборство срещу злото. Смирението е отразено с ярки метафори- “тежка желязна ръка целува”, “лъжливи уста”. Философията на несъпротивление е язвително разкрита чрез алегории “мълчи, моли се, кога те бият, кожата да

ти одере звярът, и кръвта змии да изпият”. Образите на вълка, звяра, змията подчертават хтоничното /животинско/ начало в Ботевата поезия, което отразява идеята за жестокия див, несправедлив и антихуманен свят, обграждащ с враждебност и страдание човека.

В творбата присъства и мотивът за греха и възмездието, въведен чрез преобърнатата притча за Йов /”Бог наказва, когото обича”/, а в Ботевия текст - “Бог не наказва, когото мрази”; Така , иронизирайки познати християнски клишета, лирическият говорител яростно изобличава робската психика и малодушие, проповядвани от традиционните пътища за спасение.

Новият истински път за спасение е пътят на разума и съвестта, на борбата за човешка справедливост. Финалните строфи на стихотворението извеждат идеята за романтичния бунт “Хляб или свинец!” - перифраза на лозунга на Парижката комуна. Това е единственият верен път за отричане на нехуманния обществен ред, истински път за реабилитиране на човешката духовност. Осъзнал трагичното противоречие между фалшивите и истински човешки ценности и ориентири, Ботевият лирически герой утвърждава разума и истината като посоки на промяна към добро. Последните десет стиха на стихотворението , писани по-късно, внушават вярата, че в този привидно скован робски свят, застинал и смирен, “кипи борбата”. В тези хоризонти на бъдещето е видяна свободата като алтернатива на мрачния робски живот, обричащ човека на страдание, като предстояща победа на доброто, освобождаващо човека от насилие и лъжа, разкрепостяваща духовните сили, очертаваща пътя на индивида към истината и прогреса.

Ботевото стихотворение “Борба”отразява терзанията на един неспокоен дух, изстрадващ лично несъвършенствата на света, водещ динамичен диалог не само с българската реалност, но и със световното устройство, зареден с воля за промяна, за разтърсване на скования от лъжи робски свят.

ХРИСТО БОТЕВ „МОЯТА МОЛИТВА”

Ботевото стихотворение „Моята молитва” е поетичен диалог за вярата в разума и в неговите високи хоризонти, които разкриват пред човека необятни възможности за духовно разкрепостяване и нравствено усъвършенстване.

Презрял вековните заблуди, тиранията и робското смирение, Ботевият лирически герой е устремен към свобода и истина. Неговият повик към независимост и себедоказване е гласът на разума, отхвърлил оковите на духовното робство, за да възвести тържеството на справедливостта и на най-светлите човешки идеали. Потисканият от векове човешки дух открива своя нов Бог, който закриля свободната мисъл, дело и слово. Това е Богът на свободния разум, непознаващ предразсъдъци и догми.

Използвайки жанра на религиозната молитва, Ботев разгръща вътрешен нравствен диалог, който започва с призивно изповедно обръщение, създаващо атмосфера на интимност: “

О, мой боже, прави боже!

Не ти, що си в небесата,

А ти, що си в мене , боже-

Мен в сърцето и в душата...

Още в началните строфи лирическият аз заявява своето право на свободен избор и на личностна позиция. В съкровеното лично пространство на духа, очертано от „сърцето” и „душата”, разумът е новият Бог на свободомислещия човек. Този нов духовен Абсолют е определен като „правий боже”, това е Богът на истината, на вечно търсещия човешки дух, устремен към изконните общочовешки стойности.

Божественото е противопоставено на земното само като форма на духовна зависимост, без да е отречена християнската нравственост. Отхвърлена е идеята за абстрактната и неясна Божия истина, която е далеч „в небесата”. Утвърдена е мисълта, че истински вярващият човек носи своя Бог като свято пазена ценностна същност, която осмисля земното му битие с противостоенето на злото, с борбата за свобода в името на хуманната справедливост и щастие.

Окрилен от своите духовни прозрения, Ботевият лирически герой отрича външните атрибути на религиозните ритуали, внасящи неискреност и лицемерие в общуването между човека и неговия Бог. С ироничен и остър език са изобличени робската зависимост и сляпото покорство, които нямат нищо общо с истинското озарение на вярата. Негативната характеристика „православните скотове”, допълнена от внушението за лакейско угодничество в изразите „кланят”, „свещи палят”, заклеймява църквата като институция за потискане на човешкия дух. Църковният елит е противопоставен на народа.

Човекът и неговото земно битие стават център на вдъхновената Ботева молитва. Лирическият говорител отразява социалната неправда и изразява категоричния си бунт срещу нея. Светът е видян като

място на противоречия, заблуди, робско страдание. Човекът е изгонен от небесния рай, той е „роб на земята”, комуто се налагат търпение и смирение. Живее в заблуди, подхранван от църковните поддръжници с надежди голи”, не осъзнава духовното си робство. Човешкото нещастие дава основание на Ботевия лирически герой да заклейми с груби ругателства несправедлво устроения свят от Бога „на лъжците”, „на безчестните тирани”, „на глупците” , „на човешките душмани”. Отречена е социалната несправедливост в един нехуманен свят, въдворен от духовния абсолют на злото.

Нарастващият гняв и негодувание емоционално определят градацията на отрицанието. Ботевият герой открито протестира срещу духовното ограбване на своите братя, които живеят потиснати и унизени. Отречено е робското страдание на човека, на когото е отнето божественото и е отредено робско битие. Трагична е участта на човека, който живее в неистина, неговото изстрадано земно битие не е път към обещавания небесен рай, а последица от отнетата му принадлежност към божественото. Социалната реалност присъства в поетическия текст със знаците на страданието – „неволя”, „братя сиромаси”. Те изграждат нова картна на света, със силата на отрицанието променят мисленето на човека, който трябва да осъзнае духовното си робство и да превърне борбата за свобода в свое верую.

Протестът срещу безнравствената действителност прераства в категорично заклеймяване на глупостта като враг на пробуденото човешко съзнание. Само непозналият Бога на разума, неосъзналият своето духовно величие човек може да остане в плен на този „идол на глупците”. В идейно-художествената структура на творбата личните прозрения на лирическия говорител неусетно прерастват в обществени послания. Всеки трябва да чуе гласа на разума, той трябва да стигне до цялото общество, защото всекиму е нужна вяра, за да стане борец за върховния идеал - свободата : “Вдъхни всекиму, о ,боже,/любов жива за свобода”.

Богът на разума е вдъхновение за всеки, който желае да промени мисленето си и да вярва в безграничните хоризонти на човека и неговата мисия. Всеобща е радостта от изградения храм на истината и разума, в който няма потиснати и онеправдани. Празникът е тържество на справедливостта, към която се стреми с революционен хуманен патос лирическият аз. Това е денят на духовно освобождение, в който човешките души празнуват своето възвисяване към Божественото, окрилени от свободата на своите пориви и желания. Човешкото възкресение на разума е вдъхновено от идеята за бунта. Желанието за борба е продиктувано от разума, който издига като върховна ценност „любов жива за свобода”. Метафората „жива” противопоставя застоя на църковния догматизъм на живия, истински живот. Жизнеутвърждаващият оптимизъм изразява желание за борба, одухотворяваща човека, длъжен да чуе гласа на разума, вестителя на правда и свобода.

Новата молитва на лирическия герой е клетвен зов пред олтаря на революционната борба, разкриващ безрезервната му готовност за себеотдаване в нея.

Подкрепи и мен ръката,

Та кога въстане робът

В редовете на борбата

Да си найда и аз гробът!

Заклел се пред себе си и пред разбуденото народно съзнание, героят обрича живота си на свято дело – борбата за национална и човешка свобода. Лирическият герой обрича живота си на героична кауза, готов е на саможертва, воден от Бога на разума към свобода и съвършенство. Във финалните строфи звучи молбата за благослов на святото дело, за закрила на трепетните въжделения на цял един народ. Това е молитвеният призив на героя, осъзнал величието на човека, който е превърнал сърцето си в храм на разума и воден от неговия глас, върви по трудния си път към свобода и съвършенство.

Със силата на своите поетически идеи стихотворението „Моята молитва” е сред най-вдъхновените човешки изповеди, които издигат идеала за духовно осъзнатата личност, отхвърлила завинаги оковите на робството от душата си.

ИВАН ВАЗОВ “ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО”

Наред с изявените духовни стойности като история, език, бит, характер, очертаващи представата за родното, природата има своето ярко присъствие във Вазовия поетичен свят. Любовта и преклонението пред нея са част от неизмеримото Вазово родолюбие, завещано като нравствена мярка на всеки българин.

Образът на българската земя е представен в цялата му пищност и великолепие в стихотворението ”Отечество любезно”, което слива възторжения славослов на родината с нейното извисяване като национално осъзната ценност. Извън абстрактната митологема природният свят е усетен с неговата щедрост и изобилие. Натрупването на предметно-сетивни образи символи /“хляб,свила,рози,нектар,цветя и плодове”/ създава зрима представа за райско благополучие. Това незаменимо и несравнимо райско кътче поетът поставя в основата на националното ни самочувствие, назовававайки го “отечество”. Осъзнаването на родната земя като

земя на бащите, изравняването й с понятието родина я издига като върховна ценност , част от националния идеал, който определя нейната святост и богоизбраност. Рефренът “Отечество любезно, как хубаво си ти!” преминава логически в реторичния въпрос “Отечество не си ли достойно за любов?”, за да утвърди родолюбието като водещо начало в ценностния свят на българина.

Патетичната възхвала, провокираща патриотична гордост, прераства в антитезисно противопоставяне на българския рай с чуждите земи: “Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”. Повтореният риторичен въпрос, рамкиращ втората строфа, настойчиво озвучава тезата на лирическия говорител – няма по-прекрасна и по-достойна за любов земя от българската. Нейното обожествяване /”рай”, “име свято”, “в случай че бог би искал Едемът да премести/ и своя рай прекрасен при Емус да намести?”/ превръща достойнствата й в национални светини, които трябва да бъдат опознати и оценени от нейните обитатели.

Обидната недооцененост на родната природа е в основата на нова антитеза, изграждаща реторическата стратегия на творбата:

Ти рай си да: но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

И твойто име свято нерядко ги срами!

Мотивът за неоткрития и непризнат рай звучи като гневен упрек, отправен от лирическия говорител към съвременниците му. Възторгът от красотата на родната природа преминава в негодувание и болка от слепотата и безразличието към нея. Като отронена болезнена въздишка /:”Ах, ний живяхме в теб кат същи чужденци”/ прозвучава авторовата тревога за загубения национален идеал и променената духовност на българина в следосвобожденската епоха, когато са забравени патриотичните завети на миналото и името на родината се свързва “нерядко” със срама , а не с националната гордост.

Отричайки нихилизма и непризнатото величие на родното, финалът на творбата призовава със силата на ироничното самоизобличение към утвърждаване на родината като идеал, присъстващ в ежедневното съзнание на българите наравно с “покривката и хляба”. Като ценностен ориентир в битието тя трябва да окриля духовните търсения на истинските патриоти в преоткриването на рая на родната природа – свят на омайни картини, на дремещи “тайни”, на “богатства , красоти”. Само опознат и “прилично” оценен този рай ще изгради националното самочувствие на българина, за да го изведе от ролята на “чужденец” в родината му и го превърне в страстен родолюбец.

ИВАН ВАЗОВ ”ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР”

В многобройните творби, посветени на българската природа, личи усложненото отношение на твореца към тази част от родното. Към образа на родната природа поетът тръгва с преклонение пред нейния храм на хармония и чистота, с възторг пред нейната райска красота и благоденствие, за да го превърне в осъзната национална ценност, в източник на патриотична гордост и самочувствие, във вдъхновение за творчество, в подтик за философски размисъл. В лириката на Вазов природата става нравствена мярка, ценностен ориентир, чието величие е противопоставено на дребните страсти. Тя е и утробата на нежна майка , приютила и приласкала човека, подгонен от делничните грижи и тревоги, но и величествен творец, вдъхновен ваятел на красотата, която е спасителна сила, свързана със съзиданието.

Стихотворението “При Рилския манастир” разкрива различен подход към природата като наднационално всемирно пространство. Макар и свързана географски с част от българската природа и изразяваща авторовото преклонение към “най-красивата българска планина”, творбата разширява културните хоризонти на възприятието на естеството като божествена универсална категория. Човекът открива в природата свой храм на душата, покланя се пред своя “идеал величествен и прост”.

Сега съм у дома – не съм тук странен гост.

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум , песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

Поклон , скали, води! Поклон ели гигантски!

Вам, бездни висоти! Вам гледки великански!

Възторжен и изпълнен с възвишени чувства, лирическият говорител прославя природата като идеал за вечно развиващия се и обновяващ се живот . Тя не познава застоя и бездействието / “гори...шумят”, “потоци ...бучат”, “живот кипи от всичките страни” / , в нейния вечен кръговрат блика естествената волност на духа, обладан от кипяща енергия и жизненост. Противопоставен на празната суета и обезсмислените ценности, на духовната пустота и апатия на следосвобожденското общество, животът на “буйната природа” изразява авторовия идеал за възкресения дух на съзиданието.

Творящата и съзидателна сила на природата е възпята от лирическия Аз и като извор на духовност. на творческо вдъхновение, нравствено пречистващ и обновяващ възприятията. Омаян от красотата на разкрилите се величествена гледки, поетът възвръща свежестта на сетивата си, /”Сега съм у дома, сега съм пак поет”/. Обновената духовност на природния човек е разтворена за нови трепети и “ощущенья”, сетивата му поглъщат “на леса любовний тих привет”, “на бездната мълвата”. Той става част от тайнството на природния живот /”Разменям реч с земя и синий свод/ и сливам се честит във техния живот”/ . Общувайки с природата, той се слива с вселенската хармония и диша “волно” в един свободен и истински пълноценен живот.

Природата става отправна точка и за философски размисъл. Изправен пред величествения облик на мирозданието, “по часове благат”, героят търси загадките на битието, умът му се “впива” в тайните на всемира. Образът на орела символизира вечния стремеж на човешкия дух към нови и непознати висоти, към преоткриване на законите на вселенската хармония и сливане с нейното съвършенство.

Обладан от идеята за единство между човека и природния свят, лирическият герой открива в природата свой уютен дом., преобръщайки традиционните представи за нея като като диво и враждебно пространство. Приласкан от природата “кат майка нежна съща”” , той се чувства “благат”, “добър”, “почти невинен веч”. Осъзнавайки връзката между човек и природа като изконно родова, творбата настоява за връщането към истинските стойности на битието, към естествения живот в природата като нравствен коректив на цивилизацията. Анафората “Сега съм у дома” утвърждава идеята за природния дом, към който човекът се връща уморен от обществената врява, за да намери изцерение и покой в този “сладък мир”, осветил и разтворил духовността си за нови възприятия.

Изведен от делничното сред лоното на божествената природа, далеч от “световните злини “ и “тревоги”, лирическият герой се чувства излекуван от врявата на “жизнената битва” Сполучливата .метафора “живот-синджир-теглила”, свидетелстваща за общественото битие, се противопоставя на “нов живот талази”, изпълващи духа в природния свят. Възприемайки природата като лечителка на изморения от грижи и разочарования човешки дух, човекът търси утеха и спасение от зле устроения обществен мир.

Открил в природата своя истински дом, лирическият говорител изповядва желанието си за сливане с естеството във вечния живот:

Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея –

под горский вечен шум – дълбока епопея- ...

да имам гроб подир живот-синджир теглила,

в величествените обятия на Рила.

Изказана във финала , тази идея – мечта утвърждава направения избор от човека, предпочел изконното и непреходното пред изменчивите стойности на всекидневието. Сливайки се в смъртта с любимата природа, човекът ще постигне хармония между дух и материя, ще стане част от необятното и необозримото, към което са устремени житейските му търси нея.

Прославяйки родната природа като райско място, изпълнено с красота и благодат, романтично прекланяйки се пред нейното величие и вечност, Вазов ни завещава най-истинските измерения на любовта към родното. Заедно с тях до нас достигат и естетическите и нравствени предупреждения на твореца да пазим и обичаме здравото, родното, природното и като рождена даденост , и като универсални ценности.

ИВАН ВАЗОВ “БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

Вдъхновен родолюбец и защитник на всичко българско, Иван Вазов е дълбок наранен от несправедливите нападки срещу родното слово, появили се след Освобождението. Със стихотворението “Българският език” той дава достоен отговор на хулителите и прославя величието на езика като непреходна национална ценност и крепител на българската духовност и самосъзнание.

С възрожденски патос и синовна обич творецът отхвърля клеветите срещу българския език и изгражда неговия художествен образ като неоценимо национално богатство, което трябва да се познава, пази и обича. Авторовата блестяща оценка за достойнствата на родния език е съпътствана от чувство на възхвала и гордост от красотата му, на болка и гняв от поругаването му. Проникната от нескрита патриотична гордост и вдъхновение, творбата се превръща в страстна защита и прослава на българската реч.

От всеки стих на Вазовата творба блика силна любов и преклонение към родния език. Прякото обръщение към него в първата строфа изразява авторовото благоговение и искрена почит: “Език свещен на моите деди,/език на мъки, стонове вековни”. Инверсията на определението “свещен” подчертава съзнанието за светостта на езика и родовата му принадлежност. Родното слово е съпътствало през вековете изграждането на българската народност. Дълбоко изстраданата му съдба е свързана навеки с народа, преминал изпитанията на времето и оцелял благодарение на словото, което е здравата връзка между поколенията, съхранила националните духовни достижения.. Затова е свят този език и посегателствата срещу него са кощунство.

Пренесъл през вековете трагичната и героична съдба на майка България, този свещен език е гласът на родината. Изразът “тая, дето ни роди” слива в едно образа на майка и родина в духа на възрожденската традиция, за да подчертае святата изначалоност на майчиния език. Искрен и чист като майчина любов, древен и могъщ като България, той е част от родното, което ни обединява. Свързан е с безценни и вечни стойности – майка, дом, родина, история, които поддържат духовното безсмъртие на народа. Този свещен език не може да бъде оставен на обругаване, неговата историческа сила и художествена мощ трябва да бъдат съхранени като ценно национално богатство.

Разкрил родовата и изначална святост на езика, лирическият говорител изразява възхищението си от родното слово не само като нравствена, но и като естетическа ценност. Инверсията на епитета “прекрасен” във втората строфа разгръща цялото богатство и вълнуваща магия на речта, която се лее в “руйни тонове” и “звуци сладки”. Патриотичната гордост прераства в емоционален възторг:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изрази тост жива.

Градацията от епитети извежда метафората “жива”, която засилва усещането за жизнеустойчивостта на езика и неговата непреходна естетическа сила. Внушението за богатството на словото и неговата изразителност се засилва от звукописа , повторените словосъчетания доказват със своята мелодичност поетичната звънливост на езика. Неговото съвършенство, “хубост“,”мощ“ са най-силните аргументи в спора с хулителите. Риторичният въпрос откроява позицията на лирическия говорител и директния му упрек към дръзналите да обсипят с “хули гадки” този прекрасен език, лишен от сетива за неговата благозвучност и великолепие.

Втората част на творбата звучи антитезисно на първата. Възторгът и опиянението от един древен език с дивна хубост са изместени от силна болка и негодувание от това, че този език е несправедливо охулен и опетнен, подложен на унижение и нелепи обвинения. Въпросителните изречения са заменени с възклицателни, предаващи личната обида на твореца патриот от посегателствата върху езика: “Не, ти падна под общия позор,/ охулен , опетнен със думи кални”. Родният език е страдалец, част от “общия позор” на отричането и обругаването на “всичко мило нам и родно”, отхвърлено и недооценено поради липса на национално самочувствие. Клеветата срещу езика е клевета срещу всичко българско, към която истинският патриот не може да остане равнодушен. Накипелият му гняв се излива и към “нашите”, и към “чуждите “ хулители. С убийствена ирония и презрение лирическият говорител се обръща към ограничения интелект на ругателите, които не могат да осъзнаят значимостта на родното слово.

Родният език е вдъхновение за поета гражданин, воден от благоговение и искрена любов към всичко българско. Неговата твърда решимост поражда порив за действие, предаден чрез формите за бъдеще време във финалните две строфи на творбата. Те звучат като тържествена клетва и поетичен обет пред българското слово. Трикратно повтореното “аз” и синтактичният паралелизъм внушават изявеното лично пристрастие на твореца и осъзнатата му мисия за прославата на българската реч: “аз ще взема черния ти срам”, “аз ще те обриша от калта”, “аз хулниците твои ще накажа”. Пресътворяването на творческата сила на българския език , на неговите “светли звукове” и “чистий бляск” е най-въздействащият удар срещу ругателите.

В стихотворението “Българският език” Вазов осъжда хулителите на родното слово и с неговата поетична сила и красота доказва творческата изразителност и съзидателна мощ. Очистен от калта и позора, този език покорява със своето великолепие и блясък и задължава всеки истински българин да го брани и отстоява като извор на непресъхваща национална гордост.

ИВАН ВАЗОВ “ЛЕВСКИ”

Вдъхновен от идеята да разбуди потъналите в тъмнината на забравата и забравили духовните завети на предците свои съвременници, Вазов създава “Епопея на забравените”, за да припомни възвисяващата сила на идеала, която сплотява общността и осветява пътя и към бъдещето, към великите сенки от миналото, призвани да влязат в националния пантеон на младата българска държава.

Прославяйки високите измерения на саможертвеното и героичното, висотите на българския национален дух, Вазов изгражда величави образи на духовни водачи и апостоли, титани на мисълта и делото, пробудили народа и окрилили полета му към свободата. Пренебрегнали личните интереси на своя живот, за да го вградят в идеята за достойния и свободен български свят, тези сакрални образи на българското национално самосъзнание окрилят пътя му от робското примирение до идеята за бунта. Българинът прави своя избор на границата между живота и смъртта, между умъртвяващото духа робско живеене и величавата саможертва пред високи ценности – народ, Родина, свобода. Изборът се определя от честта и от волята да се възвърне

загубеното в робството достойнство дори когато единствен изход е смъртта. Красива и величава е саможертвата на пробуденото за нов живот съзнание,...

Пресъздала народния идеал за личност и силата на новите идеи, преобразили робското съзнание, одата “Левски” е поставена в началото на цикъла, за да открие началото на трудния път към свободата. Метафоричното пространство на манастира е обобщение за процесите на българското Възраждане, довели до разкрепостяване на човешката духовност и разбуждане на духовните кипежи и търсения. Поетичният монолог на Левски, който започва от манастирската килия, насочва към размисъл по тревожния въпрос на епохата за нравствения избор на личността и отговорността и пред времето , историята и народа. Тясното пространство на манастира е убежище на духа, но то сковава човешката духовност /”манастирът тесен за мойта душа е”/, обрича я на смирение и търпение, отдалечава я от болките и тревогите на греховния мир, от “тия що ридаят”. Такъв духовен свят на усамотение е неприемлив за героя и той го отхвърля, подтикван от съвестта /”мойта съвест”/ и от порива за съпричастие и полезна деятелност /”че ближний ми има нужда не от молитва,/ а в съвет и помощ, когато залитва””/. Анафората “мисля” напластява аргументите на искрения размисъл, на преоткритата Божия правда, на неудовлетворения вътрешен глас и разбунтуваното човешко съзнание, готово да приеме предизвикателствата на времето.

Разбудената човешка душа достига необятни хоризонти, в които мисълта преоткрива истината за смисъла на човешкия живот извън тихите манастирски стени, в борбата срещу “живот нетърпим”. Отхвърлено е черното расо, символ на угнетената и ограничена от оковите на смирението душа, отречен е монашеският мир на уединението и бездействието, на сковаващата власт на канона, за да се утвърди активната апостолска позиция на съпричастие към ближния брат с робска съдба. Монологът извежда идеята за преоткритата мисия на народния будител и духовен водач .

Категоричният избор, Ооповестен и подчертан графично от скъсения стих “рече и излезе” слива в едно слово и дело по избрания съдбовен път на народния апостол. Неговата мисия е да преобърне понятията грях и святост, да предаде ново значение на словото. От молитвено слово, отправено към Бога, то става слово за човека, което пробужда и обновява, пали и лекува, проповядва новата вяра, събужда съзнанието на роба и го повежда към свободата. Библейската притча за сеяча е преоткрита в текста с измеренията на апостолското слово, възкресило народното съзнание /”и семето чудно падаше в сърцата/ и бързо растеше за жътва богата”/.

Проповядващ новата религия на бунта като нов Христос, героят е изравнен по святост с християнския месия. Неговата житейската съдба , предадена в стила на народните разказвачи /”Девет годин той скита се бездомен.../, изгражда образа на нов апостолски тип човек с нова духовност, открил светлината на пробуденото национално съзнание. Отрекъл се от всичко лично, подчинил живота си не велико дело, той се превръща в образ легенда, , обвързан с християнската идея за святост и мъченичество. Сърцето му, израз на преобразена духовност, е “сърце порасло и за кръст готово “. Символът на кръста, кръстният знак на саможертвата, носи трагично предопределение за възкресението на новата вяра – свободата, чиито апостоли приемат святата жертвеност като желана лична съдба, посветена на свято дело. Покръстването на душите в новата национална религия носи просветлението в мрака на робството, озарението на пробудената за нов живот духовност.

Светлината, която пръска словото на Апостола с думи “прости кратки..”, осветява робското пространство, просветлява духовния взор на страдащите, отнема страха, озарява робското съзнание с вяра и проникновение в бъдещето. В неговите тъмни очертания прониква ясният му поглед, за да съзре там “бунтът, свободата, смъртта и гробът” – измеренията на героичното достойно поведение, отличаващо роба от човека с пробудено съзнание. Към него са отправени убедителните аргументи на апостолското слово, подсилени с анафората “и че”:

че благата дума, че правото дело,

че светата правда изказана смело

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по –мили на Господа вишни

Християнската добродетелност е трансформирана в нова деятелност , чиято цел е народната свяст /” и носи съзнание”/. Духовната вяра сближава в обща участ “всякоя класа Нравственото измерение на преобразената духовност е новата вяра на цял един народ в спасителните слова на Апостола, чийто светъл дух е положен в иконостасите на българската националноосвободителна епопея /“селяните прости светец го зовяха”/. Просветлил душите и възкресил вярата в “чудото” на свободата, Левски е канонизиран за пръв светец в новия духовен календар на българите.

Светлият пример на личността, осветила с трагичната си саможертва пътя към свободата, е помрачен от сянката на предателството. Дълбоко оскърбен и възмутен от дръзналия да оскверни олтара на българския дух предател, лирическият говорител търси най-ярките определения на низостта, за да изрази гнева си :”тоя мръсен червяк, тоя низък роб”. Натрупаните ругателни епитети и метафори наслагват в задъхана фраза отрицанието на този най-отвратителен човешки порок.

Личната саможертва на Апостола е въплъщение на национален жертвен идеал, превърнат в красив ореолен символ на свободата, носена като свят олтар в душата на всеки, който я е пожелал. Святата саможертва става път към безсмъртието. Идеята за духовно спасение на душата прераства в идея за спасение на духа на нацията. Осветявайки бесилото, авторът го превръща в пантеон на безсмъртието: “и смъртта на тебе, о бесилко свята,/ бе не срам, а слава нова за земята”.

Примерите , образци на духовно безсмъртие от световната история, са художествено доказателство за светостта на подвига. Българската национална история има своя пример за общочовешка святост. Саможертвата на Левски се изравнява с най-значимото , с общочовешкото. В своята ода “Левски” Иван Вазов отразява величието на духовно значимото, което осветява саможертвата на цял един народ.

ИВАН ВАЗОВ “ПАИСИЙ”

Величието на пробуденото и възкресено национално съзнание в одата “Паисий” е измерено със силата на светлия човешки разум и духовното будителство на светогорския монах, който дръзновено прекрачва границите на Средновековието, за да премине в новото време, озарено от идеите на своята “История” Героят изминава своя път от неизвестен монах, отдал се на своята високопатриотична мисия в първата част на творбата до ренесансов мислител и учен в монолога, обособен във втората композиционна част. Този динамичен преход от обикновеното към изключителното в образа на първия възрожденец, от “хаоса тъмний” към “звездний мир” чертае възхода на българския национален дух в епохата на народностно пробуждане и себеузнаване.

Осъзнатото величие на предците и възобновената нишка на родовата памет превръща сътворението на Паисиевата история в “житие ново”, което слага край на мрака на безпаметството, на робското безвремие и сънна неподвижност. Това е “първата искра в народната свяст”, която разпалва светлика на националното самоопределение на една пробудена за нов живот народност и извежда националното и човешко достойнство на българина от мрака на неведението. Противопоставянето на мрака на безпросветността и зората на себеосъзнаването като народ с велика история, с “царе силни”, с царства и столици” е постигнато в текста с богата метафоричност. Светът на мрака е свързан с инверсиите “вдън горите атонски високи”, “тъмнини дълбоки”, “убежища скрити”, с хаоса на неизвестното, непознато, диво и затворено пространство. С противоположни внушения за откритост, необятност и озареност , внесени от глаголите “свети”, “пръска”, метафората “искра” е зареден светът на светлината и сътворението, на раждането на новата ренесансова духовност , надраснала ограниченията на “черковний мир” и “канона”.

В това ново и просветлено от сътворението пространство, отворено до вселенски размери /”към звездния свят, към Бялото море”/ като глас на “библейски пророк” ехти викът на първия възрожденец: “четете да знайте що в стари години/ по тез земи славни вършили деди ни”. Анафората “четете” , скрепена с обръщението “братя” утвърждава Вазовата идея за духовността, създаваща моралните опори на един народ “ония доблестни чувства”, които го правят “ако не велик, то поне уважаем”, за паметта, съхраняваща народността и нейните идеали. Припомняйки гневните изблици на Паисий “О, неразумни и юроде!” , авторът възкресява с възрожденски патос националното самочувствие, обявява се срещу забравата, националното безпаметство и нихилизъм.

Историята на Паисий е извор на национално самочувствие, на възродена духовност, път към национално себепозонание, извор на патриотична гордост. Сътворението на Паисиевата история е събитие, което променя света, извежда българския народ от безпросветния мрак и осветява пътя на националното му осъзнаване на пробуденото за величието на миналото народно съзнание./”От днеска нататък българският род история има и става народ”/. Думите на Паисий носят висок патриотичен заряд и дълбока вяра в отвоюването на свободно бъдеще. Словото му се превръща в искра, която пробужда съзнанието, ражда мечти и подтиква към борба един народ, примирен в робското си настояще. Подвигът на “този див светогорец” се измерва с куража му да се изправи срещу съществуващия ред и да очертае нови пътища за народа си. Той е първият, осъществил националната идея.

Монологът на Паисий разкрива едно ренесансово виждане за борец по дух, деятелна и борбена личност в името на другите. Свещено е делото на монаха, впил поглед не в “кръста Христов, а в бъдещето на своя народ. Представен в прехода между два свята – Средновековие и Възраждане, /в творбата условно художествено визирани като свят на мрака и свят на светлината/, образът на Паисий излиза от

средновековната скованост, скъсва с канона /”против канона и черковний звън”/. В увода е неназован монах, затвореник,отдалечен от света, монах, носещ знака на своето време, Средновековието. Актът на сътворението на историята го извежда извън неизвестното затворено пространство на глухата тъмна килия до границите на всемира до “учен философ” “пророк”, будител, Идва от света на тъмнината, но принадлежи на светлината на новото време, част от която е неговото дело;

Водещо в образа е духовното начало, със своята монументалност този образ се извисява от дълбините ни мрака на робското безвремие, за да подтикне с малката си историйка великото пробуждане на българския род. Съзнанието за епохалност на делото е постигнато чрез тържественост и приповдигнатост на тона, изпълнен с множество риторични въпроси и остра полемичност.Изграден е образът на един духовен народен водач, който “кат някой древен библейски пророк” стоически изпълнява историческото си предопределение. Излиза извън рамките на конкретното пространство, заживява самостоятелен живот като символ на великата пробуда. Хилендарският монах е приел като всепоглъщаща мисия на своя живот духовното свестяване на народа, затова неуморно възкресява героичното минало и подхранва националното самочувствие. Финалът на одата събира двата противоположни свята – на мрака и на светлината, “и фърляше тайно през мрака тогаз/ най-първата искра в народната свяст”,за да увенчае победата на Паисиевото дело, осветило пътя на един народ с неподвластни на забравата ценности.

Възкресила образа на възрожденския будител , Вазовата ода “Паисий” е една от най-въздействащите творби в цикъла “Епопея на забравените”. Припомняща възроденото от мрака на незнанието българско минало, тя и днес изграждаща самочувствието ни на народ със славна история, изминал трудния път на самопознанието и самопостигането.

ИВАН ВАЗОВ “КОЧО”

В поетическия цикъл “Епопея на забравените” водеща е идеята за саможертвата в трудния път към свободата, която прави народите уважаеми и велики, а личностите – значими и героични. Одата “Кочо” е посветена на един от българите, приел идеала на свободната воля, предпочел смъртта пред робството. Заглавието “Кочо”акцентува върху индивидуалния подвиг на един от множеството, а подзаглавието “Защитата на Перущица” откроява масовия народен героизъм по време на Априлската епопея.

Творбата разгръща потресаващ разказ за погрома на Априлското въстание, видян в трагичната участ на Перущица, в обречеността на въстаналите роби. Един от тях е Кочо, решил се да убие жена си и детето си и да сложи край на живота си в рухналия храм. Този достоверен исторически факт е интерпретиран от поета, за да постави проблема за съхранената човечност в критична ситуация, поставяща на изпитание ценностите. Достойният избор на смъртта, когато свободата се оказва недостижима, превръща обикновения човек от народа в национален герой, покоряващ със саможертвената си дързост и мъжественост.

Встъплението на одата представя четиристишия с антитези, които дават обща представа за Априлската епопея с нейните тъмни и светли страни. Опозициите геройство и срам, възход и падение, слава и позор изграждат противоречивия и нееднозначен характер на епохата. Те са категоричното доказателство, че макар и труден, осеян със слава и погроми, с чест и морални падения, пътят на българина към свободата е необратим. Един народ с осъзнато достойнство, узрял за идеите на бунта, е готов да плати скъпата цена на свободата с живота си. Този труден нравствен избор пред лицето на смъртта правят перущенци в неравна битка с озверелия враг.

В одата е изобразен един конкретен момент от въстанието –третият ден от обсадата на перущенския храм. Картината на боя е предадена с изключително майсторство. Разкривайки масовите сцени с напрежение и динамика, авторът успява да надникне в душите на въстаниците. Храмът, приютил изплашеното население на градчето, е пространство на всеобщо всенародно въодушевление: “Борбата кипеше отвътре отвън/ Във всичките очи пламтеше огън”. Картината на всеобщата “лудост” в храма разкрива невиждани висоти на духа. Храмовото пространство е осветено с крайното себеотрицание и готовност за саможертва на героите. Градацията “ни страх, ни измама, ни бой, ни закани нямаха успех” извежда идеята за преодоления робски страх и инстинкт за оцеляване. От малодушно смирена и покорна тълпа, българският народ израства до морално извисен над своя вековен поробител герой.

Противопоставени на враговете си, перущенци са извисени морално над тях. Зверски нападан и храбро отбраняван, храмът представя метафорично сблъсък на религии и ценности. Лудостта “вътре” е различна от тази на побеснелите врагове “вън”. Защитниците на храма съставляват общност, обвързана от свещените връзки на кръвта и намерението да запазят живота и честта си. В качеството си на целокупен народ, съставен от бащи , майки, деца, старци, те представляват живота в неговата ненарушима цялост. Докато отвън нападателите са свързани само от жестокостта си и идеята да запазят насилието и тиранията над човешкия дух. Тяхната нечовешка същност е предадена чрез градация :” Отвън враговете, диви побеснели/ ...фучеха, гърмяха,

надаваха рев/ и падаха мъртви във немощен гнев”. Така битката придобива смисъл и на ценностен сблъсък между светлите сили на съзиданието и тъмните стихни на разрухата.

Перущенци смело отстояват честта си на свободни граждани. Величавото им поведение на хора, неприемащи срама на робското покорство и безчестието на предателството, се откроява в преломния момент на падането на зида. Съборената ограда на храма става граница между робското мислене и свободното съзнание, което приема смъртта като единствено възможен изход, като духовно спасение от позора : “...да се предадем!...По-добре да мрем!”. Моментът на колебание е предаден чрез къси задъхани реплики . Примерът на една жена увлича останалите - това е първата морална победа на въстаналия народ.

Кулминация е срутването на зида – единствен изход за обречените защитници на храма е смъртта, но те я приемат с гордо достойнство. Това е картина на величието на българския дух , всички остават докрай предани на своята национална чест, не се предават и унизяват пред врага. Лирическият говорител е възхитен от героизма , трагичното поражда възвишени чувства, удивление дори от страна на турците.Устремен към съкровения си идеал, свободата, народът непоколебимо приема саможертвата; с дълбоко уважение и възторженост поетът прекланя глава пред великото проявление на националния дух, пред колективната героика:

Перущице бледна, гняздо на герои,

Слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Героизмът на този град се издига до имената на световни градове герои - Сарагоса, Прага, Спарта. Така националното, българското се изравнява по своето значение с универсалното, общочовешкото, придобило световна слава.

Изборът между позора и смъртта, между оковите и свободата, между честта и достойнството, е представен в драматичния епизод на доброволната смърт на Кочо и неговото семейство. Предаден с психологизъм, той изразява категоричното решение на роба да умре, но без оковите си. В този миг на върховно изпитание на духовната сила и воля, героят е непоколебим. Крачката към смъртта е предопределена от грозящото го безчестие на робското битие. Решителен в отстояваното човешко и национално достойнство, героят е “обагрен, грозен , страховит”. Личностният героизъм на Кочо – един от онези самоотвержени българи, докоснали се до свободата, е в преодоления ужас да убие близките си. Описан с добре съчетани средства – жест, реплика, психологизъм, той става символ на множеството незнайни българи, готови да защитят човешката си гордост и национално достойнство с цената на живота си. Поведението на Кочо илюстрира всеобщото състояние на отчаяние, но и на величие на духа. Героизиран, неговият съдбовен избор доказва въздигането на духа в процеса на национално самоосъзнаване и самоотстояване.

Финалната част на одата извежда авторовото послание за отърсване от сляпата вяра в Бога като справедлив и човечен – “И Господ от свода, през гъстия дим,/ гледаше на всичко тих, невъзмутим”. Внушена е идеята за преосмислените християнски ценности , за греха, който може да бъде подвиг. Самоубийството е грях според християнската етика, но в контекста на творбата е величав подвиг.

Представил в одата “Кочо” нравственото прераждане на българския народ и величието на личността, измерено с патриотичната саможертва, Вазов дава категоричен пример за отстояване на национално достойнство, който не е загубил своята стойност и днес.

ИВАН ВАЗОВ “ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”

Като истински родолюбец и творец с будна гражданска съвест, дълбоко засегнат от низките страсти и дела в следосвобожденската действителност, Вазов се чувства призван да възпее и обезсмърти героизма на падналите за свободата на България. Така се ражда неговата “Епопея на забравените”, в която одата “Опълченците на Шипка” звучи като тържествен финален акорд, като химн, който възхвалява подвига на безименните бранители на чутовния връх и доказва, че българинът винаги достойно е отстоявал правото си на свободен живот и честта на родовото име. С одата“Опълченците на Шипка”, написана в отговор на чуждестранните хулители, клеветящи страната ни след Освобождението, Вазов дава и нравствен урок по родолюбие на съотечествениците си, забравили истинските граждански ценности и националната си гордост.

Вазовата творба е словесен паметник на саможертвата на българските опълченци, превърнали старопланинския връх в светиня. Израстването на българина до горда и осъзната личност, прегърнала свободата като върховна патриотична мечта, готова да прояви чудеса от патриотично себеотрицание, е разкрито художествено в одата “Опълченците на Шипка”. В тази последна творба на цикъла е изведена идеята за висотата на народния подвиг, достигната по трудния път на национално осъзнаване и приемане на идеала.

Образът на родината и нейната свобода става цел и смисъл, вдъхновение и устрем за българските опълченци в драматичния миг на изпитание на нравствената им сила на човеци и българи.

В лирическия увод на одата, осъществен чрез теза и антитеза, Вазов показва трудния път на българите към жадуваната свобода. Ключовата опозиция “срам-гордост” поставя проблема за националното достойнство. В първите дванадесет стиха властва патосът на болката и огорчението от унизената българска чест. Зад привидното приемане на хулите и клеветите, всяка от които е въведена с анафората “нека”, кипи негодуванието на лирическия говорител, приел родолюбивата мисия да стане защитник на “всичко мило нам и родно”. Трагичният спомен за “дирите стидни” е съпътстван от мисълта за “синила от бича”, “следи от теглото”, “хомота стар”, за “Беласица стара и новий Батак”. Но над драматизма на жертвите и мъчителните погроми се извисява едно име , което “смива срамът и на клеветата строшава зъбът”. Неговата легендарна слава е най-категоричната защита на националната ни чест. Величието на този връх герой е предадено с епитетите “див” и “чутовен”. Хиперболата “що небето синьо крепи с рамената” внушава божествено озарение и святост. От висотата на заветния хълм поетът се прекланя пред героичната всеотдайност на българските опълченци. Техният патриотичен подвиг, който грее в славното “недавно”, е вдъхновение за категоричното авторово уверение “ний знаем”, противопоставено на чуждото незнание и едностранчиви оценки.

Възклицанието “О, Шипка!” съобщава името на заветния връх и подготвя читателя за славния разказ, изобразяващ епизоди от третия ден на Шипченската епопея. Картината на боя отразява най-напрегнатия момент, в който изпитанията пред бранителите достигат връхната си точка, защото умората и отчаянието, видът на вражите пълчища сломяват вярата в желаната победа. В страховития бой вилнеят бурни противоречиви чувства – омраза към поробителя и любов към родината. Драматичният сблъсък е предаден със силата на контраста. На “черний рояк” е противопоставен “орляка юнашки”. Многобройните турски “гъсти орди” са описани с епитетите “бесни”, “шумещи”, “душмански”. Отчаяният щурм на турците среща лютия отпор на бранителите.

Любовта към родината е най-силното оръжие на българските опълченци. Тя ги прави физически и духовно несломими. Водени от пламенното си родолюбие, те се извисяват над своя противник. Опълченците са горе, на върха, а долу, в ниското, в подстъпите на “урвата дива” са турците с примитивните си инстинкти и низши цели. Дългът към отечеството извисява българските опълченци. За тях смъртта в бой за родината е най-достойният човешки жребий, необходимата “хекатомба”. Най-драматичният момент от боя се превръща в жадувана мечта, миг на върховно изпитание, предизвикващ авторовия възторг :” О, геройски час!” Смъртта за родината е цената на свободното бъдеще, с нея героите защитават честта на родното.

В отговор на вдъхновения призив на генерал Столетов лирическият текст пресъздава мислите и чувствата на храбрите защитници на заветния хълм в рещаващия миг:

“България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!”

Вътрешният монолог на опълченците е стоплен от одухотвореното присъствие на родината. Тя “гледа” с гордост своите достойни чеда. Осъзнатият морален дълг към родината, характерен за възрожденската епоха, превръща опълченците в герои, предпочели смъртта пред позорното спасение с бягство. Достойният мъжествен избор е окрилен от твърдата им решимост да загинат в бой като истински българи. Близостта на смъртта не плаши шипченските герои. Осъзнавайки нейната неотменност, те израстват до висотата на спартанските воини, за които честта е над живота: “Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх/ кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”. Подвигът на българските опълченци завладява с красотата на осмислената и доброволно приета смърт. Мигът на родолюбивата саможертва е миг, в който малките стават равни с големите. Това е миг на победа на духа, в който, намерили сили за песен, българите доказват своето превъзходство над многобройния си противник. Сгъстеният израз, съчетал метафора и метонимия “желязото срещат с железни гърди” утвърждава духовната мощ на българите, готови да загинат “с една смърт юнашка” и изразява авторовата идея, че победата е еднозначна на храбростта, обвързана със светъл идеал.

Величието на осъзнатата патриотична саможертва превръща героите в символи на непобедимата българска вечност, на духовната мощ на един народ, осъзнал силата си, съизмерим само с Балкана, устоял на вековни бури, превърнал се в знак за българското единство и твърдина. Неговият одухотворен образ във финала на творбата е художествено обобщение на идеята за духовно безсмъртие, вдъхновила цикъла “Епопея на забравените” като легендарен паметник на вечно живите икони на българския дух.

Неподвластно над забравата, непреходно във времето остава значението на Вазовото послание в цикъла – да помним величието на миналото, да съхраним идеала на великите българи и съпричастни към заветите им да отстояваме нравствените стойности. Изградени като легенди, съхранили духовната памет на

един народ , героите от “Епопея на забравените” са не само основа за национално самочувствие и гордост, но и нравствен коректив на всяка епоха, в която кумири заменят идеалите.

ИВАН ВАЗОВ “ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ”

Вазов има щастливата, но и отговорна съдба да бъде свидетел и съдник на две епохи в националната ни история – преди и след Освобождението. Будната гражданска съвест на твореца и високите възрожденски критерии не му позволяват да приеме материалната и духовна нищета , обхванали българското общество в края на ХІХ век. Белязани от разочарованието и болката , от тревогата за подменените нравствени стойности и идеали са творби като “Апатия”, “Пустота”, “Средство да нямаш врагове”, “Практическият человек”, “Линее нашто поколенье”, “Елате ни вижте”.

В своите граждански елегии творецът открито и болезнено изповядва изстраданите несбъднати надежди за справедливо общество. Приел съдбата на нова България като лична драма, осъзнавайки мисията си на духовен водач, Вазов разгръща мотивите на общественото зло, социалната враждебност и духовното безличие в един свят с деформирани ценности. Новите поколения са забравили духовните завети на предците и живеят безсмислено, лишени от възвисяващата сила на идеала. Променените стойности в нравствения свят на българина предизвикват разочарованието и покрусата на народния поет, който отправя своите стряскащи призиви, за да събуди народната съвест и я върне към забравени длъжности.

Елегията “Елате ни вижте”, възникнала като отклик на авторовите наблюдения в бедни старопланински селца, отразява страдалческия лик на нова България, в която свободата не е сбъднала очакванията за достоен и щастлив живот. Несретническата участ на онеправданите социални низини е разкрита в грубите предметни очертания на ежедневието, очертаващи ниските хоризонти на бита, затиснат от грижата и униженнието:

Под- гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух; в полумрак потопени

човеци и дрипи... На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

“Елате ни вижте!”

В този огрубен свят, лишен от поезия и духовни устреми, животът преминава в безлико и безцелно съществуване. Метафорите “смрад”, “тъмничен въздух” внушават липсата на светлина и развитие, обречената затвореност и безкрайност на един мъченически живот, изравнен с животинското оцеляване. Натуралистични изрази / “тор мръсен смърди”, ”трънливо дворище”, “набърчени булки”, “деца застарели”/ и експресивна оценъчна лексика /”зла бедност”, “ дълбока неволя”, ”тегло, запустенье”, “картина плачевна”/ изграждат представа за този абсурден неживот, оголен от радост и заприщен от “злото”.

Подвластно на злото и мрака, това битие принизява духовно човека, опустошава емоционалността му. Внушена по алегоричен път, идеята за гаснещия духовен мир и оскотяването на личността, зазвучава като авторова болка и протест срещу този нехуманен свят:

И чупи се воля и дух под хомота

на нужди в дълбока нощ гасне

ни луч от съзнанье под покрива нищи!

Човекът словесни паднал е до скота.

Примитивното и жертвено съществуване лишава от смисъл битието. Народът мъченик е загубил своето достойнство. Притиснат от недоимъка и духовния мрак , той “моли и стене”. Неговото човешко унижение и безсилие пред злото очертава облика на една преломена духовност “под хомота” на “бедност вековна”, в която не прониква желанието за протест. Викът “Елате ни вижте”, който озвучава народното страдание, не е зов на едина осъзнат борбен дух, а емоционален изблик на гнева и възмущението на лирическия говорител. Воден от болезнено състрадание, той приема ролята на обществен защитник , заклеймяващ с призива “Елате ни вижте” виновните за народното тегло. Този призивен вик на срам и ужас прозвучава още в заглавието на творбата и неговата настоятелна повторяемост структурира и обединява като лайтмотив значенията на отделните строфи.

Понесъл горчивата болка на цял един народ, поетът се обединява с него с едноличната местоименна форма “ни”, за да се разграничи с обръщението “вий” от празната суета и пустословие на общественото “тържище”. Повелителните форми “елате”, “зърнете”, “напуснете” са адресирани към контрастно въведения образ на управляващата прослойка от “мъдри велможи”. Противопоставени на тънещия в безизходица народ като “сити”, “богато платени”, “гоени”, властимащите очертават другия социален полюс в следосвобожденското общество. Към тях е отправен авторовият призив, повлиян от народническите идеи и надежди за пробуденото социално състрадание като път за избавление.

Наивно-утопична е поетовата вяра, че участта на страдащия народ би трогнала самозабравилите се в ситост и охолство властници. Израз на тази плаха надежда са условните форми “Тогаз за народа се бихте смислили /и срам, угризение бихте сетили”/. Заедно с поетовия блян за социално умиление в стихотворението звучи и гражданският протест срещу несправедливо устроеното общество, в което гинат възрожденските идеали.

ИВАН ВАЗОВ “ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ”

Противопоставяйки героичното минало и плачевното настояще, Вазов съизмерва нравствения облик на две поколения , живели преди и след Освобождението. В стихотворението “Линее нашто поколенье” тревожната констатация на поета е заявена още в заглавието и подкрепена с несъкрушими аргументи, очертаващи мрачната картина на духовния застой и девалвираните човешки стойности:

Линее нашто поколенье

навред застой, убийствен мраз

ни топъл луч, ни вдъхновенье

не пада върху нас.

Тъжната изповед, споделяща наблюденията върху промените в националното съзнание носи внушението за духовно умъртвяване, наложено от семантиката на глагола “линее”, от липсата на животворящи топлина, светлина и движение. Метафората “убийствен мраз” е синоним на нравствената криза в българското следосвобожденско общество, лишено от озарението на високите цели и идеали, изпаднало в безпътица и духовен мрак.

Със самочувствието на духовен водач лирическият говорител споделя своите тревоги : “Къде вървим не мислим твърде, / посока няма в наший път”. Едновременно част от това поколение, изгубило цел и посока в пътя си, но и разграничавайки се от него с мисията си на будител , който трябва да стряска заспалите съвести , да припомня забравени отговорности и идеали, да настоява за ново отношение към националните бъднини:

Стресни се, племе закъсняло!

живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

след теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?

В осъдителния гняв на твореца личи болката за прекъснатия диалог между поколенията, озвучаващ като рефрен голямата тема за изгубения идеал във Вазовата гражданска лирика. Повелителната форма “стресни се” и патетичният реторичен въпрос “Живейш ли, мреш ли” откриват гражданската позиция на поета, народен водач, който с Паисиева страст убеждава , настоява и изисква духовна промяна в българското съзнанание.Дълбоко развълнувано, поетичното послание е директно адресирано към всеки българин, отговорен да пренесе заветите на предците към бъдните поколения.

Превърнал националната кауза в дело на своя живот , поетът изповядва своята вяра в истинските стойности, опазили духа на българина в съдбовни изпитания. Финалът на творбата , изграден в молитвен тон, олицетворява идеала и неговото значимо място в живота на човека и нацията като духовно просветление и пътеводна цел. Противопоставени на мрака и духовното запустение са образите символи на светлината и новото начало –“звездица”, “утро”, “лампа” на свят олтар.:

Недей оставя , мили боже,

без лампа твоя свят олтар,

без химна твоето подножье,

без вяра живата си твар!

Анафората “без лампа“, “без химна”, без вяра”, откроява липсата на духовност и я противопоставя на библейските внушения за силата на вярата като опора на духа, намерили израз в идеята за спасителната животворна сила на идеала.

Запалил в душата си “свят олтар” на вярата в духовното оцеляване на нацията, обявил се с гражданска непримиримост срещу ценностния хаос, тесногръдието и нравствения упадък на следосвобожденското

общество, заклеймил обществената апатия и духовна недостатъчност на съвремието си, Вазов доказва в гражданската си лирика ролята си на народен водач, призван да показва верния път и да предпазва от заблуди. Неговите послания звучат като нравствен императив за всяко време , в което загиват нравствените ценности и идеали.

ИВАН ВАЗОВ “ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

Публикуван в сборника “Видено и чуто”през 1901 год.,този разказ е част от прозаичните творби, които Вазов създава след Освобождението , за да отрази разочарованието и болката си от загубения национален идеал. Вероятен прототип на героя е действително лице, свидетел на смъртта на Ботевата чета. Социалната задача на Вазов е да разкрие обществените недъзи на нова България и с критичен патос да ги изобличи чрез интересен замисъл.

Разкривайки историята на един сляп старец, загубил зрението си на границата между робството и свободата, авторът очертава ценностната граница между тези две реалности. Тя е в основата на противопоставянето на два погледа - на реалния на зрящите за свободата като факт и на идеалния на дядо Йоцо, съхранил идеала за свободата като представа, но неможещ да я види като факт. Сюжетният парадокс “Зрящите виждат реалността, но не виждат идеала а дядо Йоцо вижда идеала , но не вижда реалността” извежда авторовото послание, че само слепият може да се радва в свободна България, следователно дълг на зрящите е да я направят такава, каквато я носи в съзнанието като идеал слепецът.

Разказът е изграден от епизоди, подредени в хронологичен план, между които е вмъкнат авторов коментар, изясняващ идейния замисъл на отделните части, спояващ и организиращ структурата. Действието проследява живота в малко планинско село , където свободата е факт, но нищо не се е променило в живота на обикновените хора. Свободата е изгубила очарованието си на идеал, станала е навик , затова неговите жители ”обръгнали вече”, гледат “равнодушно”, с ”поглед безжизнен”. Няма я магията на чудото “чудесиите”, “сладките лъчи” на свободата; нищо не се случва в затънтеното село “същите страсти , неволи”, същото потъване в нищото, което превръща живота в унило и безцелно, безлико съществуване; изпразнено от възторзи и радости. Това е равното битие на хора с равни души, с угаснали мечти.

Безразличното и апатично “сега” в разказа е противопоставено на вълнуващото минало, чрез преживяванията на стареца, който надраства сивото, затворено пространство на селото и се издига до висотата на авторовия идеал за нравствено съвършенство и свобода на духа, способен да мечтае, да се възторгва, да жадува прогрес и развитие. Въпросът на дядо Йоцо “Де е българското?” се опитва да пробуди заспалите съвести, да напомни, че възрожденският идеал все още не е осъществен.

Гражданската позиция на Патриарха, който критикува забравата и прекъснатата памет, вижда в граничното време между робството и свободата нравствена граница между добрите и недобрите българи. Разказът противопоставя два типа българи – възторжени идеалисти, останали на висотата на идеала си и селото/ и циници, робуващи на бита, тъмни умове, несъбудени за живота, тънещи в смазваща бездуховност. Тази опозиция е намерила и пространствено означение в творбата - Йоцо умира на скалата , на върха, селяните остават долу. Като истински духовен водач Вазов пренарежда стойностите , издигайки душевната простота и “умствена незлобливост” на мечтателя идеалист пред циничното съзнание , загубило мяра за духовното - ”Йоцо е “събуден, но прост” старец , а другите се смеят на “простотията Йоцова”.

Подобно на други литературни творци, Вазов преобръща традиционните представи за слепотата – сляп е не загубилият очите си, а способността си да вижда с въображението, устремен към идеалното и магията на мечтата. Йоцовата слепота не е утвърдена от автора като недостатък,/”Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили душата му от разочарования”/ тя е предимство – освободеност от делничното, реално видимото, задълбочаване в духовното прозрение и познание, запазване на сетивността. Затворен в слепотата си Йоцо запазва ненакърнен идеала, остава във възторженото пространство на неговото сбъдване, живее с образи и емоции, недостъпни за другите, със съхранена духовност.

Дядо Йоцо въплъщава авторовата идея за възрожденския българин и неговия висок морал; синоним на чист и искрен патриотизъм и идеализъм, Героят е в ролята на възкръснал мъртвец /”той остана жив, но умря за живота”/, въплъщава възкресения идеал, запазил в паметта си видимия образ на робството и мечтата за свобода, която жадува “да види”. Трите срещи на героя с българското, разкрити с психологизъм, потвърждават дълбоката и съхранена духовност на героя, неговата искрена жажда любопитство да “види” новото “българското”. Изгарящият го въпрос “Де е българското?” е противопоставен на апатията на околните, между които живее самотен, наразбран и объркан.

Срещата с околийския началник, олицетворяващ новата българска власт, предизвиква дълбоко вълнение у дядо Йоцо. Той го нарича “ български паша”, живее с представи от миналото. Искрено развълнуван, “запъхтян от вълнение” той “въздиша от радост”, тялото му се тресе, стои смирен “с наведена

глава”. Психологическите детайли доказват вълнението и респекта при срещата с идеала. Старецът “гледа “ с ръка знаците на българското, които макар и формални, за него са истински, те предизвикват сълзи от мъртвите му очи, разкриват незакърнялата му сетивност и емоционалност;

Изпълнена с патриотичен възторг и гордост от мощта на българското е и срещата с войника . Поразен и смаян е старецът и от “железния път”, който е въплъщение в неговото съзнание за неограничените възможности на свободната държава. Умира ,поздравявайки нова България, щастлив от видението на идеала, като и за миг не се усъмнява , че мечтаното е действително. Авторовото възклицание “Честит слепец!” изразява посланието на разказа, който отрича слепотата на Йоцо и упреква другите за духовната им слепота. Разказвачът, приел ролята на арбитър между зрящите и незрящия, противопоставя две ценностни системи и търси измерението им в граждански план. Неговата активна позиция е заявена още в заглавието – “Дядо Йоцо гледа” – той е истински зрящият, запазил ненакърнен идеала в душата си. Метафората “събуден” противопоставя героя на заспалото общество, което авторът иронично отрича като истински зрящо.

Вазовият разказ “Дядо Йоцо гледа” е художествено доказателство за сложния път на националното израстване на българина, за метаморфозите в българския свят. Творбата е сред най-ярките критични творби, носещи патоса на отрицанието на бездуховността и липсата на идеали в следосвобожденска България.

ИВАН ВАЗОВ “ЧИЧОВЦИ”

Публикувана почти едновременно с “Немили-недраги” през 1984 год. , но много различна по дух и образност, творбата принадлежи към сопотския цикъл на писателя /“Хаджи Ахил”, “Под игото”, “Неотдавна”/, в който е използвал спомени и наблюдения от свои колоритни съграждани като прототипове на героите. Вазовият сатиричният заряд в повестта е раздвоен от симпатията към героите , които намират свой начин да оцелеят в робското пространство. Раздвоението между осмиването и снизхождението откриваме още в заглавието “чичовци” , свързано както с родово-патриархалното, роднинското , така и с ограниченото, затворено в тесния фамилен свят, съзнание. Подзаглавието “Галерия от типове и нрави български в турско време” подсказва творческата задача на писателя да представи българския характер в устойчивите измерения на бита, а не в героичното.

Осмивайки примитивизма на провинциалните нрави и проблематизирайки маловажното - наследствена съседската разпра , Вазов го пародира на фона на големия исторически конфликт, като същевременно го свързва със запазването на живота, съхраняването на виталността на героите, които според възможностите си са намерили начин да се проявяват като личности.

Действието проследява битовия конфликт между двама съседи, обхваща няколко дни от живота в малко провинциално градче, липсва събитийност и развитие на конфликта, което е показателно за робското безвремие. Той е само обговарян от останалите, представени повече с думи, а не с дела.

Робската психика на героите се проявява в много ситуации /влизането на онбашията в кафенето променя темата на разговора, г-н Фратю сам се разтреперва при мисълта за идващите турци в гл “Въздухът трепери”/ и ги принизява като антигерои, от които не може да се очаква “да съсипят турското петстотингодишно царство”, но заедно с това робските инстинкти поддържат будни рефлексите им за съхранение и оцеляване. Житейската философия на героите е плод на едно затворено битие. Свободолюбивите им пориви и настроения се изразяват главно в коментари на събития, в запяването на патриотична песен и бързо затихват при появата на онбашията. Идеята за национално освобождение е снизена в битовото и отдалечена от героичното. Прекомерно предпазливи, незначителни и смешни в своите дребнави амбиции, Вазовите чичовци са знак за промяна, предвещаваща пробуждането на личността, един труден преход от робския страх към освободеното съзнание, готово за героична саможертва.

Героите изповядват радостта от живота дори в затворения свят на робското пространство. Израз на съхранената им виталност и жизнелюбие са скандалните диалози, дават израз на потиснатите робски гласове, намиращи проявление в негероични , принизени битови изяви. Светът на чичовците е светът на битовия човек, затворен в егоизма и битовизма си, до който не достигат високите пориви на историческото време – родината, свободата, или достигат в изкривен, карикатурен пародиен план. Това е другият образ на българина, превърнал оцеляването в своя съдба, готов да се радва на живота дори в робските му измерения, незасегнат от идеалите, и предизвикателствата на времето. Вазов не заклеймява със силата на сатирата този свят, защото и той е част от живота, начин да бъде съхранен живота, част от пъстротата на проявлението на човешкото в различни характери и поведенчески модели.

Още в първа глава “Общество” е разкрит обликът на цялата общност в провинциалното градче, събрана в черквата. Духовната извисеност на това място контрастира на битовите разговори, на дребнотемието и сплетните в чичовското общество. Стремейки се да изявят себе си, като проява на робски комплекс за малоценност, героите се проявяват главно чрез думите си. Словото е изгубило своята градяща духа роля,

принизило се е до дребнотемието, клюката, интригата, до смехотворното и безсмисленото. Маловажното и незначителното е подменило истинските стойности. Така понятието чичовщина става нарицателно за културна изостаналост, за несъответствие между гръмки слова и жалки дела.

В критични ситуации Вазовите чичовци губят присъствие на духа. Обзети от панически страх, верни на инстинктите си , героите се разбягват при несъществуваща опасност. Речта на г-н Фратю пародира романтико-героичните прояви на словото, а сам ораторът, наречен “голям волнодумец и патриот”, принизява изреченото в знаменитото си слово за свободата /гл.”Разходката”/, спасявайки се с позорен бяг. Героят говори с високопарни слова за свободата – “свободата иска жертви”, “свободата скъпо се купува”, но когато трябва да потвърди казаното с дела, страхливо избягва.

За разлика от романа “Под игото”, където великото е потиснало смешното, в повестта “Чичовци” хуморът преобръща високото в ниско. Творбата пародира възрожденския художествен модел както на сюжетно ниво, така и в ситуациите, диалозите и образите. Героите са типизирани в категорията “чичовци” като носители на общи белези, но заедно с това откроени като ярки индивидуалности.

В груповия портрет на чичовците се открояват образите на Варлаам Копринарката и Иван Сельмсъзът – двамата враждуващи съседи, които са в центъра на обговаряния конфликт. Името на Варлаам съдържа библейска препратка към псевдонаучната мъдрост на героя /Варлаам е името на древен пророк/. Той олицетворява българската любознателност , но и половинчата осведоменост, прикрита зад самочувствието му, на знаещ и готов да вземе отношение по всички въпроси. Разговорите му с Коно Крилатия “за политиката, за луната” доказват безкрайната изостаналост на героя в наукоподобните си разсъждения. Докато името на неговия съсед Иван Сельмсъзът пародира християнските добродетели, възприети в тясно прагматичен смисъл. Името Иван означава християнска доброта и милосърдие, каквито героят не проявява в спора с комшията си. Пародиен ефект има и прякорът му, Селямсъз означава темерут, необщителен човек, на което е противопоставена словоохотливостта на героя, готов да разговаря с всеки дори когато жена му ражда.

Хаджи Смион, наречен в повестта “вездесъщий хамелеон”, пародира образа на духовен водач. Името му носи авторитета на видял и знаещ, сдобил се с хаджилъка си не само с признание за духовен авторитет, но и с контакта с непознати светове, надрасъл затвореното географско пространство. Израз на това самочувствие е представителната му реплика “Аз като бях в Молдовата”, с която започва разговори, в които обаче демонстрира липса на здрава позиция, готов е да сменя темите под влияние на страха /гл.”Посещение”, гл.”Какво казваше една нощна качулка”/.

Иванчо Йотата пародира идеите на Просвещението за ролята на науката и езика, здравия разум. Характерната му реплика “Ние, учените, тоест, да се оберем и влезем в соглашение... трябва да управим язика” издава както самочувствието му на учен, така и прекалената грижа към езика на един всъщност недотам грамотен човек. В пародиен план са предадени както литературните му занимания, така и споделените с Хаджи Смион приключения.

Повестта “Чичовци” пресъздава комичен портрет на българското възрожденско общество, в който са изобразени примитивните рефлекси на малкия негероичен човек, неуспял да излезе от затворения егоистичен свят на роба, за да се доближи до повелите на историческото време, изискващи себеотрицание и саможертвеност.

ИВАН ВАЗОВ “ПОД ИГОТО”

След като създава “Епопея на забравените”, “Немили-недраги” и “Чичовци”, Иван Вазов пристъпва към най-пълно и задълбочено изображение на Априлската епопея в романа си “Под игото”. Това е венецът на неговото творчество и най-ярката изява на белетристичния му талант.

Сам свидетел и участник в подготовката на Априлското въстание, Вазов има незаличими впечатления от събитията и това му помага да ги изобрази от позицията на патриота и демократа от възрожденски тип. В своя роман творецът не просто рисува сцени от революционно-освободителната борба, а дълбоко навлиза в идейните, социални, политически и нравствени проблеми на епохата. Той съумява да предаде своеобразния битов колорит на времето, да улови спецификата на човешките изживявания, което превръща творбата му в неповторимо свидетелство за нравственото възраждане на българина в устрема му към свободата.

Главната художествена задача на романа е да отрази как робът се превръща в герой, готов да пожертва всичко за правото си да бъде свободен гражданин на свободна държава. В това морално превъплъщение Вазов вижда прекрасното и достойно за увековечаване и с възторг разкрива необикновения революционен подем и героичното величие на народа.

Художествената задача определя особеностите на структурата на романа. Възрожденецът демократ и хуманист вижда героиката и романтиката на епохата предимно в подготовката на въстанието. Ето защо той се спира най-подробно на “прелюдията”, подбирайки такива сюжетни звена, образи и взаимоотношения, които най-ярко изразяват художествения замисъл.

Главната сюжетна линия в романа проследява историческото народно движене към великата цел – национално освобождение. Тук преобладават масовите сцени – раздвижени, социално наситени, освежени със смях. Осъзнал огромната роля на апостолите за политическата активност на народа, Вазов с топъл лиризъм проследява и втората сюжетна линия, разкриваща личната съдба на Бойчо Огнянов. Двете сюжетни ядра се намират в непрекъсната обвързаност, осъществяващи здравата връзка между водач и народ.

Създателят на “Под игото” показва верен усет за различните пътища, по които отделните хора стигат до убеждението, че революцията е неизбежният път към свободата. Някои от героите са само повърхностно заразени от “неизцеримата” болест – патриотизма, за други освободителната борба става неотменна съдба. Силата на патриотичното чувство е не само Вазовата, но и на възрожденския българин мярка за нравственост. Като проикновен народопсихолог авторът открива духовния мир на възрожденския българин с неговите светли и комични страни.

В романа с живописна яркост е показано как довчерашната рая се пробужда за духовен живот. С реалистично майсторство са осъществени главите “Радини вълнения”, “Представлението”,, където будните граждани на Бяла Черква се радват на успехите на малките ученички и проливат сълзи над съдбата на нещастната Геновева.

Промените в националната психика личат в събуденото чувство за човешко достойнство и безстрашието пред турците. В главата “Гост” чорбаджи Марко не позволява на майка си да плаши децата с турците. Дочул тропот, той грабва оръжие, готов за самозащита. Средновековното аскетично светоусещане се заменя от жизнерадостно, ренесансово. Хората продължават да ходят на църква, но вече нито мислят за Божия рай, нито се страхуват от ада.. Съзнанието им е заето от земни грижи, те са решени сами да променят съдбата си. Дякон Викентий, отец Йеротей пренебрегват задълженията си към църквата, за да изпълнят дълга си към отечеството.

В старото патриархално семейство думата на бащата е закон, а сега чорбаджи Юрдановите и чорбаджи Маркови синове влизат в ревлюционния комитет без съгласието на своите бащи. Старата идилия в мирните къщички под бухналите чимшири и цъфналите люляци е разрушена. Обитателите на Бяла Черква живеят с революционния пулс на драматичното време, а когато удря часът на въстанието, борците в Клисура сами запалват уютните си домове. Робът е скъсал завинаги с робското си битие, готов е да умре, но да се нарече свободен.

Заразени от духа на ренесансовото жизнелюбие, гражданите на Бяла Черква жадуват за радостите на битието. Убедителни доказателства за това откриваме в главите “Силистра-йолу” и “Тлака в Алтъново”. Робството става все по-осезателна преграда пред поривите към земно щастие и това прави още по-нужна и желана свободата.

Разкрил чрез многобройни битови сцени коренните промени в психиката на хората , Вазов поставя ударение върху революционния подем, определящ борческия патос на романа. Възрожденец, демократ и поклонник на идеята за национално единство, писателят се стреми да покаже, че народът с всичките си социални пластове взема участие в Априлското въстание. Верен на жизнената правда, той подчертава, че революционно-освободителните идеи засягат най-дълбоко селската и градската беднота и средната класа. Писателят следи как се политизира съзнанието, как в резултат на дейността на революционния комитет жителите на Бяла черква все по-малко мислят за челядта и гюла си и все повече спорят по политически и национални въпрос Ганковото кафене се превръща в малък парламент, където се обсъждат събитията по света.

Възникнало на основата на националното осъзнаване, революционното брожение обхваща все по-плътно масите. На представлението всички в присъствието на бея запяват бунтовна песен. На изпита малката Събка неволно дава гласност на скрития копнеж за избавление с помощта на руския цар. Дякон Викентий нарушава Божията заповед и открадва за общото дело. Чорбаджи Марко дава черешовото си дърво за топче. Селяните в Алтъново изразяват революционното си настроение с хайдушка песен. Безпортев яха посред бял ден турчин и посред всеобщия възторг и смях го пришпорва към Мека. Жените шият въстанически дрехи и пекат сухари, младежите се обучават на стрелба, децата леят куршуми. Дори предателят Заманов прави услуга на революционния комитет, а Мичо Бейзедето тълкува Мартин Задека в революционен дух.

Вън от всенародното въодушевление остават само чорбаджи Юрдан и Стефчов. Реалистът Вазов не идеализира епохата, той безпощадно разказва за случай на малодушие и предателство. Господин Фратю се отказва от шумно прокламираната си революционност, а поп Ставри не дава убежище на преследвания

Соколов. Въпреки това доминиращите черти в образа на народа са беззаветния патриотизъм, нравственият стоицизъм, извели мирните подбалкански жители до величието на подвига. Родолюбието, свободолюбието и себеотрицанието, както и вярата в правото дело, са онази спояваща материя, която обеднява водачите с масите, за да се превърнат в творци на историята.

Пресъздал историческото движение с главния му белег – революционизирането на народа, авторът на “Под игото” внушава мисълта , че неговото “пиянство” е най-героичната, най-епичната и най-красива страна на въстанието. Писателят високо цени издигането на мирните средногорски абаджии до “сюблимните” върхове на борбата. В главата “Пиянство на един народ”, която е идеен център на романа, Вазов изповядва, че революционизирането и нравственото прераждане на масите е главният резултат от въстанието. Що се отнася до историческите му последици, те според автора не заслужават внимание. В дните на подготовката му най-чистите и най-благородни натури остават предани на освободителния идеал и загиват за него. По такъв начин подвигът става най-сигурната мярка за нравственото величие на българина. Авторът с любов пише, че неизвестни селяни и “кондурджии” подкрепят борбата докрай.

В диалог с главата „Пиянство на един народ“ влиза главата „Пробуждане“ , която разкрива отрезвяващото връщане към реалността след уникалното чудотврно извисяване на българите. Философските размисли в нея допринасят за осмислянето на опита на близкото минало, родило символа на българската свобода – българската Голгота. Неговият смисъл не може да бъде разбран от историята, наречена „куртизанка“, той може да бъде разбран само от поезията /„здравият разум щеше да го нарече безумство, , народите – срам, историята – престъпление”/. Настъпил е погром, ознаменуващ възкресяването на здравия съхраняващ живота разум. Макар и страшно, пробуждането от опиянението, извело народа до „сюблимните височини“ на историята е величаво, защото ознаменува раждането на духа на един народ – „младенец“ в своя устрем към свободата. Крахът на въстанието не променя дълбокото авторово убеждение, че не самото въстание като събитие, а промените в народното съзнание придават смисъл на Априлската епопея – „едно поетическо безумие”, което дава основание да се твърди, че са формирани трайни нравствени категории в народопсихологията като национална гордост, достойнство и чест.

На фона на революционния подем е очертан образът на главния герой Бойчо Огнянов. В негово лице авторът е въплътил най-хубавите черти на революционера на епохата. За прототипове са използвани Стоян Заимов и Левски. В първата половина на романа Б.Огнянов грабва симпатиите на читателя с убийството на двамата турци главорези, с тактичната намеса на изпита, с доблестната си постъпка за спасяването на Соколов.

Огнянов е образован, благороден, мъжествен, предан до смърт на освободителното дело. Притежава ораторска дарба и конспиративна изобретателност – неговата дейност раздвижва цялата стремска долина и населението заживява с мисълта за предстоящото въстание. Вазов въвежда сцени, от които личи, че народът пази и обича своите водачи – селяните от Веригово се грижат с бащинска любов за болния Бойчо.

По време на въстанието Вазовият герой не успява да остане на висотата си – художникът не е издържал логиката на характера му. Но в последните страници Бойчо Огнянов възвръща обаянието си на патриот и и самоотвержен революционер. В разговора си със Соколов доблестният апостол дава исторически правилен отговор – въстанието е трябвало да стане, защото само чрез мъченичество и кървави реки ще се докаже на света, че Българя е узряла за свободата си. В монолога си , напомнящ оценките на Бенковски, героят по дълбочина на съжденията надминава своя създател. Любовта към отечеството Бойчо Огнянов доказва по най-безспорния начин – чрез въвишената си саможертва във финала на романа.

По друг път стига до революционната идея най-сполучливият образ в романа – чорбаджи Марко. Образът на заможния търговец, макар и социално определен, не е стеснен в класови рамки. Уважаваният глава на многолюдна челяд носи в кръвта си родолюбивите и свободолюбивите стремежи на епохата заедно с ренесансовата отвореност към живота и хората. Той е с трезв ум, който отлично разбира, че с “черешова артилерия” не може да събори вековна империя /”Бунт – не дай боже – това ще бъде пропаст за нас”/ Авторът подробно следи идейната еволюция на своя герой. Той показва как след много колебания почтеният градски първенец заживява изцяло с идеите на борбата. Върховен момент е неговата знаменита фраза “Лудите, лудите – те да са живи” Марко съзнава, че въстанието ще бъде удавено в кръв, но разбира, че без саможертвен акт България няма да се освободи. Разбрал дълбокия смисъл на парадокса безумие – мъдрост, чорбаджи Марко всеотдайно помага на революцията и загива за нея.

Подвластни на героичния дух на освободителната епопея са и станалите персонажи в романа – Соколов, Рада, Кандов, Викентий. Отношението им към националните и социални цели на борбата осмисля целия им живот – до последния момент, когато тяхната жертвоготовност се превръща в жертвеност. Чувството за чест и достойнство ги прави истински герои – въпреки че по своя път те познават и грешките, и

колебанията, и несправедливостта. Това са хора, обречени на възвишения идеал, до смърт предани на общонародното дело.

С голяма обич е разкрит и образът на Боримечката, който не загуба оптимизма си в най-тежките моменти. Знаменателни за народната решимост са думите на българския богатир: “Като загина Клисура, да не е загинала България, я!” Със спасението на Боримечката и другарите му авторът подтекстово внушава идеята, че борбата ще продължи до победен край.

С белетристичен талант и верен демократичен поглед Вазов претворява историческия момент в живи човешки съдби, очертава нравствената фииономия на народа ни чрез десетки образи, съхранили за поколенията романтиката на едно незабравимо бунтовно време. С художественте си достойнства романът “Под игото” е ярко свидетелство за себеотрицанието и свободолюбивия дух на българина в един върховен момент от неговата история.

СИЛАТА НА ЕДНА ВЕЛИКА ИДЕЯ СПОРЕД ГЛАВАТА

„ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД” В РОМАНА „ПОД ИГОТО”

Едно от безсмъртните художествени доказателства за силата на идейните прозрения и емоционалното богатство на Вазовия роман „Под игото” е главата „Пиянство на един народ”.Тя е изява както на лирическия патос, така и на обобщителната мощ на тази незабравима творба, възкресяваща за поколенията апогея, до който се издига българският национален дух, устремен към свободата.

Воден от дълбока патриотична гордост и искрен възторг от необикновената морална сила на своя народ, авторът прекъсва повествованието, за да даде воля на бликналите чувства и да заяви аналитичната си преценка за събитията, на които е бил непосредствен свидетел. С мощна публицистична страст Вазов очертава развитието на освободителната борба, проследява движещите й сили и подчертава историческото й значение от позициите на предан и любящ син, призван да съхрани в родовата памет величавото прераждане на българина под напора на една могъща идея - свободата. Запленен от бунтовния порив на довчерашния роб, творецът се прекланя пред революционното му дръзновение и героично извисяване.

Вазов започва наблюденията си върху колосалната промяна в съзнанието на българина с позоваване на вечната необятност на природата и нейните мощни стихии, които се пробуждат за нов живот: „Наистина, заедно с напредването на пролетта и революцонното кипение напредваше гигантски”. Успоредяването на духовния подем и природното тайнство внушава идеята за закономерния и невъзвратим процес на революционния кипеж, който подобно на „вулкан”, издаващ „глух тътен”, е „предвестник на избухването”. Безсмъртен и непобедим като вечната природа е бунтовният порив, обхванал родното пространство. Обозначението с конкретно географско название-„цяла Западна Тракия”-прераства в широки и необятни измерения - „планини и полета”, кръстосвани от предтечите на българската свобода - „рояк апостоли и проповедници”.

Библейските образи допълват представата за вечност, внушена от природата. Асоциацията с библейски мотиви /”апостоли”, „кръста на Голгота”/ внася идеята за мъченичество и святост, напомня за великата саможертва на Спасителя. Тя осмисля делото на „дълга върволица от предтечи сеятели”, посяла в „духовната нива на България” семето на самосъзнанието. Представяйки духовното пробуждане и самоосъзнаване на народа като необратим процес, авторът маркира имената на колосите на Българското възраждане – Паисий и Левски. Така библейската символика се свързва с възрожденските образи символи. Единият, съизмерим с духовната святост на Атон, другият – с трагично-героичния образ на бесилото, изравнено „по срам и по блясък” с кръста в едноименната ода от „Епопея на забравените”.

Идеята за устойчивото и закономерно духовно развитие на народа е уплътнена с убедителна аргументация. С проникновен и аналитичен поглед писателят проследява израстването на българския народ, отворил сърцето и сетивата си за великата идея: „...и той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя”. Сравнението подчертава неистовата неотменност на революционния порив, който прониква навсякъде и намира прием у всеки българин: „Идеята със стихийна сила проникваше всъде, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха.” Внушението за масовост и всеобхватност на бунтовния кипеж напомня познати строфи от „Епопея на забравените” /”и всякоя възраст, класа, пол,занятие...”/.Верен на историческата правда, Вазов признава различията в социалната характеристика на народа, разграничава позицията на чорбаджиите, интелигенцията, масата, индивида, но над всичко поставя националната идея, подчинила съсловните разнородности на епохалното дело: „Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и килимявки, и капели”.

Цял един народ е готов „да понесе кръста си на Голгота”, да се издигне до висотата на патриотичния подвиг. Бунтовният порив мощно завладява патриархалния бит. Животът на българина

придобива нов смисъл, става подвластен на една велика идея, проникнала в съзнанието му и в обикновените му делнични грижи: „жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби”. Изброяването на традиционни дейности, придобили нов смисъл, внушава усещане за динамика и ускорение, за ритмичен ход към една обща цел, чиято осъзнатост е далеч от мистерията на необяснимото. Няма „поличби небесни”, навред витае магията на „чудноватото предсказание „Туркия ке падне,1876”, което окриля народното вълнение и надежда за предстоящо избавление.

Изстрадалата народна душа се опива от предчувствието за свободата, кипящите приготовления се превръщат в израз на насъбралата се през вековете духовна енергия на роба, готов да се бори за правата си, да направи подвластна съдбата на своята воля. Прекрасен и величествен е колективният порив към свободата, завладяваща е въодушевената жажда на роба за живот без окови. Сравнимо с тях е само въодушевлението на разцъфналите трендафилови градини, виталността на подранилата пролет, превърнала „цяла Тракия в райска градина...”

Нарастващото всебщо въодушевление и масово опиянение стига до висоти, които преобръщат социалния порядък: „черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си”, „селяните не доораваха нивите си, за да леят куршуми, гражданите зарязваха търговията”. Рационалните модели на поведение са отстъпили пред ирационалните , нарушени са изконни стереотипи, подменени са социални роли. Тази масова лудост, определена от автора като „умствено опиянение”, „сюблимно безумство”, „пиянство”,изразява атмосферата на епохата, превръща се в метафора на нравственото извисяване на човешкия дух, прескочил условностите на нормалното, възвисил се до необикновеното и дръзновеното.

С патриотична гордост и преклонение пред моралната сила и устрема на българския народ, авторът обобщава измеренията на колективния подвиг: „Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път”. Разкрил величавата и безсмъртна саможертва на пробудения народ, Вазов утвърждава героичното му дръзновение и се възторгва пред силата на духа му. Търсейки истинските измерения на „опиянението” от „силата на една велика идея”, той се обръща към лириката и самоцитира вдъхновените стихове от „Епопея на забравените” /одата “Каблешков”/:

И в няколко деня, тайно и полека,

Народът порасте на няколко века...

Патриархът на българската литература с лиричен патос възвеличава националния подем на народа, а с публицистична страст подчертава неспособността на враговете му да го спрат. Контрастната опозиция между духовното израстване на българите и „втеляването на турското правителство” налага идеята за несломимостта на бунтовния порив: „те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини”. Фолклорният мотив за Крали-Марковата сила внушава представата за героичното и неговите мащаби, пред които е безсилна тираничната воля на поробителя.

Полемичното слово на писателя, търсещо опора в миналото, отправя загрижен поглед и към бъдещето, към потомството, което ще се удивлява от дръзновението и героизма на тази епоха. Риторичните въпроси насочват читателското внимание към онези щрихи от портрета на възрожденския българин, които предизвикват учудване и възхищение от безумното опиянение на довчерашния роб, саможертвено отдаден на великата идея да се бори и да умре за свободата си.

Носеща възвишената атмосфера на първия български роман, съхранил опорите на националния ни дух, главата „Пиянство на един народ” и днес е коректив на патриотичното ни самосъзнание. В нея са кодирани знаците на една безсмъртна епоха, в която българинът извървя най-трудния път към своето себедоказване - пътя от робството към свободата.

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ “РАЗНИ ХОРА ,РАЗНИ ИДЕАЛИ”

Написана в последните месеци на живота на Алеко Константинов, “Разни хора, разни идеали” е най-зрялата му творба, разкриваща противоречието между високите граждански идеали на Щастливеца и българската обществена действителност през 90-те години на ХІХ век. Изобличавайки ярки типове и негативни явления от своето съвремие, авторът влиза в диалог с всяка епоха, в която липсата на високо обществено съзнание води до нравствената деградация на човека.

Отдалечени от възрожденските ценности , героите в четирите фейлетона представят обществени модификации на байганьовския морал и нравственост в следосвобожденското време. Затворени в собствените се дребнави стремления, готови на недостойни и грозни дела, водени от низки помисли и страсти, тези представители на едва тръгналото по свободен път българско общество очертават портрета на героя на

новото време. Това е типът на байганьовеца, преследващ нагло и безогледно личните си цели, готов да търгува с националните интереси за своя изгода, дръзнал да се гаври с идеализма на честните борци, усвоил хитрата философия на приспособенеца и конформиста. Заклеймил с ирония тези “странни” идеали за човешко достойнство и гражданско поведение, Алеко се извисява със своите представи за справедливост, законност и ред като нравствен опонент на байганьовското в морала на следосвобожденското общество.

ПЪРВИЯТ ФЕЙЛЕТОН от цикъла представя монолога на дребен чиновник – помощник на регистратора.В неговата нелепа изповед звучи житейският жребий на малкия човек, сведен до жалко издребняване дори в мечтите си.Негов идеал за щастие е кокона Поликсени, защото се движи с файтон и си живее “бейски”, в разкош и без други задължения, освен “да си пълни и празни стомаха”. Взрял се със завист в нейната съдба, героят роптае срещу несправедливия свят, съпоставяйки своето съществуване и своите заслуги :”Аз поне, кое чиновник, кое агитацийка, кое туй-онуй, все знайш, горе-долу ползица за народа”. Осъзнаващ щастието като празно охолство и безделие, помощник-регистраторът протестира, че то е привилегия само на избрани и се бори с всички средства за постигане на същия грозен и пошъл идеал. Нищожността на идеала характеризира човека с деградирали представи за морал и достойнство. Неговите ниски хоризонти на мислене и ценностна маломерност са подчертани от умалителните имена “агитацийка”, “ползица”, а компромисната семантика на наречията “горе-долу”, “туй-онуй” изгражда облика на човек без здрави житейски опори.

Горчивата ирония на фейлетониста е насочена срещу комичния смисъл на недоволството на жалкото роптаещо същество, насочило критичен поглед не към себе си, а към “несправедливата съдба” и към онези, които му пречат.Въведен в текста като “страшен комик”, помощник –регистраторът наистина се оказва герой в нелепа комедия.Той се чувства недооценен и това го обижда, преценява като неизползвани личните си възможности, подлага на анализ достойнствата и качествата си, но не открива вина в себе си:”да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии... Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите”. Снизходителното и дори презрително отношение към “ветрогоните” разкрива преобърнатата скала на ценностите. Хората с идеали се оказват с изгубена кауза в очите на безпринципния кариерист. Той е готов да плати скъпа цена, за да се сдобие със съдбата на непочтените, домогнали се до облаги. Това е байганьовския идеал за щастие, а пътищата за неговото постигане са добре познати :” И аз уж се увирам около големците”, “уж се старая да се докарам”, “никога не съм бил опозиция”.

Жалките терзания на помощник-регистратора будят смях, но и тъжен размисъл за изгубеното човешко достойнство в едно общество , превърнало идеалите в антиидеали. Жалката издребнялост на характера ражда войнстващата агресия на страхливеца и подлеца. Неговите средства са доносът, клеветата, анонимните записки. Философията на неговия незначителен напредък /”зорът ми е да изтикам регистратора”/ е подлостта – “Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!”. Саморазкрил своята човешка низост , дребният чиновник , обсебен от дребнави и недостойни стремления, става знакова фигура на времето, в което истинските идеали са с обратен знак. Пародирайки тяхната принизеност, авторът наблюдава с горчива тъга непостигнатия идеал за щастие в българското следосвобожденско общество.

Крахът на обществените идеали е представен с още по-мрачни и трагични очертания във ВТОРИЯ ФЕЙЛЕТОН от цикъла. Героят е един от амнистираните палачи от правителството на К.Стоилов през 1896г. Неговата изповед разкрива политическия цинизъм на човека без идеали. Макар и предадена като монолог, тя намеква за наличието на събеседник, слушател и съмишленик. Открил своя аудитория, героят не е изолирано явление, неговата споделена философия звучи заплашително с нарастващите си мащаби. Подтекстово дистанциран от нея, авторският Аз търси дълбоките корени на нарушената хармония , на изгубените нравствени критерии и тържествуващата пошла наглост и политическа безпринципност в обществения живот.С тези уродливи обществени явления Алеко се сблъсква като участник в неуспешната кампания за избирането му за народен представител, вдъхновило първия му фейлетон “По изборите в Свищов”. Неговият финал /”Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за “Бай Ганя”/ красноречиво заявява авторовото отношение към моралния облик на байганьовска България, чиито деформирани стойности застрашават традиционната нравственост и разколебават моделите на достойно гражданско поведение.

Приел насилието и терора като форма на налагане на политическа воля, войнстващият демагог с откровена циничност признава своите престъпления и се гордее с тях. Узаконената безнравственост без никакви скрупули разкрива тайните на едно мракобесно време /”грозната драма на Орландовските гробища”, “пламъкът на петрола в нощната тъмнина”, “и ужасният смрад, и цвъртенето... и закритият фаетон в Драгоманското дефиле”/, потресаващо със зловещия лик на прикритите пръстъпления . Тъмен мрак забулва издевателствата и насилието над неудобните за властта. Техните палачи са окрилени от безвластието и

беззаконието , от съзнанието за безнаказаност и девалвираните стойности. Това са най-силните оръжия на амнистирания престъпник, който ехидно разказва за своите “подвизи”, усетил неограничени “възможности” и “перспективи” за бъдеща дейност:” С нагла безцеремонност героят, свидетел на не една мерзка драма като тази в Драгоманското дефиле, демонстрира своето самочувствие на силен на деня, закрилян от закона. Неговата разгулна , но успокоена от амнистията съвест , цинично се смее над подменените нравствени критерии, унизили човешкото достойнство на българина: “Ура, да живее амнистията!...Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България...Ха-ха, ха-ха...”

Присмехът преминава в открита подигравка и сарказъм, когато героят влиза в открит диалог със своите нравствени опоненти – “ветрогонците”, хората с гражданска съвест, изповядващи високи обществени идеали за свобода, ред, справедливост. Реторичните въпроси и възклицанията предават наглата гавра с чистия идеализъм :”Какво спечелихте вие?... Вятър! Законност и свобода, ха-ха- ха...Глупци! – кажи ми ти, недоял, недоспал, нещастнико, ти какво спечели със със своята упорита борба, а?”. За морала на наглата байганьовщина високата кауза на борците е глупост, тяхната “гладна” честност се оказва глупав недостатък, порок, наследен от миналото, ненужна добродетел в българското следосвобожденско общество. Моделът на предосвобожденските идеали , активиран с лексиката /Вазовото “немил-недраг” и контекстовият му синоним ”недоял-недоспал” / тук е преобърнат , отречени са високите граждански стойности в полза на личните интереси. Мотивът за светлото пиянство на българския дух в предосвобожденската епоха тук е преосмислен като пиянството-безпаметство, което удавя в забравата спомена за минали престъпни деяния, приспива съвестта и истината /”Наливай нека прелей, още наливай”/.

Героят в Алековия фейлетон е опиянен не само от виното,но и от низките си страсти, готов е да пресуши чашата до дъно, да изпита докрай опиянението на ненаказания грях. Чашата, препълнена не само с вино, но и с кървави грешки, е метафора на прекрачената нравствена норма. Честността и достойнството са изместени от грозната нагло афиширана безнравственост в новото време, в което престъпникът живее охолно, а “глупците”, останали верни на идеите си, мизерстват. “Ти запази идеите си, аз запазих златото си”, “Твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение” – съпоставя ценностите амнистираният и самодоволно доказва своето тържество над заблудените мечтатели :”Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда, Аз пак живея, ти пак страдаеш...Кой спечели?”. Войнстващата байганьовска арогантност е противопоставена на честната гражданска позиция, обречена на полугладно съществуване в следосвобожденска България. Със своите несъкрушими доводи амнистираният очертава грозните реалности на една обществена и политическа действителност, чийто нравствен коректив е будната гражданска съвест на Алеко. Над неговото безкрайно страдание властва радостта от победата на байганьовския нрав .

Героят на ТРЕТИЯ ФЕЙЛЕТОН също превръща политиката в лична кауза ,като преследва икономическа изгода от нея. Мнимата загриженост за бъдещето на държавата и мимикрията на един “зловеш” патриотизъм очертават света на антиидеала, свързан в този очерк с темата за Македония, особено болезнена за следосвобожденска България. Лъжепатриотът се обръща към нея със своите алчни въжделения, поругавайки всичко свято в ценностния свят на предосвобожденския родолюбец. Неговата мечта е не за свободата на Македония , която е вдъхновила героичната саможертва на много истински патриоти, а за печалбата и келепира, които могат да бъдат придобити от Солунската митница. “Да ще султанът да ни върне Македония!...Че да ти се курдисам аз тебе на митницата... Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака...Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър.” Назовал своите користни цели “патриотизъм” и отрекъл чистия идеализъм като “вятър” , героят всъщност разкрива преобърнатите стойности в съзнанието на байганьовеца.

Деформираният стойностен модел намира отражение в контекста на фейлетонния цикъл в метафората “вятър”, означаваща чистия възвишен идеал, непримиримия и неспокоен дух на вярващия в идеите за демократично и свободно общество. Към него, въпреки различията си, образите типове в отделните фейлетони се отнасят с обединяваща ги ненавист.Образът на идеалиста, борец за човешки права, е отречен от Алековите герои, неговите духовни въжделения са неразбираеми за дребнавата им човешка същност , стремяща се към власт, обществено влияние, материални облаги. В третия фейлетон идиомата “вятър” влиза в директна опозиция с образите символи на преуспяването – “каймак”, “вила на Охридското езеро”, “Калифорния”.

Познатият от Ботевото творчество образ на лъжепатриота е добил още по-отблъскващ и уродлив вид в новото време, чиято безнравственост поощрява безмерните му апетити. Готов да граби и безчинства под прикритието на националната идея, той запазва обществената си значимост в следосвобожденска България. Прикрил зад колективните интереси, демонстративно подчертани чрез употребата на многоличната форма “ние”/”ние сме почтени хора”, “Ние трябва докрай да покажем...”/, личните си користни намерения, той не се

срамува да търгува с националните интереси, да продаде националното достойнство на един народ срещу дребни сметки и лични изгоди.

Неговото долнопробно политиканство и безскрупулност стигат връхната си изява в преобърнатите ценности и идеали на възрожденското време. Себеотрицанието и жертвоготовността на родолюбивите българи, дръзнали да вдигнат бунтовно глава пред поробителя , е отречено като ценностна позиция с пословично изречената поука “Покорна глава сабя не я сече”. Величавото дръзновение на патриотичната саможертва, намерило израз в красивото опиянение и лудостта на извисения народен дух, познат от Вазовите творби, тук отстъпват пред сервилността и недостойното коленичене пред по-силния. Продажният политически конформизъм предизвиква горчивата Алекова ирония: “Виж, нашият княз не ти направя като гръцкия: хич приема ли ти той тебе да влезе в Народното събрание и да извика: “_Да живее Македония!”. Принизена от грубо материалистичната изгода е и възрожденската мечта за освободителната мисия на Русия /”какво й струва най-сетне да прати два-три корпуса: хем някоя пара ще капне, хем Македония свободна”/.

Обсебен от мечтата “да докопа “ келепира, псевдопатриотът не се интересува от съдбата на поробените българи в Македония. Неговата цел е да се сдобие със “султановото благоволение”, с кротост и покорство да спечели благоразположението на по-силния. С горчиво самосъжаление Алеко изобличава проявите на байганьовския манталитет, открояващ робската психика на приспособенеца. Словоизлиянията на героя, изпълнени с турцизми /”гюрултия”,

” бошлаф” /, фразеологизми /”гледай си кефа”, “па си накриви калпака”, “да обирам каймака”/ и ругатни /”майка му мечка”/ също напомнят удивително на образа на Бай Ганьо с неговата цветиста речовитост.

Последният ЧЕТВЪРТИ ФЕЙЛЕТОН в цикъла допълва представата за пораженията над човешката нравственост, за престъпната идеология на гражданската безотговорност и политическо приспособленство. Тук образът на малкия човек, заявен в първия фейлетон, добива завършен вид със своята доктрина за безнравствено житейско поведение. Изразена в “мъдрите“ уроци на препатилия “чичо”, тази философия назовава конкретните определители на подобен тип поведение: “свий си опашката, па си налягай парцалите”.

Идеалът за политическия модел на поведение е образът на партизанстващия политик, незабелязващ безобразията /”Ама ще речеш: безобразия се вършат – нека се вършат, теб какво ти е?”/. Обществените нередности не предизвикват гражданското му възмущение. Сказово изграден, образът на политичския нагаждач излага своите принципи и мерки за достойнство: “Защото и да дрънкаш - все едно, няма да оправиш света...Е защо тогава да дразниш и да се смразяваш със силните хора”. Политическото благоразумие предполага мълчание и кротост : “Криво-право мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш...”...Па да видиш тогава чест, да видиш почести...”

Понятието за чест не е обвързано с човешкото достойнство, а единствено с домогването до “почести”. Безчестието е “нищо, нищичко”. Омаловажаването, постигнато с умалителното повторение утвърждава дефицита на чест като безпроблемно за човешкото съществуване явление. На нейно място като добродетели са провъзгласени унижението и раболепието. Грозното и безобразно човешко поведение е изместило нормалното, превърнало се е в образец на поведение.

Зад привидната благост и загриженост на “чичото” се крие престъпната безотговорност на човека, загрижен само за собственото си оцеляване, вървящ по пътя на най-малкото съпротивление, неприемащ предизвикателствата на откритото противопоставяне срещу обществените безобразия. За него са безсмислено пилеене на енергия усилията в “тази пуста борба”, в “тази пуста критика”, изхабено време и труд за непечеливша кауза. Антитезата между еснафа приспособенец и непрактичния “ветрогонец” очертава нравствената опозиция между идеала и антиидеала, между героя и антигероя. на епохата. Негативният образ на “ветрогонството” е постигнат чрез определения като “пощръклял башибозук”, който не знае, “че с гюрултия гърло не се пълни”.

Образът на човека с идеали е изграден с познатата идиоматика на “вятъра” – “що труд, що чудо си похабил... и за какво! За вятъра...”, “да издухаш този вятър от главата си”. Неговото поведение е неразбираемо за препатилия “чичо”, който не е видял някой “да прокопса с опозиция”. Темата за опозицията, позната от “Бай Ганьо”, също е привлечена в болезнения контекст за подменените стойности, за жонглирането с ценностите , когато стремежът към властта и политическата изгода го налага. Вникнал с хитрия си практицизъм във фарсовите механизми на политическия живот, чичото олицетворява чудовищната безнравственост на байганьовеца, готов да променя безпрецедентно принципите си , за да влезе “в болшинството”, да угодничи , за да се сдобие с доверието на силните на деня , да слага маската на “кротко момче” и “челяк за работа, приспал завинаги съвестта си за грозното и неморалното в човешкото поведение.

Построен като поредица от наставления, този фейлетон скъсява дистанцията между различните нравствени позиции. Практичните съвети на чичото са озвучени от репликите на неговия събеседник, който

отстоява своята роля на “ветрогонец” с точни и категорично звучащи антитези. В диалога непрактичният младеж опонира на своя родственик чрез буквализиране на доводите и постига комичен ефект чрез играта на думи. Използваният похват на реториката – да бъде оборен опонента с неговите собствени аргументи преобръща значението на фразеологизмите, връща ги към истинските им значения, показва обезсмислената им същност в различен езиков контекст: ”-Политика къща не храни –Че и цигулар къща не храни, чичо, ама без цигулари не може... – свий си опашката....-Ами, ако нямам опашка бе, чичо...”. Така и словото става изразител на явните обществени и културни парадокси, отразявайки авторовата ирония към тях.

Събрал “галерия от типове и нрави български”, разкриващи уродливи личности и явления, цикълът “Разни хора, разни идеали” отрича байганьовския облик на следосвобожденска България. Над отрицанието и огорчението, над болката от потъпканите човешки ценности и идеали звучи щастливият смях на Алеко, чиито високи и светли девизи – свобода, честност, любов и неподкупна гражданска съвест го превръщат в нравствен коректив на тази епоха. Отразил по неповторим начин моралната й поквара и отблъскваща низост, Шастливеца се дистанцира от нейната пошлост с вярата си в поправимостта на злото, в силата на човешката нравственост.

“БАЙ ГАНЬО”

Издадената през 1985 г. от А.Константинов “Бай Ганьо, невероятни разкази за един съвременен българин” се утвърждава като най-значимата му и популярна творба. Образът на Бай Ганьо, замислен като унищожително разобличение на една преходна епоха, в която загиват утвърдени нравствени ценности, отдавна е надживял своето време, за да се превърне във феномен, поставил на изпитание много изследователи и интерпретатори.

Роден от конкретни исторически и политически условия и имащ своите прототипи в реалния живот, Бай Ганьо не може да бъде тълкуван като елементарна съвкупност от национални, социални, културни и психологически качества. Той е сложен образ тип, формирал се в определена социално-икономическа среда и време на зараждане на нови отношения, на нов светоглед и морал в новоосвободената българска държава. Богатството на този образ и многообразието на проявлението му и качествата му в различни ситуации се определя от сложното преплитане на национални, социални и общочовешки черти в неговия характер. Изумителен със своята просташка самоувереност и нагла безцеремонност, неподатлив на културно влияние и превъзпитание, Бай Ганьо е изразител както на рецидивите на робското съзнание и комплекси и на ориенталско-балканската изостаналост, така и на изключителната жизнеустойчивост и виталност, на инстинкта за оцеляване, съхранил българската народност през вековете.

В първата част на творбата авторът непринудено развежда своя герой из Европа, за да го представи с онези негови черти, които будят смях, но и срам. Тук героят показва простотията и лакомията си, алчността и грубостта си, все качества, свидетелстващи за духовна ограниченост и ориенталска изостаналост, плод от нелепата ни историческа съдба и национална орис.

Културната изостаналост на героя и неговото самочувствие намират ярък израз в сцените в банята, в операта, във влака. В тях всяко от действията и репликите на героя изразява в комичен план неговата разлика с цивилизована Европа. Недоверчив и скептичен към достиженията на тази цивилизация и култура, Бай Ганьо се движи навсякъде в своя атмосфера, обгърнат с бронята на нахалството и наглостта, която не може да бъде пробита и облагородена от чуждото културно влияние. В главата “На гости у Иречек” героят все още несигурно, но безсъмнено показва своите стремежи към политическа власт като средство за забогатяване, които по-късно добиват драстични размери.

Завърнал се в България, героят действа като напълно оформен представител на своята класа. Проявените в Европа келепирджилък, стремеж към лична изгода, хитрост и лукавство, тук прерастват в политическо хамелеонство и патриотарство. Хуморът на автора преминава в открит и злъчен сарказъм. Героят вече не е смешен, той е страшен, защото се е превърнал в сила, в герой на епохата, добрал се е до власт и до възможности за злоупотреба.

Той вече «прави избори», издава вестник, участва в делегации, в дворцови приеми, пише писма и прошения. По пътя си към ластта Бай Ганьо действа безскрупулно, без срам или каквото и да е човешко чувство. Той нагло лъже от името на народа, насилва народното мнение /»Бай Ганьо прави избори»/, безочливо фалшифицира и прикрива истината.

Най-страшен и опасен е героят в ролата си на журналист. Стремежът към «келепир» го кара да забрави и лична позиция, и нацонални интереси. Той е откровен до цинизъм в изповедите си: «Току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф.» А правенето на вестник според него е лесна работа : «Тури си едно перде на очите /па и няма нужда/ и псувай наляво и надясно.»

Политическото хамелеонство на героя е сред типичните му черти във втората част. Той меня убежденията си, приятелите си, възгледте си. Разбрал, че има нова власт, Бай Ганьо гордо демонстрира принадлежността си към нея. Както сам той казва – никога не е в опозиция.

Животинските инстинкти на героя намират израз и при посещението му в двореца. Зад привидно променената му външност под вечерния фрак лъсва истинската му същност: «А бе аз за такава трапеза и сто ръце би целунал.» Той забравя добрите обноски и правила на поведение : «Докопах пайверя, че като задълбах лъжицата, че като зинаха ония ми ти уста ... Ядох,ядох, тъпках...»

Езикът на героя остава неизменен докрая. В него изобилстват простонародни слова, ругатни и тук-там вметнати чуждици, които би трябвало да илюстрират неговата «ученост».

Образът на бай Ганьо е разкрит със своите смешни и страшни страни през погледа на хуманиста и демократа Алеко. Критическата сила на авторвото изобличение е породена от дълбоките несъответствия между високите граждански , обществени и нравствени идеали на твореца и съвременната му действителност. Силен критически патос носи авторовата характеристика на героя в главата «Бай Ганьо в Русия», където е направен ярък аналитичен портрет, съдържащ основните му будещи отвращение характеристики: «...той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите...той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели, злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда.»

Така, отричайки грозното и пошлото в живота, писателят изобличава всичко, което не отговаря на високите му идеали и морални представи. Плод на мирогледа и светоусещането на Алеко, образът на Бай Ганьо е антипод на своя създател. Силен в своята виталност, с дълбочината на своите черти, Бай Ганьо се превърна в нарицателен образ, в обобщение на образа на нискокултурния балканец, чието пътуване към Европа е проблем и на съвременната епоха.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ “СЪН ЗА ЩАСТИЕ”

“НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА”

Първата миниатюра в “Сън за щастие” е своеобразно начало , което експонира ключови образи и мотиви в лирическия цикъл. В това програмно стихотворение е изведен образът на пътя, превръщащ цикъла във вълнуваща лирическа история за човешкия живот като пътуване от младостта към старостта, от раждането към смъртта през болки и любов, през радости, копнежи, стремления. Актуализирана е и зададената в заглавието връзка между сън и щастие.В общия емоционален поток тази миниатюра се откроява с първичността на изживяванията и свежата сетивност на лирическия герой, отдаден на съзерцателно отношение към живота.В цикличната й композиция се откроява идеята за кръговрата на времето – от “зори” до “вечер” и за човешкия живот – от “лек път” до “почивка тиха”. Пътят на човека започва от природата и завършва отново в нейното лоно, покоят на утрото преминава в покоя на тихия залез, където смъртта е видяна като неизбежен край и преход към нов живот .

Природната картина в първата строфа разкрива красотата на раждащото се лятно утро и носи внушения за чистота,покой , безметежност /”ведър лик”, “бисерна роса”, “ни лъх не дъхва”/. Синтактичният паралелизъм изгражда картина на неподвижност, пълен покой, звуковите картини, постигнати с алитерацията на сонорните звукове Л и Н и звукосъчетанието -ЪХ налагат внушение за успокоена въздишка, притихналост, мекота на възприятията, кротост. Отрицателните глаголни форми “не дъхва” , “не трепва” съдържат значение на пълен отказ от движение, абсолютен покой и застиналост. Очертан е както просторът /”дървеса”, “полени” – ф. за мн. ч./, така и детайлът /“лист по дървеса”/, което поражда усещане за всеобхватност на възприятието. Погледът на героя обхваща природната необятност както по хоризонтала , така и по вертикала /”роса”, “небе”/ , подчертавайки пълнотата на съзерцанието . Уловеният миг на утрото е знак на просветленото човешко съзнание, което го одухотворява и гради върху него копнежа си по хармония и видението на щастието.

Чувствен, свободен и разкрепостен в разтворения простор, лирическият герой е изправен пред природния покой и ведрост, които са успоредени с човешката душевност /” В зори ранил на път, аз дишам /на лятно утро свежестта”/.Направен е преход от обективно наблюдаваното в природата към субективно случващото се в душата на героя /отражение на материя и дух- въплъщение на огледалния принцип в целия цикъл/. Образите на росата и небето /”огледва ведър лик небето/ в море от бисерна роса”/ символизират чистотата на материята и висотата на духа, които са огледални. Те пресъздават жадуваното очакване на младата и чиста душа на щастието , видяно като хармония и пълнота на духа. Усещането за свобода и простор се пренася от природния мир в душевността, която се устремява към пълноценно изживяване, към полет на въображението на крилете на мечтата.

Влизането в този свят на хармония и красота разтваря сетивата на лирическия изповедник. Глаголът “дишам” изразява човешката жизненост, свързана с природната енергия и свежест /тук може да се направи смислов паралел между “дъхва” и “дишам”и отново да се търси успоредяването, оглеждането на природната образност в човешката сетивност/. Гледната точка се премества от външно видимото/съзерцанието/ към вглеждане в себе си /самонаблюдението Човешкият “взор” се насочва към битието /екзистенцията, смисъла на съществуването/. Човешката чувствителност се отключва за порив и копнеж. Душата е милвана от мечтата./”и милва ми душата бодра/ за лек път охолна мечта”

Образът на милувката се явява и в последната строфа, обвързана с образа на съня за щастие /”където ме с милувка чака/ на мойто щастие сънят”/, за да постигне в интимното изживяване отново сливането на обективно реалното и фикционалното /въображаемото/. Мечтата е намерила убежище в откритата за красота и волност душа, сънят и блянът са внесли привлекателното очарование на копнението, което извисява духа

Образът на мечтата, прозвучал банално във втората строфа /”за лек път охолна мечта”/ се преосмисля и отдалечава от традиционната представа в последната строфа, която обобщава внушенията на първите две и ги преосмисля в нова посока . Мечтата на младия човек в зората на живота му за “ лек път” преминава във фантастичното, въображаемото става “сън”, животът е видян като щастливо предчувствие, като сбъдващ се и заедно с това измамен блян /”на мойто щастие сънят”/.

Последната строфа очертава облика на отиващия си ден и заедно с това влага нов смисъл и в понятието “път” – неговият край намира израз в почивката в “ясна вечер”, завръщането в родния край е естествен завършек на изминатия път, изпълнен е естественият цикъл на живота, след пътя идва почивката, както вечерта сменя утрото. Тук липсва пейзажно описание, има състояние на духа, който копнее по спокоен залез и завръщане към родовите корени. Метафорите “ясна вечер”, “вечер тиха”,родний кът” стават символи на една успокоена жизненост, преоткрила пълнотата на деня в изминатия път във вечния стремеж на човека към щастие и съвършенство.

“САМОТЕН ГРОБ В САМОТЕН КЪТ”

Последна миниатюра, която обобщава идейно-естетическите внушения на цикъла, носи идеята за края на пътя и преосмисля значението на съня за щастие. Първият текст /”Ни лъх не дъхва над полени”/ и последният /”Самотен гроб в самотен кът”/ очертават завършената композиционна рамка на цикъла, което дава основание на Боян Пенев да определи първата като пролог, а последната като епилог. Докато началната миниатюра представя поемането по пътя, то крайната е визия на неговия край. Смъртта е осмислена като достигане на крайната точка в живота, но и като завръщане към него, като живот отвъд смъртта.

Финалната миниатюра представлява контрапункт на първия фрагмент – в нея няма път, няма движение, няма естествен завършек на пътя в родния дом. Образът на мечтата присъства с нов облик – дори мъчителната самота може да бъде изживяна като мечта /”за тоз немил живот в немил живот сама купнее”/. Една индивидуална драма е поставена в центъра на съзерцанието, за да изведе универсалните човешки стойности – за живота и смъртта, за любовта и раздялата, единението в самотата и копнежа по близост и милувка. Рамковата композиция на текста, очертана от повторените два стиха, откроява идеята за видението на отвъдното, в което властват самота, немота, празнота, но и копнеж по живота.

Още в първия стих се гради образът на гроба – последен и вечен дом на човека, е знак за извървяния житейски път.Водещ е образът на самотата, въведен с епитета “самотен “– като белег на чуждото, на смъртта и изразен в лексиката /в 12 стиха са повторени осем пъти словоформите на лексемата “самота”/. Метафорите “пустиня”, “сиротен”, “немил”, “самотен гроб”, “самотен кът” допълват значението на изоставеност и липса на духовно общуване./Всяка от тях поражда размисъл в различна посока, който може да бъде обвързан с мотива за самотата – “пустиня “– лишено от живот и общуване пространство; “сиротен”,”немил” – лишен от ласка, от обич и съпричастие;”самотен гроб” – пространствена ограниченост, затвореност; “самотен кът” – пространство на несподелени изживявания, на откъснатост от света, контрапункт на “родний кът”. Внушенията на тези символни образи очертават вътрешния обем на едно изстрадано, но несподелено чувство.

Лирическият герой е натоварен емоционално с чувството за раздяла и самотност.Безутешен е от невъзможността за осъществяване на връзката с любимата, неназованата жена, загатната от определението “сама”. Неговата чувственост е променена.Той няма оптимистичната отворена нагласа към света, провокирана от първичността и непосредствеността на изживяванията. Глаголът “дишам”, с който той възприема “свежестта” на лятното утро, тук е заменен от “зная”, символ на умъдреното знание и на разума, изместил непосредственото оптимистично чувство с познанието, което е тъга, тъжно прозрение за несбъднати копнежи, за неизживени любови, за недостигнато щастие.

Изправен пред смъртта и сам във вселената, представен с метонимията “немил живот” като самотен и нещастен, лирическият изповедник преосмисля и любовта, , представена с метонимията “милвана ръка”.

Копнежът по духовна близост, по нежност и единение на душите надмогва болката от раздялата и самотата.Ръката е символ на духовността, закрилата, милосърдието като възможности за изпълване на битието с цялостност и хармония. Тя осмисля и осъзнатата нужда от духовна връзка в едно битие, лишено от топлина, уют и разбиране.

Свързан със самотата и страданието е образът на гроба , който за Славейков е погребан живот. Отхвърлена е мисълта за смъртта като обезсмисляща живота, унищожаваща неговата цялост.Оксиморонът “зарови ...живот” оспорва баналното осмисляне на смъртта като край на човешкото битие. Гробът погребва мъртвата плът, но не живота, макар и преминал в отвъдното, всеки остава свързан с живота със спомена, който е оставил , с копнежите и носталгията по непостижимото. Затова извървяният докрай път постига истински ценностното познание в любовта и копнежа. Този вечен порив надхвърля отреденото житейско време и продължава съня за щастие.

Затвореното пространство на гроба отвежда към представата за тайното и скритото, но и защитеното място, към идеята за дълбинните и неразгадани светове на интимното пространство на душата. Самотата може да превърне душата в гроб на несподелената и неизживяна любов. Глаголът “зарови”, изразяващ единственото движение във фрагмента, отвежда към дълбоки душевни изживявания , притаили болката от раздялата, несподеленото чувство, което ще остане скрито и непознато. Смъртта не е отказ от живот, не е отрицание на живота, а негово продължение, друга форма на живота, в която също властват самотата и страданието.Човешката духовност не може да бъде погребана – тя е висше проявление на вечността , на тържеството над материалното и тленното.

“СПИ ЕЗЕРОТО”/1899г/

Изящна и същевременно непретенциозна, тази творба е един от поетическите шедьоври на Славейков. Никола Георгиев я нарежда сред най-хубавите миниатюри, определяйки я като “простичка и сложна, спокойна и напрегната творба” в която “тишината звучи” и която крие в тихите си глъбини огромни пластове от човешки преживявания. В нея се съдържат редица образи, преминаващи и през останалите текстове в цикъла – милувката, съня, живота, смъртта, движението и покоят. Природата е пресъздадена като символичен свят, в който се отразява мечтанието на естеството, копнежа по хармония и щастие. Сънят е метафора на мечтата, на съзерцанието на щастието.

Осемте стиха започват с глагола “спи” и завършват с глагола “сепва”, които са своеобразна рамка на идеята за движението и покоя в природата. Тази идея е въплътена в два образа – езерото и буките, въведени равноделно още в първия стих, срещащи и редуващи се до края. Композицията е симетрична , кръгова /покой – движение, покой/ и извежда идеята за цикличността в природния и човешкия живот , за хармонията между движение и застой и за невъзможния абсолютен покой в природата.

Цветовият контраст , основан на белотата на буките и тъмните дълбини на езерото поражда размисъл за светлината на обективно познаваемия свят и мрака на непознатите субективни изживявания.Първият стих на миниатюрата утвърждава статичността, покоя и носи усещане за едно светло очакване на красивия миг. Създадено е усещане за прозрачност и ефирност.Следващите стихове редуват движението и покоя, за да стигнат до финалното обобщение “Понякога му сал повърхнини / дълга от лист отронен сепва”/. Това е красивото мигновение, разгадало тайната на мирозданието , на раздвижената вечност, на сепнатата за миг и върната към спокойна вглъбеност притихнала природа.

Образите са оформени чрез своите отражения , представяйки идеята за сетивноосезаемата и отразена реалност.Обективно видимото се отразява в субективно невидимото, Буките дървета се отразяват като”сянки” в езерото. То е символ на душата, която пречупва и отразява материалния свят в своите изживявания, блянове и мечти. Обективният външен свят е представен с тревогите и трепетите , отразени в човешката душа /”треперят , шепнат белостволи буки”/, които не могат да нарушат нейното спокойствие /“а то замряло нито трепва”/,. Вътрешната устойчивост пред бурите на живота е показател за силата на духа /”Ралица”/.

Душевното спокойствие и извисеност над страстите /“понякога му сал повърхнини дълга от лист отронен сепва”/ е противопоставена на житейската изменчивост. Врявата на деня засяга само повърхностно душата, нейната дълбинна същност остава незасегната от дребните страсти и вълнения. Текстът е оригинална интерпретация на стиха на Ницше “Като гладко езеро е душата ми”, защото в одухотворения пейзаж може да се разпознае не само обикновено психично състояние, но и жадувания покой на духа, надделял над всичко онова, което нарушава спокойствието и хармонията.

Както в човешката душа, така и в природата пълен покой и липса на движение са невъзможни, те означават липса на живот, смърт. Динамиката е част от хармонията на живота. Зад привидното спокойствие в природата винаги кипи живот. Зад външно успокоения човешки мир стоят душевни терзания, тревоги,

вълнения,, но краткото мигновение на развълнуваната душа винаги се заменя от покоя, от мъдрото успокоение и извисяване след преживяното терзание. Вгледан в природата, съзерцаващ нейното спокойствие и вечност, човек познава света, виждайки в неговите явления знаците на истинския смисъл на битието.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ “РАЛИЦА”

Публикувана в сп.”Мисъл” в 1893 год. и като отделна книга в “Епически песни “1907г. заедно със “Сън за щастие”, поемата пресъздава темата за устойчивостта на духа, разработена с изразните средства на епоса. В нея творецът открива в националното универсални стойности.

Съдбата на главната героиня Ралица защитава правото на човека да избира съдбата си и да живее в съответствие със своите нравствени норми. Свързан с метафорите усмивка и сърце, нейният образ е въплъщение на Славейковата идея, че надмогвайки страданието и преодолявайки ударите на съдбата, човек постига своята същност и най-истинското си призвание. Нещастието не пречупва героинята, а събужда духовни сили у нея, укрепва волята й за живот. Със своята морална устойчивост и несломимост тя става символна българския национален дух и характер, надживял изпитанията на времето , на “оная жизнерадост , оная жилава упорита вяра в себе си, които са кардинални черти в националния ни характер”.

“Ралица” е епическа поема, в която събитийната верига разкрива драмата на едно семейство,разкрита в основните й моменти – любов, годеж, брак, семейно щастие и нещастие. Експозицията въвежда в атмосферата на патриархалното село и подчертава изключителността на девойката: “Като оназ вечерница в небето/ една бе в село Ралица девойка”. Сравнението с небесно светило свързва нейния образ със светлината и създава внушение, че красотата е рядък дар, който трябва да бъде ценен. Представена чрез природни сравнения е и любовта между Ралица и Иво:

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза,

лоза се окол явора обви-

около Ива Ралица девойка.

Това е искрената любов, която е извор на удовлетворение и радост. Героите постигат себе си чрез способността си да обичат, това е мисията на човека – да дарява обич на другите. Славейковата поема утвърждава любовта като най-значима цел в човешкия живот и свидетелство за неговата стойност.

В противовес на любовта между Ралица и Иво, утвърдена като истинна и естетизирана с разгърнати сравнения, е егоистичната страст на Стоичко Влаха, който желае да разкъса връзката между тях. Този “тъмен герой” поставя двамата в изпитание, което ще потвърди направения избор. Срещата между Ралица и Стоичко Влаха очертава конфликта между свободния избор и принудата. Опитвайки се да съблазни героинята и получил нейния категоричен отговор “Сърцето силом се не зема”, той разкрива самочувствие на властник, свикнал да се разпорежда със съдбите на другите /”Сърцето що се не ломи, за мене ще е цяло”/. Сърцето се превръща в метафора на самоотстояването и на свободния избор, осъзнат като основна ценност. То е знак за нравственост, за умение да се надмогват противоречията в света, за способност да се съхрани радосттта от живота въпреки суровата реалност.

Хубостта на Ралица е в съответствие с нейната нравствена красота. Подобно на своята литературна предшественица – Гергана от “Изворът на Белоногата”, Славейковата героиня е неподкупна в любовта. Усмивката й е знак за несломена жизненост, за надмогнато страдание и осъществена човешка същност. Тя гради живота си върху духовни стойности, не се поддава на изкушенията на Стоичко /”сърцето не е пита, то се не ломи”/, носителка е на нравствените добродетели на българката - доброта, сърдечност, всеотдайност, неподкупност, морална устойчивост, сила на духа, вярност в любовта. Ралица посреща достойно нещастието - ”от живота ненадломена - с несломено сърце”. Живот и сърце са образи на обективната действителност и на човешката душевност, изказващи Славейковата идея за нравствената устойчивост на духа. Въпреки житейските нещастия човек трябва да остане верен на себе си, на своите ценности. Страданието има извисяващата сила на страданието – събужда духовни сили, укрепва волята. Ралица е символ на силната и горда личност, успяла да надмогне страданието. Нейната любов е подвиг, който побеждава смъртта.

Различна е любовта на Стоичко Влаха – подвластна на низки егоистични стремления и наранено честолюбие, тя го тласка към престъпление. Славейков гради този образ като “непривично мрачно петно” /М.Цанева/ в идилията на патриархалното село. Това е новият герой, индивидуалистът, който става жертва на своя егоизъм. Авторът подчертава психологическите детйли в образа му – “тъмен поглед”, “недобър гореше плам в очи му”., които са контрастно противопоставени на издаващия кротост и добродушие “вакъл” поглед на Иво и на неговите думи “благи като ранна роса при пролет”. В душата на Стоичко “се гнезди” “мъглива есен”, контрастна на настъпващата пролет. Тя е символ на злото, намерило убежище в душата на човека.

Неговата любов не е истинска градивна сила, тя е любов притежание, свикнал да търгува с всичко, той мисли че може да купи и любовта на Ралица. Този герой въплъщава агресията, враждебността , която разрушава любовта и щастието, разрушителната стихия на тъмните страсти, на които е подвластна човешката душа. Зимната буря в нощта на убийството е успоредена на преживяванията в душата му, която не е осенена от истинска обич, доброта, великодушие, а от желание за мъст и заслепено наранено честолюбие.

Разкрит като трагически герой и страдащ злодей, Стоичко Влаха не успява да постигне своето щастие, а става причина за нещастието на другите. Неговият образ, съотнесен към останалите герои в поемата, изразява авторовото послание за щастието и нещастието в човешкия живот. Сам изпитал ударите на съдбата, Славейков твърдо вярва че “Щастието е за вреда на хората, както нещастието е от полза”. Щастието е в надмогване на нещастието , в себепостигането и себенадмогването в трудни моменти, в ситуации на изпитание на човешкия дух и воля, в които се проявява силата на характера и неговата устойчивост.

Поемата “Ралица” е ярко доказателство за Славейковите търсения в обвързването на фолклорната традиция с естетиката и етикатата на модерния човек. Успял да изрази традиционни морални ценности чрез съвременни понятия, авторът ни завещава едно художествено свидетелство за силата на нравствеността и себепостигането в любовта.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ “CIS MOLL”

Поемата “CIS MOLL” е публикувана в книгата “Епически песни”/1907г/. Посветена е на немския композитор Бетховен, който загубва слуха си. Към първото издание Славейков публикува част от дневника му “...малко оставаше да разчистя сметка с живота си. Само изкуството, то спря ръката ми.” Заглавието е музикален термин, очертаващ интонационна гама, и представлява метафора на просветлението, постигнато в страданието. Мотото предава в оригинал думите на Бетховен “Така съдбата чука на вратата” и насочва към творчеството като предопределение.

В центъра на творбата е драмата на великия композитор, изведена във върховите моменти на отчаяние и тяхното мъжествено преодоляване, но идейните послания на поемата надрастват конкретните й очертания и се издигат до драматичен размисъл за творческата личност и изкуството. Дал художествен израз на Шопенхауеровата идея за творчеството като надмогване на страданието, лирическият текст тълкува дарбата и страданието като избраничество и способност да се насочва духовният взор навътре. Творбата представя ново за българската култура виждане за твореца и функциите на изкуството. Прокълнат, но и благословен с дарбата си, творецът надмогва страданието, за да придобие вечност с идеите си, да води другите с озарението на духовността.

Началните стихове изграждат контраста между ясната нощ и царящия в душата на Бетховен “злокобен мрак”, който откроява конфликта между мрака на страданието и светлината на прозрението, между отчаянието до смърт и волята за живот. Лишен от възможността да се наслаждава на творбите си, героят се вижда като “мъртвец приживе”. Творецът е представен в критичен момент /”За мене всичко свършено е вече”/, отчаянието е завладяло духа му, усещането за изгубен житейски смисъл го води към мисълта за “смърт “ и “покой”, Но успява да преодолее страданието със силата на духа. Осъзнавайки страданието като изпитание, той превъзмогва отчаянието. Реторичният въпрос “Де гордото съзнание – че грей величие в човешката неволя?” бележи повратна точка в неговите изживявания.

Така, трансформирайки драмата на твореца, поемата изразява Славейковата идея за силата на духа, преодоляващ страданието и постигащ величие в него. Нравственото изпитание е доказателство за силата на личността, силата на човешкия дух е в надмогване на страданието. Творецът е пратеник на духовното начало, изпълнител на висока и отговорна мисия – да разпалва огъня на духовността, да показва истински значимото на хората:

“Ти имаш свой особен дял...Ти сне

от небесата пламък Прометеев

да го запалиш в хорските сърца

и, възгорени, да ги възвисиш...

Творецът открива жизнен смисъл в творчеството и възстановява нарушената си душевна хармония. Възгласът ”Не!Не! Живее всемогъщий дух – а с него аз в изкуството живея...” е върхов момент в преоткритата собствена мисия. Прозрението за силата на осъзнатата духовност, която заменя сетивата, е откритие за величието на идеала като духовна опора. Загубата на идеала превръща човек в “мъртвец приживе”.

Понятията “изкуство”, “живот” и “страдание” са съдбовно свързани. Чрез своето съзидание творецът на изкуството побеждава смъртта и остава “безсмъртен в смъртний мир”, докосва се до вечния живот на духа. Духовното безсмъртие е постигнато чрез живот, отдаден на високи хуманни идеали. Прометеевият пламък е символ на човеколюбието и съхранената духовност, която обожествява смъртния човека и го дарява с

безсмъртие. Ролята на изкуството и на твореца е да води другите, да ги вдъхновява и извисява със силата на идеала, да ги стопля с любов, да ги откъсва от безсмислените дребнавостите на делника.

Славейковата поема “CIS MOLL” е художествено прозрение за ролята на изкуството и твореца, който страдайки и превъзмогвайки страданието, придобива вечност в тленния свят.

ПЕЙО ЯВОРОВ “ГРАДУШКА”

Провокирана от ранните детски спомени на поета от родния му град Чирпан, поемата ”Градушка” пресъздава страданието като същност на социалната същност на човека. Публикувана е през 1900г.в “Мисъл”, претърпяла няколко редакции.

Изградена от шест контрастни по тоналност части, в които се редуват надеждата и отчаянието в преживяванията на селяните, творбата пресъздава трагичната обреченост на съзидателните усилия на човека. Пребиваващ в един затворен и лишен от хармония свят , управляван от неведомите сили на злото и природните стихии, човекът е призван да се бори за своето щастие и да се надява в неговото сбъдване.

Нарастващото напрежение в творбата е изразено и чрез сгъстяване на художественото време – от три години до един миг, трагичният миг на стихията, покосила надеждата за добро. Първата част звучи като ретроспекция на злото, летопис на мъката: “Една, че две, че три усилни и паметни години...”.Внушена е монотонната повторяемост и цикличност на страданието ,но в кръговрата на житейския ход е изтрит споменът за неблагополучията – човекът трябва да се надява, че след нещастието животът започва отново. Мотивът за възмездието за сторен грях /”за някой грях ръце всесилни/ подигна ти и нас наказа”/ сближава двата свята – човешкия и божествения, които до края на творбата вървят успоредени.

Надеждата във втората част е внушена от възродената пролетна природа, носеща жизнерадост и свежест на ново начало, което сгрява сърцето на селянина и го подтиква към молитва :” въздишка кротка, пръст до пръст/ръка набожно прави кръст”/. Очертан е времевият кръг, в който се вписва земното битие на хората. Постоянните епитети, взети от народната песен, - “зима снеговита”, “пролет дъждовита”, “знойно лято” открояват същността на сезоните в ритъма на вечността. Човекът, съдбовно свързан с небето и земята трепетно очаква плодовете на своя труд. Умалителното “класец” възродява възкръсналото очакване за благодат. Надеждата е представена в алегоричния образ на утешителка, чиято лечителна сила ще заглуши спомена за страданието.

Третата част разкрива подготовката за жътвата , радостната суетня на делника е изградена в игриво закачлив тон и озвучена от гласовете на семейството. Но идилията на селския бит е заредена с трепетно очакване, напрежение, което прелива в тревожно предчувствие: “И ето вече слънце грее/ и на земята огън праща”. Нервната напрегнатост, трескавото оживление са психологическите знаци на тревогата от предусетеното нещастие.

Четвъртата част разгръща признаците на бурята “слънцето жълтей сърдито/ от юг бухлат се облак дига”. Символите на надвисналата опасност предвещават трагичен миг на безсилно очакване на злото, предвещавано и от народните поличби - петлите, гъските , които предупреждават за предстоящото зло. И хора, и животни са овладени от страха и тревожното предчувствие. Изпепеляващата жега ще се превърне в леден град, който смазва класовете и надеждите.

Петата част , която е кулминация в творбата, разкрива природния ад. Шестте стиха са изградени със задъхан елиптичен изказ, безмилостната стихия поразява човешките очаквания за плодородие. Молитвеният жест е вече безсмислен като символ на несбъднатата вяра, на неоправданите надежди. Вербалната магия няма да върне облака, въпреки че обръщението към него прави опит за омилостивяване. Ужасяващото “страшилище” “расте и вий снага космата”, добива видимия облик на митична хала. От продъненото небе струи “адски тътен”, “трясък”, предаден художествено чрез алитерация: “Вихрушка , прах...Ей свода мътен/продран запалва се - и блясък”/. В изумителното описание на градушката е подчертана нарастващата й сила, сгъстяването на огромната унищожителна енергия и мигновеното й разразяване.

Шестата част представя епилог, развръзка.Темпото се променя – бавен ритъм, успокоени чувства. Тишината след бурята е запълнена от мълчанието на безнадеждността:

И всички емнали се боси

с лица мъртвешки посивели

отиват: вечно зло ги носи

към ниви глухо опустели

Усещането за трагичната предопределеност се постига от печалното обобщение за “вечното зло” и символите на смъртта “лица мъртвешки”, мъртвото поле. С алегоричната фигура “жетварка бясна хала” и със символа на покосените “цвят-надежди” е утвърдена идеята за нарушената хармония между човека и света. Човекът обитава един враждебен свят, в който е обречен вечен труд и страдание.

Но излъганите надежди не означават край на вярата в по-доброто битие; Формално творбата налага като внушение трагичното възприемане на живота , но в общия контекст се налага идеята, че в безкрайността на живота трябва да има надежда, тя е част от хармонията на света, вярата трябва да осмисля нелекия път на човека през страданията.Началото на творбата отвежда към края, а краят към началото, разкрит е един миг от трите години, чието броене започва отново.

Поемата “Градушка” разкрива страданието като вечен и неотменен спътник на човешкия живо. Нарушената хармония между човек и природа предопределя нещастието в човешката съдба , но в безмерния и монотонен низ от страдания човекът е обречен да страда и се надява, преоткривайки смисъла на битието си във възкресената надежда.

ПЕЙО ЯВОРОВ “ЗАТОЧЕНИЦИ”

Пейо Яворов се утвърждава в българската литература като поет на драматизма и раздвоението, поет с ботевски дух и темперамент, но роден в епоха на драматизъм и историческо безвремеие. Той е продължител на модернизирането и психологизирането на българската литература, започнато от Славейков.Съпричастието към болките и драматичните изживявания на страдащия човек е основен хуманистичен патос в Яворовата поезия. Със своите художествени достойнства в нея се откроява като шедьовър на словесното изкуство елегията “Заточеници”. Написана по конкретен повод, заточението на група българи в Мала Азия, творбата е поетично въплъщение на човешката мъка и страдание, родени от принудителната раздяла с родината.

Драмата на изгнаниците, изстрадващи мъчително видението на бъзвъзвратно отдалечаващия се роден бряг, е породена от съзнанието за безнадеждно изгубеното отечество. Неговият символен образ, обгърнат от внушението за изгубен рай, потъва в мрака на разбитите пориви и мечти.Обречени на мъчително съществуване далеч от родния край, героите отправят към него последен поглед в залеза на своите надежди с усещането за трагично безсилие пред жестоката съдба . Дълбоката им привързаност към родината поражда трагична неудовлетвореност от отнетата възможност да изпълнят синовния си дълг към нея. Препълнените им с накипяла мъка сърца стават символ на окования човешки дух, на който е отнета надеждата да постигне най-истинското си призвание – поривът към родина и дом, свобода и щастие.

Изградена антитезисно върху контраста между противоположности – светлина и мрак, сила и безсилие, движение и покой, творбата е трагично обобщение за невъзможността на човека да следва порива на сърцето си. Началното пейзажно описание на морския залез внася елегично настроение и подготвя за философски размисъл – уморени почиват морските вълни, покоят смeня движението, както се редуват мъката и радостта, болката и въодушевлението в човешкия живот. Природната хармония напомня за жадуваното щастие, но то е непостижимо за заминаващите, запазили като последно видение чезнещите в мъгла родни брегове. Оксиморонът “почиват яростни вълни” насочва към невъзможния покой, към разминаването между настъпилата тишина в природата и гласа на болката в сърцата на заточениците.

Мракът сковава човешките копнежи и надежди, отнема и последното упование за “път обратен”. Образът на родината е представен с метафората “изгубен рай». Родината остава мираж и спомен за прокудените свои синове, но нейното магическо присъствие ще топли измъченото съзнание на изгнаниците в далечната неприветна страна. Образите символи на родното пространство Вардар, Дунав, Марица, Балкана, Странджа и Пирин, предадени в духа на възрожденската традиция, са свързани с глагола “греят” и метафората “до гроб зарица”, която подчертава символиката на топлината и светлината, обгръщащи сиянието на изгубената родна земя. Сбогуването с родината е предадено с интимната формулировка “прощавай роден край”, характерна за българската народопсихология и морал.

Мотивът за изгубената в мрака родина се подсилва от съзнанието за невъзможността на борците да променят своята съдба. Независимо от тяхната воля корабът “лети” “отнася” към непознатото и неизвестното. Насилствено отнетата възможност да изпълнят “дълг синовен” засилва болката от принудителната раздяла с родината и избликва във вопъл, събрал натрупаната енергия на мъчителното психологическо изживяване:“А можехме , родино свидна, ний можехме с докраен жар, да водим бой – съдба завидна край твоя свят олтар”. Превърнали се в емоционален център на стихотворението, тези стихове предават патриотичния порив на борците. Диалогичната форма и прякото обръщение “родино свидна” създават атмосфера на интимност и съпричастие, на дълбока привързаност и обич, към тази, пред чиито олтар борците полагат своята свята саможертва. Инверсиите “гнет вековен”, “предател клет” “дълг синовен” отвеждат към идеята за вечната съпротива на човека срещу злото, срещу силите, които му пречат да живее свободен в родината си и да и принадлежи.

Накипелите сълзи изразяват бушуващата мъка и “горчива скръб”, която трови изтерзаните сърца на заточениците. Трагичното безсилие и безпомощност пред съдбата на отлъчените от родния бряг синове

изграждат визията на страдащия и окован човешки дух, на когото е отнета надеждата, а заедно с нея – най-истинското човешко призвание – порива към свобода, родина, дом, близки, любов, щастие. Протегнатите “ръце в окови” са израз на посегателството над най-висшата стойност и най-значимия смисъл на човешкия живот.

ПЕЙО ЯВОРОВ „ДВЕ ДУШИ”

Публикувано през 1907г в “Мисъл”, повлияно от естетиката на Надсон, това стихотворение е представително за Яворовия символизъм, за драматизма на противоречивата човешка същност, за предопределеното трагично раздвоение на личността.

Драмата на раздвоението е разкрита в единството на отрицание и утвърждението, на разрушителната стихия и съзиданието. Лирическият герой приема света от позицията на раздвоеното си съзнание – конфликтно, нееднозначно, противоречиво. Неразгаданите тайни на душата поставят драматични въпроси. Уморена от сблъсъка с лъжата и злото, тя се нуждае от пречистващия пламък, който води към светлината и истината.

Мотивът за живота-горене, за непримиримостта на ангелското и демоничното начало у Яворов, е станал една от емблемите на неговото творчество. В първата строфа лирическият герой предизвикателно заявява :»Аз не живея: аз горя». На тази теза е противопоставена антитеза, която се утвърждава във финалното обобщение «Аз сам не живея – горя!». Метафората на горенето означава предел на екстремното живеене, екстремно напрежение, което превръща съзиданието в унищожение. Мотивът за живеенето горене рамкира текста и представя лирическия човек пленен в капан без изход.

Композицията на творбата е симетрична и кръгова, затворена, показваща липсата на изход. Разкрит в драматизма на зададените въпроси и очаквани отговори, лирическият Аз гори в огъня на противоречията, разкъсван между доброто и злото,символизирани от Бога и Дявола, които се борят в душата му /”в гърдите ми се борят две души:/душата на ангел и демон” . Неговата драма е драмата на мислещия човек, който не може да се приспособи към обстоятелствата на модерния човек в променящото се време. Той с болка отбелязва несъответствието между идеала и действителността: “Навсякъде сявга раздвоя несносна/ на чезнещи в пепел враждебни лица”.

Раздвоеното духовно пространство на лирическия Аз отразява света в неговата разколебаност и неединност /”И пламва двоен пламък, дето се докосна,/и в каменът аз чуя две сърца”/. Той преподрежда света, заразява го с разрушително двойственост. Раздвоението е саморазрушение, изгубване в “тъмен безкрай”. Връщайки се към небитието /”следата ми пепел из тъмен безкрай”/, човекът осъзнава нищожността на усилията си да промени света /”чезнещи в пепел враждебни лица”/.Осъзнал своята тленност, Аз-ът не се отказва от живота-горене, защото само той носи светлината в житейския път и оставя следи, макар и засипани с пепел от вятъра на забравата.

Стихотворението «Две души», превърнало се в емблема на раздоения и единен Яворов , е художествен израз на е вечно неудовлетворения и вечно търсещ дух, драматично осъществяващ себе си в трагичните аспекти на битието.

ПЕЙО ЯВОРОВ “ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО”

Стихотворението “Ще бъдеш в бяло” е публикувано през 1907 г. в сп.“Мисъл”, а по-късно в стихосбирката“Подир сенките на облаците”в цикъла“Признания”. Творбата е представителна за ангелическото начало в Яворовата любовна лирика, което свързва образа на жената със светлина , чистота и невинност.

Изградено в изповедна форма, стихотворението въплъщава съкровената надежда на лирическия Аз да намери утеха и спасение в любовта като в свещен свят на единение и близост, на духовно съпричастие и споделеност. Любовта и вярата надмогват отчуждението и отчаянието преоткриват смисъла на битието в копнежа по хармония и щастие. Любимата е ангел спасител за влюбения, който ще възроди и просветли неговия объркан душевен мир.

Заглавието е своеобразно риторично обръщение към любимата, което носи обещание , очакване, надежда , изразени чрез формите за бъдеще време. Лирическият герой изповядва своето видение – любимата, облечена в бялото на непорочността и светлината, на целомъдрието и обновлението. Маслинената клонка е знак за надежда и ново начало. символизира нежност, чистота и невинност, непорочност.

Любимата е ефирен и безплътен образ, изграден в символиката на светлината и надеждата, единственият конкретен определител са очите :

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи

И тих ще пия техните лъчи

ще пия светлина , лечебни глътки

Със своята светла душа любимата помага на любимия да изживее душевния си катарзис, да преодолее скепсиса и да усети вълшебството на любовта. В пространството на обезсмислени ценности любовта е вяра, тя е духовна опора, обединяваща човешкия свят, за което свидетелства метафората “прегръдки”, преодоляваща недоверието и съмнението;

Лирическият Аз е наранен човек ,“в съсипни” - символ на нехармоничен разбит живот. Разочарован от света “прогнил от зло”, в драматичен конфликт с неговите ценности, героят търси утеха и спасение в любовта. Объркан и “залутан из среднощни тъмнини”, загубил житейски смисъл, той търси опора, просветление и красота в любовта, копнее за възстановена житейска хармония/”Ще се обърна просветлен/света да видя в ярък ден”/. Той се бори за правото си да обича, окрилен от копнежа по щастие и духовния порив по единение /”в невярата тревожна искам мир”/.

Любовта е окриление, преоткрит екзистенциален смисъл , с нея лирическият герой ще сътвори “нов свят” дори от “отломки”, ще преосмисли и възстанови нарушеното си душевно равновесие. Този свят за влюбените е “храм” – неговата святост е признание за божествената природа на любовта, за нейното изживяване като празник в храма на вярата в доброто и възстановената цялост и пълнота на битието.

Стихотворението “Ще бъдеш в бяло” е лирическо откровение за силата на любовта като спасение на духа, признание за нейната магия, която прави света цялостен и пълнокръвен, преобразява го като цветен и ярък ,хармоничен и одухотворен.

ПЕЙО ЯВОРОВ “ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ”

Стихотворението «Две хубави очи» е написано през 1906 г, вдъхновено от Мина Тодорова .В дневника, писан в Париж след смъртта й, Яворов казва: “когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце”.

Стихотворението е класически пример за чиста лирика, в която няма следи от никакъв сюжет, но има настроение, съзерцание, тих унес. Образът на любимата е метонимично обозначен чрез очите – извор на духовното начало. Това е творба на постигнатото щастие и хармония. Любовта е озарена от светлина, озвучена е от музиката на душата. Тя е напълно безкористно чувство, освободена от земните условности и вълнения, от страстите и ревността.

Композицията е кръгова, симетрична, огледална и извежда идеята за пълнотата на изживяването, за духовното щастие в неговата цялостност. Творбата е структурирана е върху теза “страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях” и антитеза /”Булото на срам и грях не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи”/, които придават категоричност на изказа. Влюбеният категорично отхвърля предположението за опорочената невинност на любимата.

Любимата е видяна като “дете” със своята чистота и невинност тя е доказателство за категорично отхвърленото съмнение за поруганата от греха красота. Очите са нейна метонимия /синекдоха/, те са огледало на душата, връзка между външния облик и вътрешния свят на човека, безплътен образ на бляна, на съвършенството на духа; озарението на духовната светлина /”в тях музика, лъчи”/, която просветлява живота и го прави по-красив и съвършен.

Жената е част от несъвършената природа, податлива на “страсти и неволи”, на греха и неговите съблазни, което предизвиква тревожното предчувствие на ЛГ за поруганата красота от “булото на срам и грях”. Трагичното съмнение е породено от мълчанието на любимата, в нейния образ говорят само очите , но тяхната “музика” и “лъчи” са измамен блян. женската красота е изкушена от греха и това поражда съмнението, изразено с тезата и отхвърлено с антитезата.

Лирическият герой изпитва платоническо съзерцание към любимата, копнее да се докосне до нейния невинен детски мир, да се пречисти и възобнови от неговата искреност и неподправеност, приема любовта като духовна връзка /очите са медиатор между влюбените/, като изпитание на нравствеността, като опора в самотно му съществувание. Раздвоен между молитвеното опиянение към любимата /”душата ми се моли”/, обожествяването й като извор на светлина и духовно озарение/”музика”/ и проклятието на жената като първообраз на греха ,вътрешно изменчив и противоречив. Завладян е за миг на колебание от съмнението в нравствената устойчивост на любимата, в нейната изменчива женска природа но надделява вярата в победата на добродетелта .

Стихотворението „Две хубави очи” е великолепен пример за художествено съвършенство и дълбочина на прозренията, разкриващи полета на духа към висините на любовната хармония.

ПЕЙО ЯВОРОВ “СТОН”

Стихотворението «Стон» е написано през 1906, вероятно вдъхновено от Мина, а през 1914 г. преименувано и посветено на Лора, като е дописано мястото и датата, когато се запознават.

Стихотворението предава терзанията на душата на влюбения, която копнее по любимата и я зове. Ключовата дума в текста е „мираж”. Тя дава облика на преживяването. Знойната плът на жената изчезва, за да се превърне в призрак. Тялото на влюбения изчезва, за да се превърне в птица. В миражната атмосфера преливат една в друга срещата и раздялата, любовта и смъртта. Но остава пътят – далечният път на духа, който води към безкрая. А това придава перспектива и неизчерпаемост на любовното чувство.

Творбата е изградена от две симетрично построени осемстишни строфи, постигащи хармония, ритмичност и музикалност на стиха. Рефрените и повторенията разделят основните части на нови четиристишия, които обособяват емоционални и семантични цялости /смърт-любов, стон-зов плът-призрак, близо-далеч, стои-не чуе/. Тези двойки /антитези/ разкриват разнопосочност, драматизъм на изживяванията, полюсност на душата; първото заглавие насочва към характера на изживяванията /”душата ми е стон”/.

Любимата в това стихотворение е сложен и противоречив образ, съчетал конкретното и духовното, изграден с оксиморони “неведение и алчна младост”, “знойна плът и призрак лек”, „учудено засмяна жизнерадост” - едновременно нежна девойка и фатална жена, подтикваща към грях, земна жена, изкусителка, в която водещ определител е плътското начало.Изтъкана от противоречия, жената е част от загадките на битието /“стои в сияние ала не чуе кой зове”/. Нейната измамна природа я превръща в “мираж”, в илюзия, на която е подвластен лирическият Аз.

Лирическият герой е страдащ и търсещ в любовта полюсите на световната хармония, / “има ад и мъка и в мъката любов”/.Раздвоен е между “знойна плът” и “призрак лек”, но осъзнаващ невъзможността чрез плътта да постигне жадувано общуване с любимата /”миражите са близо – пътят е далек”/. Влюбеният изживява любовта конфликтно като драма. Тя му носи и радост, и болка , и щастие, и страдание. В тази творба липсват съзерцанието и преклонението пред любимата,

Любовта е предадена като фатално и разкъсващо чувство, което носи драматично напрежение и терзание, предчувствие за съдбовност. Това е безответната несподелена любов, която носи страдание /”На смърт е моята душа ранена ...любов”, “Кажете ми що значат среща и разлъка” – риторичният въпрос насочва към антитезата на полюсното изживяване. Любовта не е утеха и духовно възмогване, а “ад и “мъка”. Подобно на Бодлер, Яворов търси красота в страданието, в него се открива силата на голямата любов, любовната мъка и болка са изведени като своеобразна наслада

Стихотворението «Стон» изгражда образа на любовта като мираж. Това е миражът на невъзможния в живота покой, покоя на смъртта, към която води фаталната любов.

ПЕЙО ЯВОРОВ “СЕНКИ”

Една от особеностите на Яворовия преход след 1905 г. е, че дневните картини в неговата поезия се сменят с нощни. Това дава основание на критика Владимир Василев да напише статията „Поет на нощта” (1907). В този дух започва и стихотворението „Сенки”: „На тъмна нощ часът”. Ако денят отключва социалната енергия на човека и го кара да конструира или коригира битието си, то нощта го затваря в пространствата на духа и мобилизира интимно-емоционалните му енергии за общуване и близост. Светът на ясните форми и тела се заменя от света на проекциите и сенките. Стихотворението “Сенки” е публикувано през 1906 г. в Мисъл, а по-късно в стихосбирката “Безсъници”, с която Яворов става родоначалник на българския символизъм.

Лирическите герои в стихотворението “Сенки” са лишени от индивидуалност. Те са неясни силуети, в чиито неспокойни жестове се долавят контурите на ситуация, обичайна за интимните отношения. Мъчително свеждащите се една към друга глави, напрегнато протегнатите ръце градят метафората за невъзможния диалог с другия. В копнежа си един към друг двата силуета, разпознати схематично като алегории на Мъжа и Жената, не успяват да намерят път към същността на другия, остават сами като безплътни сенки, играещи вечна драма в театъра на живота.

Горящата лампа създава поле от светлина, върху което се проектират „сянката на мъж и сянка на жена”. Това е класическата ситуация на взаимност, която обаче веднага е опровергана от усещането за самота: „Сами една пред друга, /сами една за друга...”. Жаждата, постоянна спътница на Яворовия лирически субект, поражда танталовия комплекс (както в „Нирвана”). Към нея се прибавя мъчителният и невъзможен опит да се докоснат, да се чуят. Напрегнатите ръце увисват в пространството, напрегнатият говор заглъхва в шепот: „Искат и не могат...”.

В композиционно отношение стихотворението звучи като рондо, в което внушенията се развиват кръгово и повторително; всяка от трите строфи е самостоятелна композиционна цялост, която доразвива и обобщава мотивите и посланията от предишната. Първата строфа разкрива стремежа на двете сенки една към друга, втората предава естественото движение на телесните части, като противоречието “искат и не могат” носи внушение за неразрешим конфликт. В третата строфа шепотът се превръща във вик и крясък, но без ефект. Колкото и да ескалират поривите на тялото, близостта и докосването остават невъзможни. Любовта е

неосъществима в един свят на светлини и сенки. Пространството, върху което са проектирани е измама за окото, лъжа за сетивата. Пространството на човешката екзистенция, зад което се крие друг неразгадан свят.

Сянката е гранично пространство между мрака и светлината, тя е деперсонализираното човешко аз, отражението на материалното , обективно видимото. Чрез образите на деперсонализираните сенки творбата загатва основния проблем за стълкновението между формалното и реалното, желаното и възможното. Макар и разграничени с назоваването “мъж” и “жена”, те са двойници в самотата, в своите “жажда и притома”, в болезненото си желание да се достигнат.

Творбата разгръща сюжет за невъзможната близост в любовта, за непостижимостта на щастието от докосването до света на другия и невъзможното сбъдване на човешките желания. Думите помежду им не установяват контакт, взаимно нечуваеми са световете им. Сякаш разделени от невидима непробиваема стена двете сенки изстрадват самотата си по-остро, защото са заедно в нея.

Светът на сянката е свят на мимикрия на истинското, илюзорният характер на видимите човешки прояви. В пантомимата на любовта двете сенки играят недостижими и далечни “една за друга”. Те остават тъмни силуети “ в поле от светлина”, която само подчертава мрака помежду им, свързвайки ги с необяснимото, неразрешимо и предопределено разминаване, въпреки че те “сами едни пред друг стоят”.

Стихотворението “Сенки” пресъздава любовта като белязана от трагизма на битието, в което човек открива невъзможността да опознае другия и сам да се открие в него.

ПЕЙО ЯВОРОВ “ПЕСЕНТА НА ЧОВЕКА”

Стихотворението “Песента на човека”,публикувано през 1907г. в сп.”Мисъл”, с посвещение на учителя Кръстев, представя човешкото присъствие в света като вечно движение в търсене на хармония и истина.

Вечното търсене на човешкия дух, устремен към познание, самопознание и съвършенство е съпътствано от прозрението за неосъществимостта на познанието. Съмнението в познаваемосттта на битието ражда драматизма и трескавото неудовлетворение. Изправен пред безкрайното познание , човекът е безсилен, но си струва да търси загадките на битието и да мечтае, да се самовглъбява във вътрешното си зрение с усет към невидимото, да окриля духа си в търсачеството на нови светове.

Конфликтността в творбата е основана на смислови антитези мрак/светлина, живот/смърт,тайна-прозрение, разкриващи драматизма на изживяванията. Централната строфа носи идеята, изказана с реторичния въпрос “Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?” Абсолютната тъмнина, „нестрясвана от сън за ден”, слива лирическия субект с урагана на битието. Неспокойният му дух, самотен и устремен, вечно търси, вечно върви напред, без да знае накъде. обречен на вечно дирене и сблъсък с мрака на загадките, залутан из “океана” на мирозданието , въплъщава усилията на човека да проникне отвъд видимото.

Носен на крилете на “живота и смъртта”, лирическият герой разкрива драмата на човека, търсещ самопознание и познание в диалектиката на живота , за да разгадае света и своята душа /”един и същ на битието с урагана”/;надарен с вътрешен порив и изострени сетива и чувствителност/”терзан от знойна жажда”, “заслушан бди тревожен ум”/ . Разкъсван от съмнения, че усилията му са напразни /”с напразно вярван сън”/, че светът е непроницаем и ням /”ужаса на гробно глъхналите бездни”, “”димните потоци звездни”/, героят опитва да се ориентира , да определи посоката на пътя си като ”слепец пробуден” ,“сляп отвеки и навек”.

Слепотата е надежда за прозрение. . Героят е слепец от векове и за векове. Пробуден за малко, той осъзнава абсолютната си самота във вселената, защото дочува ехото от своя зов. Тази творба кореспондира с философските поеми на Пенчо Славейков, като двамата представители на кръга „Мисъл” заедно поставят основите на философската поезия у нас, която десетилетия по-късно ще намери блестящо продължение у Александър Геров, у Иван Методиев и редица други модерни български поети от втората половина на ХХ век.

Мотивът за самотата на духа в неговото търсачество на непознати светове също е познат в литературата ни преди Яворов. Самотен и обречен на неразбиране е търсещият човешки дух. Отчужден , трагично изолиран , героят споделя:”в заключена тъмница от своя зов аз слушам ек”. “Самотно устремен”, той е обречен да не среща “нечий родствен зов”. Движен от крилата на живота и смъртта, той не вижда предели на своя размах, не вижда край в безкрайния друм. И така се ражда драматичният мотив за гонене на граница в безкрая.

Стихотворението «Песента на човека» е Яворовият химн на една песимистична философия, според която човекът е затворен в кръга на вечните въпроси, обречен да осъзнава изтичащото си битие и да страда от неизпълнимия блян.

ПЕЙО ЯВОРОВ “МАСКА”

Писано по време на престоя на Яворов във Франция /Нанси/,публикувано в сп.“Мисъл” през 1907 год., повлияно от Надсон, това стихотворение е представително за Яворовото творчество и за новите естетическитърсенияна кръга «Мисъл» / Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов/.

Творбата поставя фундаменталния проблем за лицето и маската в живота , за границата на неговите артистични превъплъщения и многообразието на жизнените и естетическите му роли. Героят не знае всъщност кого и какво представлява, не може да разпознае лицето на живота сред многото маски. Но се променя. Вместо напразно ровене в свръхземните въпроси, напразно търсене на Целта и Смисъла идва желанието да се спре мигът, да се изживее насладата в цялата й пълнота и обемност.

Лирическият проблем е зададен от излизането на самотника мислител, вдаден в „свръхземните въпроси”, вън, сред тълпата, във вихъра на карнавала и срещата му с неговата противоположност – вакханката. Преходът от селенията на духа към удоволствията и несгодите на живота е рязък и носи познание от друг порядък, сваля маски и разкрива истини. Лирическият текст разкрива карнавален ден, в който героят е залутан сред маскираната тълпа , контрастът между външния свят и вътрешния мир на героя разкрива вечната борба между мисловното, съзерцателното и бохемското,в удоволствията и повърхностните изживявания възприемане на живота Налага се класическият извод от „Фауст” на Гьоте: „теорията, драги мой, е сива. Зелено е дървото на живота”.

Лирическият герой приема света като карнавал с подменени същности, естественото и изкуственото са променили местата си, образи символи са Азът, символ на духа, стремящ се да проникне в обективно видимото и вакханката, символ на сетивното,плътското /”разлива коса”, “хитра голота”, “свежо рамо”/. Викът “Хей смърт, дай на живота път” разкрива между Аз-а и празничната маскирана тълпа. Той не изживява празничното единение с всеобщата радост, а е изолиран от света, търсейки истината, скрита зад мнимото и привидното. Опитва се да свали маската на живота и да прозре истинската му същност, да стигне до дълбоките “свръхземни въпроси” на битието .

Животът със своята виталност и чувственост се опитва да проникне в самовглъбението на героя - звуците на тамбурин, смехът на вакханка, парфюмът на жена, но той отхвърля тези подвеждащи знаци като фалшиви и мимолетни . Озарен е от прозрението, че зад маската на живота се крие истината, както зад маската на деня се крие нощта, а зад живота – смъртта. Свалил маската, героят преобръща битието в небитие, неговото самотно лутане в тълпата загубва смисъл,/”безцелно”, “в безумен сън унесен”/ , завладян е от съмнението дали неговите вглъбявания в духовното имат смисъл, дали не е поза, зад която се крие истинската му същност, дали маската, символ на различните житейски роли, които приемаме, не ни пречи да изживяваме пълнокръвието на истинския живия живот, да проявяваме собствената си същност

По думите на вакханката героят е въплъщение на смъртта, а самата тя е въплъщение на живота. Нейната голота и телесност завладяват объркания ум на мислителя, разкриват му истината, която напразно е търсил преди. В тази посока са признанията на героя /”Мъртвея”, “рано в студ сърцето ми замръзва”, “мисъл тъмна /коса на смърт размахва”/”Млад – на младост зноя не усетих”/ Съзнателно търсена от Яворов или не, на междутекстово ниво се налага съпоставката между лицето на българската поезия при Ботев: „Млад съм аз, но младост не помня”, и неговата литературна маска при Яворов: „Млад, на младост зноя не усетих”.

Яворовото стипхотворение «Маска» е художествено прозрение за маската като метафора на човешкото присъствие в света. Маскирането извежда човек от привичната му роля, но тъкмо маската му позволява да изяви себе си.

ЕЛИН ПЕЛИН «АНДРЕШКО»

· Написана през 1904 год., това е най-дискутираната Елин-Пелинова творба от появата й до днес, защото поставя парливия социален проблем за отношението на българина към собствената му държава.

Творбата пресъздава конфликт между селянина и гражданина, между социално слабия Станоя и институционално силния представител на властта. Пристрастията на писателя са безспорно на страната на Андрешко. Той е състрадателен, духовит, симпатичен, дори алтруист. Съдията е справедливо наказан, защото пренебрегва човешката мъка и прекалено усърдно изпълнява служебните си задължения.

Действието се гради върху диалога, изразяващ словесния конфликт между двамата герои и намереното решение. Композицията е линейно-постъпателна, следваща неравномерно движещата се криволичеща и хлътваща в калта по неравния път каруца. Напрежението , внасяно от подканящите раплики на героите е последвано от картината на статичната застиналост на «замислянето».Жива и нежива природа се сродяват и

сливат, а хората, призвани да общуват помежду си, не успяват и серазделят като врагове. Отдалечаването на Андрешко в тъмната нощ носи внушението за пълната неразбраност на героите.

Разказът «Андрешко» пресъздава разпадането на патриархалния модел на общуване – хората влизат в нови социални роли /съдия, данъкоплатец, селянин, гражданин/, общуват посредством посредник – институцията и средата, която представляват, отчуждават се от човешката си същност. Сблъскват се два свята - на държавния чиновник, за когото водещ е законът , Станой е нарушител и трябва да бъде наказан ,и данъкоплатеца Андрешко, водещ се от своето разбиране за справедливост, основано на човешките закони, За него Станой е събрат по съдба, на когото трябва да се помогне.

Природно интелигентен и духовит, Андрешко олицетворяващ лукавата природа на българския селянин. Селото и градът е нов проблем за българската литература, появил се в началото на века. Героите се изживяват като представители на двата топоса, имат предварително изградени негативни представи един за друг . За съдията селяните са «хитреци», пияници, заплаха за държавата, а за Андрешко гражданите са чиновници , отдалечени от същинския производителен труд, ироничното сравнява конете с чиновници. Затворени в своите предразсъдъци, героите отказват да вникнат в човешката си индивидуалност, скрита зад социалната роля. Те са обречени на неразбирателство и враждебност , приемат другия като чужденец, към когото трябва да се държат недобронамерено, така се стига до разпада на човешкото под напора на различните социални принадлежности .

Андрешко е бунтар, който се противопоставя на съдбата, опитва се да я надлъже, да преобърне житейския ход, за да оцелее. Неговият хоризонт е нисък далеч от високите възрожденски идеали, целта му е да спаси съседа си. Затворен в битовото, не осъзнава, че не променя несправедливия ред, не решава проблема, но независимо от резултата, извършил е главното – върнал е съдията към забравената му човешка същност. Агресивен, груб и надменен, той самоотвержено изпълнява социалната си роля на представител на властта. Демонстрира сила /»Ах, защо нямам повече власт! Ангели ще ви направя»/.Затворен в своя «кожух»/символ на животинското/, отдалечен от човешкото си лице, превърнал се във винт от държавната машина, съдия изпълнителят сепроменя, когато остава сам в калта, сред първичната самота на водата. Обръща се към света на човешките , истинските стойности – деца, сърце /»...»/; безполезно е, няма кой да го чуе, образът на тъмнината на финала /»тъмнината не му отговори» символизира пълното отчуждение в този свят с преобърнати стойности.

Разказът “Андрешко” поставя проблемите за отношението между различните социални роли на човека и неговата човечност, за отчуждението в един цивилизован свят, където индивидът се оказва отдалечен от собствената си човешка същност.

ЕЛИН ПЕЛИН «НА ОНЯ СВЯТ»

Сроден жянрово с фолклорните традиции на фантазната приказка и иа апокрифа, разказът «На оня свят» представлява ярка социална сатира, постигната чрез пародията на християнската концепция за света.

Изграждайки картината на небесните селения, текстът преосмисля християнската етика в ироничен план. Чрез представянето на един огледален свят разказът поставя проблема за действителната стойност на понятията добро и зло, истина и лъжа в земния свят. С хумористичен поглед авторът прониква в народопсихологията на българина, за да утвърди трайните черти в националния ни характер.

Сюжетът е привидно абстрактен, фикционално пренесен от земното към небесното. Смъртта на дядо Матейко е граница между двата свята, интерпретирана като избавление, тя е връзката с отвъдния свят, където се развива действието. Композицията е циклична, разкриваща огледално двата свята, като небесният свят притчово отразява човешкото битие. Заглавието «оня» свят залага опозицията между двата свята, като картината на отвъдното прави видими несъвършенствата на земния живот.

Социалното страдание в несправедливо устроения свят поражда идеята за общество без експлоататори . Дядо Матейко с радост възкликва: »Тук на рахат ще си бъда», научавайки, че в рая няма кръчми, но няма и бирници. Оценяването на живота според делата отразява дълбоката и съдбовна привързаност на селяка към истина и справедливост. Дядо Матейко е живял неблагочестиво според християнските норми, затова е безкомпромисен в собствената си преценка, че мястото му е в ада -»Аз много пиех...» «пиянствях и ... побийвах», смята се «по рождение вписан в дяволския тефтер. Житейската му философия е теглото «В пъклото, истина , е зло, ама аз съм научен , ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне». Краен сиромах, единствената му атестация за Рая е , че е беден, в Ада са богатите /попа, владиката/.

Високо религиозното в творбата е смесено с човешкия живот.Природните норми са успоредени на божествените ,отречена е фалшивата страна на религията като посредник между човека и Бога. Противопоставено е непосредственото разбиране на дядо Матейко за грях и праведност на догмите на религията. Отречени са служителите на църквата заради двойствения им морал /обясненията на ангелчето кои

и защо са в Ада . Героят въпреки греховете си е олицетворение на праведността, притежава висока нравственост – срамува се да срещне в отвъдното човек, на когото дължи пари.

Дядо Матейко носи името на един от евангелистите /Матей озачава дар от Бога/. Надарен е с животворен оптимизъм, с който просветлява мрачното си битие ;

Представите му са предпоставени от земния свят, в неговото примитивно съзнание светците са господари, ангелът–момче. Възприема ситуациите с остроумна лекота, шегобиец,открива доброто във всяка ситуация / утехата, че в рая няма кръчми е, че няма и бирници/. Носител на трайни народни добродетели, героя запазва чувството си за хумор в критични моменти. С оптимизма си олицетворява виталността на трудовия човек,приспособяването му към различни ситуации.

Със силата на пародията и незлобливия Елин-Пелинов хумор разказът «На оня свят» дава да се разбере колко изривен и безчовечен е нашият свят. Изобразявайки двата свята като огледални, той задава въпроса дали наистина понятията, с които боравим в земния свят са осветени от християнската етика.

ЕЛИН ПЕЛИН «ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА»

В художествения свят на Елин Пелин си дават среща фолклорно, приказно и митологично. Като съчетава фолклорни мотиви и митологични представи, разказът «Ветрената мелница» изгражда внушения за връзката между природно и човешко, между фантазия и реалност, игра и изпитание.

Разгръщайки паралелно природната и човешка драма, творбата изразява възхищение от жизнерадостния порив на човека, от дързостта му да гради своите ветрени начинания в един несигурен свят, където е обречен на вечна борба със злото. Съзидателното начало в текста е в здрава връзка с естествените импулси на човека да твори и да дарява другите с творенията си, да търси изход от всяка житейска ситуация. Ветрената мелница става метафора на вечното човешко дирене, на вдъхновението, чрез което човек проявява емоционалността си, просветлява душата си.

Събитен център в разказа е построяването на замислената вятърна мелница, с него са свързани останалите моменти - сушата, ритуалът за дъжд, облогът, надиграването. Модерна и циклична, композицията внушава кръга на времето Забавеното действие /ретардация/,и връщане към минали моменти / ретроспекция/, при които случката е изтеглена назад, спомага да се включат подготвителни епизоди – сушата, борбата с нея, ритуалът «пеперуда», като кулминация е танцът между Христина и Лазар Дъбака.

Началният пейзаж акцентира върху демоничното, недостроената вятърна мелница е оприличена на «зъбато чудовище», «убежище на тъмни духове», а сушата на «триглава» ламя, изпила силите на бъбривата селска рекичка. Повествованието определя иронично замисъла на двамата майстори – Лазар Дъбака и дядо Корчан- да градят вятърна мелница като «ветрено начинание». С развитието на сюжета «ветреното» начинание се осмисля не само като непрактичност и липса на изгода, но и като метафора на човешката самонадеяност и съзидателна дързост в борбата с природните бедствия. «Не за една, за две мелници има вятър в главите им» - коментират съселяните им с недоверчива насмешка и техният скептицизъм е оправдан – мелницата наистина остава недовършена. Но разказът утвърждава самото усилие на човека да се противопостави на стихиите, да гради в несигурния свят.

Трудът в разказа е осмислен не като мъка, а като съзидание и творчество, като спонтанен изблик на човешка енергия и жизненост, като радост и удовлетворение не от материалния резултат, а от процеса на активно противостоене и себеизява, на личностно утвърждаване, като «ветрено начинание», поддържащо младостта на духа. Героите са чудаци, съхранили искрата на търсачество в сърцата си, които не се страхуват да прекрачват жизнени пространства, приемат живота като предизвикателство, излизат от ограниченията на сковаващите духа им роли, от възприетите рамки на разумното, от традиционното поведение. Съхранили способността си да мечтаяти да опазят красивата фантазия от сивотата на делника, сродени от способността си да реализират всяка хрумнала им идея извън користта и прагматичните сметки, заради радостта от съзиданието и творчеството, дядо Корчан и Лазар Дъбака стават символна двойка на жизнелюбието и разгръщащата се емоционалност, волни, артистични, готови на предизвикателства.

Дружбата и любовта, отключващи човешката жизнерадост, са представени в разказа като непресъхващи извори на жизнелюбието, които провокират и възраждат духа. Символиката на имената на героите утвърждава внушенията на текста - Корчан означава стар пън, символизиращ здравите устои на българския дух, неподвластни на умората и изпитанията на времето. Христина символизира библейската идея за спасителната и възраждаща сила на Божията любов и благодат,а Лазар е символ на идеята за възкръсващия и вечно жив порив за живот.

Чудачеството, познато от Яворов като странно човешко поведение, прескачащо нормата е въплътено в образите на главните герои. Те приемат живота като игра - /»Тая игра му се хареса»/. Заиграването със сериозната деловитост на битието, радостното живеене, чуждо на делничната угриженост, празничното , ведрото начало е в основата на жизнерадостта и жизнелюбието. Потънали в своите странни планове, самозабравени и отдадени на виденията си, героите «играят» живота си , отдават се изцяло, на човешката си емоционалност, прекрачват рамки, условности, влизат в различни роли. Определена като «лудетина» и »дива кокошчица», Христина е олцетворение на разкрепостената духовност, намерила своето вихрено проявление в танца. Свободолюбива, решителна, с чувство за собствено достойнство, тя намира изход от ситуацията, заплетена от самата нея, рискува и се бори за щастието си.

Разказът «Ветрената мелница» е възхвала на градивното творческо начало в живота, на жизнелюбието и жизнерадостта, които трябва да се проявяват спонтанно, без да бъдат потискани от предразсъдъци и условности.

ЕЛИН ПЕЛИН «ЗАДУШНИЦА»

Разказът «Задушница» изобразява граничното пространство между живота и смъртта. Заглавието насочва към християнския празник за почитане паметта на мъртвите, но в текста живите, споменаващи покойниците, остават подвластни на живота.

Натуралистичното изображение, преливането между смешно и тъжно, грозно и красиво изразява сложността на феномена живот. Открили се взаимно, Станчо и Стоилка възстановяват нарушеното равновесие, мъжкото и женското начало се сливат – алегоричен знак за ново начало на живота , за надмогване на смъртта.

Във фабулата се сливат два момента – разговорът на Станчо с кумицата и тъщата, и разговорът му със Стоилка, като отворените въпроси в първия диалог предпоставят комичните сблъсъци във втория и играят ролята на сюжетна спойка. Пред тъща си Станчо хвали мъртвата Божана, пред Стоилка се оплаква от нея, тъщата го съветва да се омъжи за друга, но дълбоко в душата си го ревнува и подбива мъжкото му самочувствие с твърдението, че жените са издирвачки, а Стоичко използва тази реплика, за да я подхвърли като въдица на Стоилка. Сюжетната развръзка утвърждава мъдрата философия за страдащата душа, която винаги намира пътя на спасението – вярата и надеждата.

Ситуацията в разказа е привидно абсурдна и парадоксална - сцената на гробището става фон на годеж, празникът за помен на душите на мъртвите /»Задушница»/ става отправно събитие към друг празник – на човешката душа, която не иска да се примири със смъртта. Скръбта прераства в надежда, композицията се гради върху лайтмотива:„Бог да прости мъртви души, на живите пълни гуши”, повторен в различни варианти.

Идеята за смъртта и нейното надмогване е изградена от внушението, че животът побеждава смъртта, дори на гробището, където е нейното царство. Бродещите в това мрачно и тъжно място души са длъжни да намерят обратния път към живота , към «светуването». Двата свята, на живота и на смъртта , са част от единното човешко битие, в което началото и краят са взаимно обвързани.

Героите в разказа са поставени в ситуация на изпитание - те трябва да възстановят и съхранят целостта на живота, който смъртта е разполовила - Станчо е «половин човек», загубил е своята половинка, трябва да намери друга, нова стопанка на изоставения си дом. Неговата неоспорима логика има здрав житейски корен :»господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка»,»да съберем неволите си и децата си» . Преодоляването на смъртта и скръбта , прежалването на Божана /Божия невеста/ е кодирано като необходим залог за оцеляването и в думите на кумицата : »ще жалиш, ще прежалиш», «прежали Божана, па си намери къщница... така не се живее» /»Умрелите-лека им пръст, с живите- живей»/; това са законите на живота, в името на които Станчо и Стоилка трябва да останат , да устоят.Тази идея е подчертана и от символиката на имената им, означаващи стоя, оставам.

Виталността, жизнелюбието е присъщо на всяка възраст. Героите не са млади и красиви, но са длъжни да намерят изход за оцеляване, да се освободят от сянката на смъртта в името на живота. Неугледни, измъчени, попрехвърлили години, героите се подмладяват, кокетничат, заиграват, съживяват порива си за живот. Това е невероятната способност на човешката душа да се възражда. Мотивът за проебразения възкресен живот, за разцъфтяването на прецъфтелите есенни цветя се преплита с мотива за сухотата - учителката е «суха» мома, Станчо е «сух», Стоилка се люлее като «сухо дърво». Живителната струя на живота е въплътена в ръмящия есенен дъжд, който трябва да надмогне сухотата, да възроди мътрвия живот.

Разказът «Задушница» изобразява способността на обикновения човек да надмогне страданията, да намери път към живота въпреки смъртта.

ЕЛИН ПЕЛИН „МЕЧТАТЕЛИ”

В много отношения тази творба напомня Йовковите разкази-външна безсъбитийност на сюжета, съчетана с вътрешна обемност на преживяването;-герои мечтатели, зареяни подир илюзията- разковничето на циганчето Рустем и бялата кукувица на селския доктор чичо Горан. Противопоставяйки двата свята – на всекидневната реалност и на мечтите, разказът противопоставя две гледни точки към живота и света и предлага на читателя да избере кой е по-достоверният. Разговорът между героите води към мисълта, че светът е станал чужд , враждебен, неразбираем, пределно рационален, недаващ простор на фантазията. Така се поражда мечта а, желанието за търсенето на истината в красивата приказка и във вълшебното предание. Мамен от въображението и мечтата си, човек открива истинския смисъл на живота си.

Вълшебната приказка става рамка на внушенията. Творбата е изградена върху диалога с незаменимата роля на пейзажа. Ширналото се поле става символ на безкрая на природното и човешката обвързаност с него.Водите на реката символизират протичането на живота в този безкрай, а смълчаният топъл майски ден е образ на мечтата, която стопля душата. Одухотвореният пейзаж създава усещане за хармонична свързаност между природата и човека.

Изкушенията на приказното начало в живота са разкрити чрез поверията за имането , за бялата кукувица, за разковничето. Това са образи ат народната митология, магически средства, които трябва да преобразят както личната съдба на двамата мечтатели, така и болния свят. Фантастичният свят на героите ги спасява от суровата равносметка на делника - » Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата.” Отказът от реалния свят с неговите проблеми и несъвършенства и подмяната му с алтернативния свят на въображението е деклариран от въпроса на доктора: „Как ще живеем, ако не гоним измамата?” . Този реторичен въпрос става поанта на разказа и изразява най-.точно внушението за ролята на въображението, което примамва човека към нови приказни светове и му помага да осмисли висшата мисия на своето съществуване.

Силата на надеждата и мечтата, която надвива реалността са въплътени нй-ярко в образа на Рустем . Неговите мечтания ». Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има” рисуват идилията на един хармоничен и щастлив свят , а »в черните му очи» гори «мечтата като пламък». Сиромаси в делника, героите са богати в своя емоционален свят, изпълнен с красиви мечти и волни фантазии. И чичо Горан, и Рустем са чудаци, особняци, готови да се скитат по ливадите и да търсят мечтите си, духовното им родство е основано на незачитането на ппримитива на реалното и желанието за надмогване на житейската ограниченост. Те са носители на облагородена от мечтата духовност- Рустем мечтае за любов, а докторът – за всеобщо благоденствие - »Света на рай ще ти обърна аз тебе». Откроени на фона на бедняшкия селски живот със своята душевната изтънченост, те излъчват възвишен аристократизъм .

Силата на приятелството, дружбата, доброжелателството е лек за света, болен от отчуждение, от липса на съпричастие. Отношението на лекарите е студено и безлично. Невярата в медицината и в изборите е невяра в човешката цивилизация и възможността й да създаде справедлив свят. Прагматичният модерен свят се оказва неспособен да произведе съвършенство и хармония. На него Елин-Пелиновите мечтатели противопоставят света на мечтата, на приказното начало, което спасява душата от болестите и отчуждението на модерния свят.

Разказът «Мечтатели» представя човешкия копнеж по съвършенство, разкрива способността на човека да мечтае като убежище на духовността в един обезчовечен свят.

ЕЛИН ПЕЛИН «КОСАЧИ»

Художественият свят на Елин Пелин пресъздава облика на българското село в неговата самобитност, разноликост и пълнозвучност. В своите разкази авторът разкрива картини от бита на българина, успява да вникне в народопсихологията и душевността му, съхранили способността му да мечтае и да вярва в красивата измислица, преоткривайки истинската си човешка същност.

В разказа “Косачи” вълшебната сила на приказката преобразява трудния делник на героите, извисява ги над дребните житейски страсти, дава полет на въображението им. Думите на Благолаж разкриват магията на словото, което преобразява човешката духовност и сътворява един нов свят на чудесното. Озарен от него, Лазо открива пътя на спасението от убийствената сивота на ежедневието в порива към любов и щастие.

Одухотворената природа в началото на творбата става естествен декор на човешките преживявания в разгорелия се спор за истината и измислицата, за вярата и неверието в човешкото битие. Пренесъл действието от характерния за своето творчество топос на шопското поле в безкрайната тракийска шир, авторът сякаш иска да подготви читателя за необичайното и изключителното в живота, за неговата приказна страна, която го прави по-съвършен и различен. Тайнството на тази “прохладна и свежа”, “чудна лятна нощ” въвежда в територията на приказните вълшебства, за които загатват “тайнствените недра на реката”, “пълна с удавници”. “Дълбокото звездно небе”, от което повява “мир и ведрина”, земята , разтворила “страстните си гърди” и

Марица с “мътните води” насочват към хоризонтите на българската душевност и чувствителност, към архетипите на българското битие, в което единството на земя, вода и небе олицетворява хармонията на материя и дух. Внушаваща дълбочина и тайнственост, природната картина отключва темата за загадките на човешката душа, за изкушенията й от приказното в живота.

Човешките гласове, прорязали природната тишина и потънали в нея са знак за краткото, но значимо човешко присъствие в безкрайността на всемира. Контрастът между мрака и светлината на огъня, между тишината на задрямалата природа и будното човешко слово внушава силата на духа, който изгражда нови светове. Библейският мотив за изначалието на слово, което сътворява и спасява , озвучава проблема за приказното начало в творбата, придавайки му изконни и вечни измерения.

Нетърпеливото подвикване “Ан-дре-я-я-я,....”и припряната Лазова реплика “Карай де” изразяват неутолимият копнеж на човека по чудния свят на приказката. Насядалите край огъня гурбетчии с чисти и огрени от светлината лица въплъщават стремежа на човешкото братство към светлината на духовното общуване. Те сякаш забравят нелеката битка за хляба в трудовия делник и сплотени от жаждата за красота потъват “унесени” в магията на приказното. В центъра на вниманието е Благолажа, с окъселия ямурлук, символ на оскъдицата на материалното и с играещите “хитри и умни очи”, говорещи за неспокойствието на търсещия човешки дух. Иносказателно е и името му, съставено от шопския вариант на “сладка лъжа” . Неговото сладкодумие омайва останалите, смълчани пред вълшебното въздействие на приказното слово, разкриващо богатството на човешките представи за света. Отдалечени от напрегнатия делник, героите се понасят на крилете на красивата илюзия, преживяват я със “страстни възклицания”, с “продължително и тежко сумтене”, което е външен израз на потребността им да избягат от социалната неволя.

Обединен с другите от общата сиромашка съдба, разкрита чрез етимологичната фигура ”голи-голтаци”, Лазо е различен от тях по неверието, с което приема чутото. Неговата реплика “Бабини деветини...измислици!” изразява отрицанието на прагматичното съзнание към илюзорния свят на въображението, което е красиво бягство от реалността , различна гледна точка към нея. В спора между Благолаж и Лазо се откроява антитезата “чудновати, но хубави”, която отразява великата сила на илюзията, спасяваща човека от тегобите на делника, извисяваща го до безкрайния хоризонт на фантазията. Героят изминава трудния път от невярата в красивата измислица до пълната победа на емоционалното и въображаемото, от категоричното “Много лъже” до среднощното бягство в плен на приказката, наречена любов.

Привидно отказващ да приеме измисления свят на приказката /”тия чудновати работи....защо ми са?/ , Лазо неусетно попада в нейния плен. Красноречието на Благолаж успява да спечели и неговото сърце с мъдрото прозрение за силата на приказното начало в живота /”Слушаш .......отидеш.”/ и пълния контраст с реалността /””Защо ти е истината Да взема да ти разправям...”/ В неговите слова /”Затова има... човек”/ звучи авторовата вяра, че човек може да властва над изпълненото си с труд и несгоди битие само когато е запазил способността си да се издига над сивотата на ежедневието с полета на мебтата. Само тогава остава верен на истинската си човешка същност, която е длъжен да съхрани и извиси.

Разпъван между спомена и мечтата, подложен на шегите и закачките на останалите, Лазо преодолява своето неверие в приказката след мъчителна душевна борба, проследена в диалога – “въздъхна”, “нерешително и плахо се озърна”, “удари с юмрук земята. Преминал през различни състояния, духът на героя се преобразява – от заклет неверник той се превръща в очакващ с “пламенно” нетърпение и преживяващ със страст магията на приказката /”Ей , Благолаж, приел бих такава смърт...”/ Неговото възкресение за света на чудесното е кодирано и в библейската символика на името Лазар. Подобно на него, героят възражда порива на човешката си емоционалност, за да й се отдаде докрай.

Пресътворил в разказа “Косачи” преживяванията на обикновените хора под влияние на въздействието на приказката, Елин Пелин доказва и с цялото си творчество истински вълнуващата и преобразяваща роля на художественото слово. Неговите творби раздвижват въображението на читателя, вълнуват душата му, учат го да мечтае и да вярва в красивата илюзия, която му помага да разбере истинската стойност на битието и своето място в него.

ЕЛИН ПЕЛИН «ЧОРБА ОТ ГРЕХОВЕТЕ НА ОТЕЦ НИКОДИМ»

Разказът “Чорба от греховете на отец Никодим” извежда синтетично философията на сборника «Под манастирската лоза» . Изградена в стилистиката на притчата, торбата създава алегоричен образ на житейския път на човека и изпитанията по него. Внушението, че в различните житейски ситуации добро и зло са сложно преплетени, е загатнато още в заглавието – съчетаването на битовата дума «чорба» с абстрактното понятие «грях» е предизвикателство към обичайните нагласи и възможните нравствени присъди.

В основата на разказа стои същностен етически проблем за природата на греха и праведността, за доброто и злото в човешкия живот. Образът на отец Никодим и неговата жигейска история имат алегоричен смисъл. Събата на отеца и неговите терзания насочват към размисъл за истинските ценности в човешкия живот, за сложността на човешкото и неговите проявления в изпитанията на битието.

Разговорът между отец Сисой и повествователя рамкира самата история на отец Никодим, представена чрез ретроспекция. Непринудената атмосфера и свободната беседа подчертават, че същността на човека не може да бъде позната чрез предпоставени тези за неговата изначална греховност. Разказът носи ренесансово въодушевление от преоткрития сетивен свят на радостите, които крие в себе си тялото, противопоставено на съвършенството на духа.

Размишлявайки за своя земен път, отецът се натъква на един етически парадокс – праведно и грешно не могат да бъдат ясно разграничени. За да бъде наясно със себе си този величествен старец е оставил увити в хартийки бели и черни бобени зърна - бели – за простимите си грехове, черни – за непростимите. А отговорът на въпроса: „Какво нещо е човек!” е квинтесенция на цялостното внушение – чонекът е и черно, и бяло зърно, носи в природата си и добро, и зло, може да бъде и грешник, и праведник. Защото човекът въплъщава в себе си великата хармония на Бога, дадена на природата – в съчетанието на светлина и мрак, земя и небе, природно и божествено.

Идеята за двойствената природа на човека е водеща в структурата на текста. Доброто и злото са заложени в човешката природа - човек избира според вътрешните си ценности. Въпросът ”Защо избягах от живота” доказва , че под расото е живият човек, изневерил на своите природни импулси. Външността на праведника изтъква несъответствието между физическа сила и смирение. Натрупаните епитети в описанието му - «едра , висока, права, широкоплещеста фигура», сравнението на широките му плещи с «хребета на някоя планина» го правят да изглежда «»по-силен от всички грехове», но погледът му е «загадъчен, странен и чуден». В очите на героя се долавя необикновен вътрешен свят на единение и размисъл. В този свят се раждат въпросите, отправени към Бога, към себе сии към света. Усъмнявайки се в едни или други истини за света, отецът всъщност открива себе си, изминава трудния път на самопознанието и истината за сложната човешка същност.

Отец Никодим се пита дали е оправдано отричането на телесните наслади, дали душата може да бъде удовлетворена, когато страда тялото. Неговите въпроси крият съмнение в християнското разбиране, че желанията на тялото са «нечисти», а грижа заслужава единствено душата. Героят осъзнава, че тяло и душа са «същност неразделна», а разказът внушава, че решението на тази дилема е в хармонизирането на техните противоречивите стремежи .

«Душата на бедния монах може би се е терзала напразно» - казва отец Сисой, разбрал какво отец Никодим е смятал приживе за грях – припомнянето на светския живот, младостта и любовта. В този дискретен упрек прозвучава мъдро разбиране за противоречивостта на човешката природа, за страстта на човека да бъде съвършен, но и за силата на живота, който надмогва всеки догматизъм.

Чрез житейската история на праведника разказът «Чорба от греховете на отец Никодим» внушава, че потискането на естеството е грях. Укротяването на телесните желания е престъпление спрямо природните импулси и не може да бъде път към щастието. Животът на човека е пълноценен, когато постигне хармония между духовното и телесното.

ЕЛИН ПЕЛИН «ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ»

Разказът «Занемелите камбани» е една от най-мъдрите притчи в сборника «Под манастирската лоза», който представя Елин–Пелиновата жизнелюбива философия , отричаща религиозния догматизъм и утвърждаваща хармонията между природно и божествено. Творбата поставя проблема за истинската вяра и искреното общуване с Бога, което е изпитание за човечността. Затова и Валери Стефанов я определя като «мъдра притча за изпитанията на вярата и способностите на душата.

Разказът противопоставя различни нравствени модели на общуване с Бога чрез сравнението между двамата герои – игумена и бедната майка. Ценностната опозиция между тях се основава на контраста между материалната и духовна чистота, между материалната и духовна щедрост. Проблематизирайки категориите грях и праведност, творбата изгражда посланията си върху метафориката на чудото. Занемяването на камбаните е знак за нарушената християнска норма, а възстановеният им глас ознаменува възстановената хармония и тържеството на истинските неформални християнски ценности – милосърдие, искреност, духовна щедрост.

Действието в разказа се развива в навечерието на християнския празник Успение Богородично- ден, в който богомолците отдават почит на Божията майка. Празникът и манастирът са духовните пространства, които извисяват човека над делничното и му дават възможност да преосмисли живота и делата си с мярата на

вечните ценности. Парадоксът в заглавието на творбата насочва към проблема- замлъкналият празничен звън на камбаните пред християнския празник е поличба за нарушената християнска нравственост; камбаната е земният глас на човека, отправен към Бога, тя е символ и на празнично тържество от общението с божественото, и на връзката между човека и Бога.

Представени в критичен момент на изпитание, героите в разказа въплъщават суетата и страданието, стриктното спазване на реда и спонтанната реакция, болката и безразличието. Старият игумен символизира стремежа към ред и чистота , в неговото съзнание над всичко е формалното спазване на правилата - ”всичко да бъде изправно”, “всичко да бъде изрядно подготвено”, “да свети” ”не се влизаше в черкова преди да се ударят тържествените камбани”. Той изпълнява стриктно задълженията си, олицетворява формалната страна на религията като система от ритуали, правила и догми, нейната показност и пищност, означена чрез ценността на вещите. За него са важни ”златният ореол” над иконата , “скъпата завеска”, богатите дарове на богомолците.

Ядосан от постъпката на бедната жена, стъпила върху измития под с кални крака, “дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа”, игуменът затваря сърцето си за човешката й болка. До него не достигат молитвените думи на страдащата майка: “Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е ...Приеми това от мене, света майко. Нямам нищо друго!”. Бедната жена дарява единственото си притежание- иглата със синьо топче. Майката, която дава всичко за спасението на детето си, е по-близо до истинската вяра, защото в думите й няма притворство, лъжа и показност.Това е истинската щедрост – да дадеш малкото,което имаш, това е истинското общуване с Бога, основано на духовното , на искрената и непосредствена вяра.

Контрастът между двата типа общуване с Бога поставя проблема за истинските и фалшивите стойности, за преобърнатите християнски ценности в съзнанието на игумена, пренебрегнал в името на висшестоящ ред човека, лишил го от милосърдие и съпричастие, пребрегнал неговия дар. Необмисленият жест на отеца, отхвърлил дара на страдащата майка, е предизвикателство към християнската етика, според която майчината доброта е “дар свише”. Затова в страшните мигове на мълчание камбаните са видени като “бронзови майки, обременени от звукове”и занемяването им предизвиква смут между събралите се за празника богомолци. Осъзнаването на греха от отец Йоаким , който застава срещу дадения дар и отнема надеждата за спасението на детето, възстановява християнската норма . Чудото на “екналите “ камбани ознаменува възстановената правда, възобновената връзка между човека и Бога. Преплитайки мистично и реално, Елин-Пелиновият разказ изгражда послания за истинската стойност на християнската вяра, призоваваща към човешко съпричастие и любов към ближния. Със силата на художествените си внушения творбата утвърждава идеята, че всеки човек е значим и е грях да не бъде зачетен. Праведник е не онзи, който зачита Божиите закони на думи, а този, който ги осъществява чрез своите помисли и дела.

Разкривайки вечните истини за връзката между човешко и божествено, разказът “Занемелите камбани” иронизира сляпото служене на религиозната обредност като погрешен път към Бога. Християнската нравственост се състои не в красивите жестове и фалшивата показност, а в искреното и чисто духовно общение с другия човек, в съпричастието с неговата болка, в споделянето на неговата съдба.

ЕЛИН ПЕЛИН «ГЕРАЦИТЕ»

Творчеството на Елин Пелин поставя в центъра на изображение българския селянин, човека, сраснал се със земята, превърнал любовта си към нея в своя нравствена философия. Повестта «Гераците» е ярко художествено докателство за непресъхващия интерес на писателя към българското село и драматичните промени, настъпили в него в резултат на исторически, соцални и морални причини.

Повестта е разказ за съдбата на едно семейство, представена чрез трите му поколения, но писателят не си поставя задачата да бъде летописец на семйната драма. Той се интересува от настъпването на новя индивидуален морал, от сблъсъка му с колективните родови ценности и тяхното крушение под напора на новите собственически стихии и страсти. Постижението на твореца е в разкриването на разрушителните процеси в душата на човека, в неговото поведение в новите условия. Писателят издига предупредителен знак за най-голямото зло за човека – отчуждението. Разрушават се вековните генетични връзки между членовете на патриархалната задруга, личността се затваря в света на егоизма и хищните страсти.

Разрушаването на патриархалния свят и родовото единство е процес, който поражда духовни преображения и мъчителни човешки драми. Елин Пелин сплита в трагичен възел многобройни човешки съдби, за да извлече от тях богато художествено внушение за нравствения сблъсък между доброто и злото, за нарушената и изгубена хармония в човешкия живот. Така обществено-историческото в повестта се превръща в трагична сага, разказваща за прекъснатите родови корени, за деформираните човешки добродетели, за разрушените морални ценности и нравствени норми в човешкя живот.

Още в началните страници авторът ни въвежда в богатия и почитан дом на стария Герак. Голямата му бяла къща, широкият двор внушават благополучие и хармония. Високият кичест бор като «семейно наме» символизира родовото могъщество. Хармонични и щастливи, доволни от труда и живота си са и стопаните на този дом. «Дядо Йордан беше главата, баба Марга – душата на кръчмата» - подчертава авторът единението помежду им. «Двамата бяха живели в обич и доверие» - те са крепителите на топлината и уюта в дома им.

Картината на свежото лятно утро и последвалата жетва са изградени в идиличен дух сякаш нищо не заплашва семейното щастие, градено дълги години с любов и търпение. Началните акорди на трагедията настъпват със смъртта на баба Марга. «Заедно с нея от къщата на Герака изчезна добрият и строг дух, който държеше всичко в ред» и «домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно , изскочи от пътя и затрополи по камънака.»

Следващите епизоди бързо и невъзвратимо предвижват действието до гибелната развръзка. Изгубила силата и авторитета си, господарската ръка на дядо Йордан не може да спре разрухата вкъщи. Неоправдани остават неговите надежди, че със завръщането на най-малкия син Павел неразбориите между братята ще се оправят. Злото се настанява трайно в доскоро щастливия дом. От просторния двор не остава нищо – той е преграден, изпълнен с «локви и боклуци». Смятан в миналото за семейно знаме, почитан като светиня , като въплъщение на родовия кръговрат, и кичестият бор е повален в калта. Така чрез преображението на образите, очертаващи родовата идилия, е заявен крахът на патриархалния модел. Това е «приказката» на новите времена, в която змиите изместват птиците, а най-малкият брат довежда злото , вместо да се пребори с него.

Нещастията посребряват косата на стария Герак, прегърбват високата му изправена фигура, главата му натежава от мрачни мисли. Съпротивявайки се на нарушената хармония, той трескаво търси и се лута между отчаянието и надеждата, между клетвата и прошката. «Злото не е трайно, доброто – то е господар на човешкото сърце» - разсъждава героят и тази мисъл крепи духовния му свят. В нея търси опора и утеха в самотните си часове на размисъл. Но тя се оказва илюзия, защото нищо не може да спре навлизащите в селото отношения на егоизъм и индивидуализъм, на омраза и отчуждение. Прекъсват се здравите роднински връзки, студенина и злоба изпълват старата къща. Угаснало е крехкото и светло пламъче, озарявало доскоро с умиление всички – любовта между Елка и Павел.Безразличие и бездушие изпълва душата на най-малкия и обичан син Павел. Неподвластно е вече сърцето му на магията на любовта. Тя няма масто в този свят на пресметливост и нечисти страсти. «Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя»- възкликва старият Герак и избликналите в очите му сълзи издават вопъла за погубената човечност.

Егоизмът, себичността и алчността изместват моралните начала в задружния род, проникват и разклащат нравствените опори на разбирателството. Злото трайно измества доброто и това води до покрусата на Герака .»Какво бях и какво станах»- с отчаяние разсъждава той върху собственото си падение. Той не е създаден за това време, в което «дяволът е отворил бакалница в човешките души и търгува в тях с доброто и злото», но и не може да проумее промяната и да я приеме.

Търгашеството и собственическият морал, новото самочувствие на собственика се проявяват най-силно в житейското поведение на големия брат Божан. Наследил бащиното си трудолюбие и любов към земята, той е в стихията си на полето. Амбициозен и грижлив стопанин, той стига до отчуждение и хищническа страст, която опустошава характера му. Зает с изграждането на двора си, той «сваля шапка като чужд», за да отдаде последна почит на мъртвата Елка. За него в селото казват «Отсега нататък той ще царува, другите ще робуват». Доведеното до крайност сребролюбие и скъперничество превръщат Божан в «зъл двуличник», който «с трескава алчност « гоин врабците, пъди калугерите и просяците. Боан е напълно отчужден от другите, оамотява се единствено в сметките си, те са едничката му радост и повод за доволство.

Негова пълна противоположност е средният брат Петър. Липсата на всякакви амбиции превръща добродушния веселяк в пияница и неудачник. Детинската му чистота и наивност го правят непригоден и неприспособим към новите условия.. За разлика от Божан, бъдещия господар на селото , той носи богата чувствителност , но е лишен от практичност и житейска прагматичност. Намира изход н бягството в илюзирния свят на мечтите и алкохолното опиянение /»Той почна да мечтае и да пие»/.

Не намира своя верен път в живота и най-малкият брат Павел. Съдбата го отвежда в големия град, откъсва го от здравите му селски корени, от труда и близките му. «Очоваден», и личен момък някога, той се превръща в нагъл развратник. В живота му не остава нищо ценно и свято, дръзко омърсява дори любовта си към Елка. Павел няма и не си поставя високи жизнени цели: «Какво да правя? Тръгвах веднъж по тоя път и не мога да се върна.» Отскубнат от корена си, той губи представа за родовата си зависимост. Чрез неговия образ градският бит и морал се противопоставят, за да разкрият погубената му духовност. Противопоставен на вулгарния и безскрупулен спекулант е образът на оня Павел, който живее в бляновете на Елка. Този, когото тя дарява с чистата си любов. Изпълнен с романтика и копнеж са сънищата на героинята. За нейната светла и

безкористна любов няма място в този омърсен свят на алчни мъжки желания. Самотна и изоставена , с обгоряло от болка и обида сърце, тя стига до прозрението за своята безпомощност в този студен и груб живот. «Кому съм потребна? Кой милее за мене?» Разбитото й семейно гнездо, отнетата й любов, погубаната хармония в отношениеята между нея и Павел, бързо и неотменимо я водят към гибел. Тя става жертва на отчуждението и бездуховността.

Отчуждението и озлоблението между хората е породено от сблъсъка между два морала и два типа нравствена философия. Противопоставянето на добродетелите и пороците води до обобщението за истинските и значими ценности в живота на всеки човек. Синовете, които в началото са въплъщение на идиличната задружност на братството и чиито имена символизират християнските ценности /Божан, Петър, Павел/, са разделени от омраза и завист. Патриархалният дом вече не съществува, в него са се появили границите на отчуждението и на индивидуалния интерес.

Въплъщение на любовта и добротата, на чистосърдечието и милосърдието е дядо Матей – незабележим и ням свидетел на трагедията на Гераците. Той е символ на жизнеустойчиността на селската душаа , която се е запазила неподвластна на времето.В неговия образ откриваме и авторовата идея, че макар и временно победено от злото, доброто остава , съхранило устоите си в този добър дух на щастливия някога дом..

Със своите запомнящи се герои, изваяни с проникновен психологизъм, с нравствените си послания, валидни за всяко време, повестта «Гераците» се откроява като една от най-мъдрите книги в литературната ни история. Тя е художествено предупреждение за опасностите, до които може да доведе изсушената от прекалената алчност и егоизъм човечност, за трагичните последици от изгубената любов и нарушената хармония в човешките отношения.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

“ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...”

Определян като безприютното патриархално дете на българската литература, Димчо Дебелянов влиза в големия свят на модерността, носейки спомените от детството, в които търси убежище от безчувствената студенина на жестоката реалност. Много от неговите творби са съкровени жалби по отминалия уют на един стоплен от родовите ценности свят, в който човекът се приобщава към хармонията на живота.

Написана скоро след последното завръщане на Дебелянов в родната Копривщица, елегията “Да се завърнеш в бащината къща...”, наречена по-късно “Скрити вопли”, изразява вълненията на един търсещ дух, воден от носталгията и копнежа по топлината на бащиния дом. Пребиваващ в свят на бездуховност и равнодушие, ограбен и излъган в надеждите си за щастие, лирическият герой мислено пътува през времето, за да се докосне до света на родното и съкровеното и да съпреживее чрез мечтата си илюзията на красивия миг. Това е мигът на завръщането в бащината къща, която приютява уморената му, объркана и самотна, но много романтична душа. Към този желан мираж героят пристъпва окрилен от надеждата за щастие и утеха. Красивият му блян е пътуване към духовните опори, които е загубил в живота си. Осъзнал невъзможността да намери спасение в спомена, той открива в него магията на едно красиво човешко изживяване.

Въплъщение на романтичния порив към миналото, породен от разочарованието и нарушеното душевно равновесие, творбата представя интимната изповед на лирическия герой, в която той разтваря душата си пред въображаем събеседник, за да сподели своите най-съкровени чувства и мечти. Разговорната форма предразполага към откровение и разбиране, а условното наклонение на глаголните форми /”да се завърнеш”, “да те посрещне”, “да приласкае”/ носи усещането за пожелателност и разколебава категоричността на действието.

Прекрачвайки мислено прага на родния дом, странникът потъва в тихите “пазви” на нощта, за да намери жадувания покой. Той пристъпва “смирено” с “плахи стъпки”, като в храм, за да открие в “стаята позната” “старата икона” – символ на упование и вяра. Това е храмът на душата, към който води всяко завръщане към корените на човешкия живот. Изпълнен с преклонение към бащиния дом, героят превръща спомена за него в нравствена опора, в изпълнен с особена значимост идеализиран и съвършен свят, противопоставен на настоящето.

В интимното пространство на дома героят търси спасение от бремето на “черната умора”, пътуването му на крилете на спомена е бягство от “безутешни дни” на самота и отчуждение, на болка и тъга. С поредица от ярки метафори са откроени опозициите между умората и търсения покой, между самотата и общението, между радостта и скръбта. Усещането за блаженство и просветление на духа се налага от атмосферата на успокоение и тишина, подчертана от повторението на епитета “тих”. Образът на нощта тук е изгубил знаковата си определеност на безприютност и самота и се родее с образите на майката и старата икона, отвеждащи към представата за утеха и подкрепа, за топла ласка и споделеност:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Природната вечерна картина е персонифицирана и одухотворена - като че цялата вселена се разтваря, за да приюти бездомника. Алитерацията на звуковете Ш, Щ, Х внушава тишина и приглушеност, повторението на звука И налага напевно звучене и спокойствие, напомнящо приспивна песен. Сетивното потапяне в безмълвието на нощта е подчертано и от вътрестиховата анафора “тихи пазви- тиха нощ”, която обогатява образно и емоционално картината. Приласкан и приютен , освободен от житейското бреме на “безутешни дни”, героят е нравствено пречистен и извисен в мечтаната картина на завръщането.

В представите на Дебеляновия герой известната библейска тема за завръщането на “блудния син” е осмислена с конкретните чувства към бащиния дом като символ на нравствените завети и майчиното присъствие като символ на емоционалното начало в него. Застанал на кръстопътя между реалност и мечта, между невъзвратимо минало и неизвестно бъдеще, лирическият изповедник прави своето пътуване към най-близкия човек, майката, в критичен за духа момент, поставящ на изпитание нравствените му ценности. На нейното “безсилно рамо” той скланя глава, за да изплаче болката си и да потърси разбиране и подкрепа:

И сложил чело на безсилно рамо

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо,мамо...

Повтореното обръщение “мамо” и метафората “усмивка блага” пораждат надеждата за възраждането на доброто. Неслучайно образът на майката е “на прага” – гранично пространство между чуждо и свое, между един нежелан и враждебен свят на страдание и отчаяние и малкото свещено пространство на дома, даряващо на странника усещане за пълнота и щастие. Посрещането на прага от жената, дала му живот, символизира възкръсването на душата и нейното пробуждане за ново начало. Това внушение е постигнато и чрез мотива за събуждането от угнетяващото и причиняващо болка битие /”ти с плахи стъпки да събудиш в двора/ пред гостенин очакван радост плаха”/. Повторението “плахи-плаха” загатва за крехката нежност , за драматичното напрежение и съдбовност на този дългоочакван миг.

Преживял своя блян, “спомнил майка и родина“,лирическият герой търси своята изгубена идентичност в “тиха” битка между светлото съзидателно начало и мрачното, разрушително и гибелно, което умъртвява поривите му. Родият дом се превръща в място за размисъл за отминаващото време и неусетно протичащия човешки живот. Докосал се до своята надежда – “мирен заник” в родния дом, героят осъзнава краткостта на човешкото битие, отнесено към безкрая на всемира. Сред хармонията и тишината времето сякаш спира, за да настъпи абсолютният покой, мигът на смъртта, който сродява човека с вечността. Нейно художествено изражение е вечерният пейзаж в двора на бащината къща. Образът на залеза в гаснещата вечер изразява поетично красотата на отиващия си ден /”аз дойдох да дочакам мирен заник,/ че мойто слънце своя път измина”/. Той е успореден на края на човешкия живот – време на равносметка и преосмисляне на изминатия житейски път.

Белязан от разочарованието и болката, този път е изпитание за героя, който търси съчувствие и утеха в родния дом. Звучаща като вопъл, творбата пресъздава образа на един нравствено извисен човек, който не може да приеме грубата реалност и търси спасение от нея чрез бягството в миналото. Сливането на спомен и блян сътворява един отминал, но отново пожелан идиличен свят. В него героят търси топла ласка и утеха. Самоопределил се като “печален странник”, той разбира, че откъснат от корените си, човекът е чужденец в родния дом. Докоснал се до покоя и хармонията, осъзнал невъзможното завръщане в красивото и примамливо, но нереално пространство на илюзията, лирическият изподведник стига до трагичното прозрение за миража на самоизмамата:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Осъзнатата заблуда, изречена в поантата на елегията, превръща финала й в послание за неосъществимия копнеж и илюзорността на невъзможното бягство в убежището на спомените. Красивият блян на лирическия герой е прекъснат и той отново се връща към неумолимата и жестока реалност, осъзнавайки невъзвратимостта на миналото. Човекът не може да живее извън времето си. Той трябва да пребивава в своето настояще, като го насели както с изконните образи на миналото, така и с романтичните блянове за бъдещето.

Със силата на своите художествени внушения и с яркостта на поетичните си образи елегията “Да се завърнеш в бащината къща...” напомня за истинските и вечни ценности в човешкия живот.В нея заедно с героя и

читателят е провокиран да осмисли силата на романтичното преживяване на мечтата спомен и да съизмери изконните стойности с критериите на настоящето, за да намери най-вярната посока към бъдещето.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – “ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ...”

За поета Димчо Дебелянов пътуването към миналото е предизвикано от сблъсъка между един жадуван хармоничен свят и мрачната студенина на реалността. Усещането за самота и безприютност, копнежът за покой и тишина, щастливото завръщане към безгрижните дни – това са лирическите изживявания в елегиите на Дебелянов, сред които със своята вълнуваща искреност се откроява “Помниш ли, помниш ли...”.

Вдъхновена от отминалия уют на един стоплен от родовите ценности свят, в който индивидът се чувства радостен и приобщен към хармонията на живота, тази творба извежда носталгията и болката по миналото като опорни точки в съзнанието на лирическия герой. Пребиваващ в свят на бездуховност и равнодушие, ограбен и излъган в мечтите си за щастие, героят изживява болезнено контраста между минало и настояще. Желан и привлекателен със своята хармония и красота, светът на спомена е противопоставен на враждебния свят, обитаван от героя.

Загатнат още в началото на стихотворението с напевното повторение “помниш ли, помниш ли” мотивът за спомена преминава през цялата творба, за да обедини времевите и пространствени измерения в нея. Очертанията на свещеното пространство на родния свят носят внушение за тишина, белота, спокойствие и уют- “тихия дом”, “тихия двор”, “белоцветните вишни”. Това е свят на тихо смирение, на ухание и благодат, в който властва “хорът на ангели в дните предишни” – символ на щастие и блаженство.

Светлината на спомена, внушена от синонимите на белия цвят, е противопоставена на значенията на “мрачен затвор” и като тоналност и като настроение. Светлият цвят на бляна, обгърнат с уханието на белоцветните вишни и озвучен от “светлия “ хор на ангели, внушава усещане за свобода на духа, за полет над условностите на потискащото ежедневие. Контрастно откроен е мотивът за принудата, подчертан с метафорите “позор”, “казън”, “стража”:

аз съм заключеник в мрачен затвор

жалби далечни и спомени лишни

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Осъзнавайки себе си като “заключеник”, лирическият изповедник прави своето тъжно признание за невъзможното бягство в света на спомените. Драматичната обреченост на този копнеж е подчертана от повторените конструкции в двете строфи, което внушава тягостното усещане за монотонност и затворено пространство. Мотивът за съня и пробуждането ознаменува връщането към жестоката реалност, от която споменът е само кратко и щастливо бягство, но не и спасение – “сън е бил, сън е бил тихият двор/ сън са били белоцветните вишни!”.

Разпънат между реалност и съновидение лирическият герой пътува всъщност към себе си, към родовите си корени, към истинската си човешка същност, която се съпротивлява на наложените й от грубата реалност ограничения. Неговата романтична чувствителност се бунтува срещу мрачната действителност и претворява в спомен и блян идеала за един съвършен и прекрасен свят.

Елегията “Помниш ли, помниш ли...” е съкровен диалог на лирическия герой със себе си, в която се откроява сложният образ на свободната личност, вярваща и съмняваща се, раздвоена и цялостна, привързана към уюта на родния дом, но и готова да приеме предизвикателствата на пътя.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - “СПИ ГРАДЪТ”

Елегията “Спи градът” пресъздава драмата на самотника, скитащ из неуютното пространство на града, подчертавайки неговата трагична отхвърленост и страдание на фона на ромолящия дъжд.

Мълчаливата страдаща душа на Дебеляновия лирически герой в тази творба е потопена в скръбния свят на отчаяние и неудовлетворение.В празнотата на безлюдния мрак героят се вслушва в себе си, за да долови жалбите на душата си. Градът става дом за бездомника, а нощта - негова майка-мащеха, защото не успява да го приласкае и му донесе жадувания покой.

Миналото в това стихотворение оживява с “жалби по преминалите дни”. За миг лирическият герой се докосва до светлината на спомена, озарен от образа на “милото дете”, предложило му “тленния дар” на любовта. Просветнал за миг, споменът за несподеленото любовно щастие угасва , потопен в мрака на страданието и самотата. Образът на любимата – “чист и драг” , е въплъщение на жадуваната, но отхвърлена човешка близост.Лирическият аз пренебрегва естествената красота на любовта в името на миражната “вечна красота” – метафора на абстрактния идеал, на търсения духовен смисъл в живота.

Направеният избор обрича героя на самота и неудовлетворение. Той е духовен емигрант в града, залутан в неговия мрак, “на нощта неверна верен син”. Пропуснал шанса си да изживее любовното щастие, той

осъзнава, че единственият смисъл на живота е близоста и духовното единение между хората и в момент на драматична равносметка си задава тревожния въпрос “Защо, защо”, звучащ като обвинение за пропуснатия неизживян миг.

Единствен свидетел на несподелената болка на героя е спящият град, чийто образ е въведен още в първите строфи. Подчертана е неговата печална атмосфера. Спящият град, “безшумните тъми” и “черните стени” са метафори на самотата и отчуждението , на преградите между хората и неосъществената връзка между техните души. Ромолящият дъжд е естествен фон на плачещата душа на самотника, единствен отклик на смълчания свят пред жалбите на човека.

Елегията “Спи градът” изплаква болката на абсурдния копнеж по възкресяване на миналото и невъзможното щастие. Възвръщането към грозната реалност от красивия миг на спомена затваря трагическия кръг, символизиращ вечното лутане на странника между бляна по себепостигане и пропуснатите възможности да осъществиш себе си чрез другия.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ “ЧЕРНА ПЕСЕН”

Мотивите за самотата и страданието са водещи в поезията на Дебелянов. Като представител на символизма той изразява разрива между общественото битие на личността и нейните духовни пориви. Усещането за неединност и разпокъсаност на битието е водещо в неговото програмно стихотворение “Черна песен”, станало емблема на личностния трагизъм на своя автор.

Стихотворението представя загадъчната същност на модерната душа, изтъкана от противоречия и неудовлетворение. Отчуждена и безприютна, душата на лирическия аз изстрадва невъможната хармония в един враждебен свят. Откроените контрасти между деня и нощта, живота и смъртта, човека и света очертава образа на човешкото съществуване като неживян живот, изпълнен с отчуждение и несбъднати надежди.

Драмата на изгубените илюзии е предадена в съответствие с нарушената хармония и цялост на света и на живота. Драматичният сблъсък между земния свят и света на идеите представя конфликта между желаното и реално споделеното:

Призова ли дни светло смирени

Гръмват бури над тъмно море

Духовните пориви изпреварват в своя мечтателен бяг действителността. Смирената след преживяна буря душа вече търси нов хоризонт. Тишината и покоят в “дни светло-смирени” правят още по-болезнено усещаането за неудовлетвореност, което бушува като предчувствие за нова буря в душата – още по-страшна от преживяната. “Тъмното море” на болката смрачава мечтания хоризонт на мисълта. Антитезите “умирам-раждам”, “изграждам-руша” разкриват реалния свят, който умъртвява възвишените копнения и обзсмисля бунта на индивида. Това е “черната песен” на битието ,но човешкият дух е обречен на неспокойствие и непрекъснато дирене на идеала въпреки съзнанието за неговата непостижимост.

Проблемът за човешката неудовлетвореност като раждане и смърт на духа получава универсалните измерения на вечното дирене. “Черната песен” на душата прозвучава в екзистенциалните измерения на философския размисъл- “на безстрастното време в неспира/ гасне мълком живот неживян”. Оксиморонът “живот-неживян” подчертава противоречието между непресъхващите желания и съзнанието за тяхната непостижимост, която ражда неудовлетворението и вътрешното раздвоение на лирическия аз. Човекът се оказва в капана на сложната си противоречива същност, разкъсван от страсти и копнежи и съмнение в тяхното сбъдване.

Лирическият герой открито формулира раздвоението като резултат от това, че всичко му е отказано. Мимолетен е животът на копнежа, неговото осъществяване предизвиква болка: “За зора огнеструйна копнея/а слепи ме с лъчите си тя” Мотивът за слепотата отвежда към неосъществената мисия на Дебеляновия пероснаж – невъзможното разбиране на екзистенциалните загадки. Всяко действие среща безразличието на времето, което остава безстрастно. Равносметката примирява противоположностите в оксиморона “живот неживян”, а лирическият субект съзнава, че неговият плач ще остане безутешен сред “велика пустиня развян”.

В “Черна песен” човекът е постоянно изненадван от раминаващите се свои желания и устреми и жестовете, с които му отговаря светът. Преобърната е световната устроеност и сякаш е обратна силата на природните закономерности. Човекът е трагично обречен да носи светло начало в душата си, а да обитава мрачно битие, сложило крах на илюзиите му.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ “ПЛОВДИВ”

Сонетът “Пловдив” е свързан с екзистенциалните измерения на проблема за самотата и човешката обреченост на битие, лишено от любов и духовно общение. · Темата за града като образ на злото – независимо дали е Пловдив или София – е разработвана и в други Дебелянови творби („Спи градът”). За разлика от

Смирненски, втория голям поет на града в нашата литература, чийто интерес е насочен към агресивната социална трансформация в урбанистичното пространство, към ярките парадокси и контрасти, Дебелянов търси вътрешния ефект от отчуждението, негативните наслоения в душата.

· Първата строфа търси развръзката на драмата в детството – в противоречие с очакваното то не е време на безметежност и безгрижна радост. Реторическото възклицание «Как бяха скръбни мойте детски дни!» придава елегичен смисъл на изповедта, търсеща корените на настоящето отчаяние от съществуването. Натрупаното страдание избликва във възклицанието «О, колко много сълзи спотаени!». Ако детството в Копривщица е щастливо, детството в Пловдив е скръбно. Светът е изгубил светлото си измерение – ивеята е внушена от метафората : «тук първи път се моят взор стъмни».

Втората строфа разгръща мотива за забранената любов и вяра. На усещането за свобода в „тихия двор с белоцветните вишни” се противопоставя забраната – плодът на любовта е забранен така, както на Адам и Ева е забранено в рая дървото на познанието. Но Дебеляновият герой е навеки изгонен от своя рай. Възгласът «Престани да вярваш и да дириш – забранен е на любовта плодът...» изрича отказаните духовни опори, придаващи смисъл на съществуването. Обременен с познанието на злото, лирическият герой чува в митичния глас проклятието «в зли страни мечтите ти навек ще бъдат пленни», което му отнема най-същностното човешко призвание – да се надява и мечтае, да търси съвършенството в света на въображението.

Образът на скръбния град е изграден с оксиморона «едничък дом на мойта скръб бездомна», който озвучава прозрението за това, че градът е враждебно пространство за бездомника, на когото не е отредена утеха и покой. Безлюдният град, побрал самотата на човека, го следва в безкрая на скръбта му. Метафората «итолкоз черни мисли ми тежат» изразява затварянето на лирическия герой в отчаянието без надежда за спасение. Той се отказва дори от спомена, в горестната си равносметка за миналото не открива нищо, което би искал да се повтори.

Сонетът “Пловдив” на Дебелянов е модернистична притча за изгонения от рая на любовта и духовното общуване човек, който изстрадва своята самота и бездомност, раздвоен от съмнения, изтерзан от терзания за неслучили се грехове.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ “ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”

Поезията на най-младия от всички, отишли си рано български поети, носи очарованието на светлината и радостта, но заедно с това, тя е и поезия на страданието и болката, на копнежа по щастие. Освен високите октави на възторга Смирненски познава и драмата на социално онеправдания човек.Сам споделил съдбата на бездомните гаврошовци, поетът въвежда в българската литература съдбата на бедните и угнетени жертви на големия каменен град.

Цикълът «Зимни вечери» е един от последните текстове на Смирненски, публикуван през 1923 год., доразвиващ темата за страданието на социално онеправдания човек, близък като атмосфера и образност до “Децата на града”. В тази творба авторът предава непосредствени впечатления от столичните покрайнини под формата на лиричен репортаж. Лирическият говорител се движи из улиците на беднотата и се сблъсква с живите картини на нищета и страдание.

Заглавието «Зимни вечери» има двупосочна семантика - буди представа както за край и смърт /вечер, зима/, така и за тих и ласкав домашен уют, но в творбата те липсват. Светът на социалните низини изстрадва зимните вечери , множественото число в заглавието и съюзът И /”и тая вечер”/налагат усещането за повторяемост – видяното се случва не само тази вечер, то е ежедневие в бедняшкия квартал, където зимата е изпитание за бита и духа.

Ообитателите на крайния квартал живеят обезсмислено еднообразно битие с погребани мечти. Това е свят с преобърнати стойности, в който Градът и Домът са враждебни пространства, представени с конкретни определители: – “смълчани хижи”, “”зловещо гледа всяка сграда” , с “жълти стъклени очи” “завесата мръсна продрана”. Те не осигуряват защитеност, топлина, уют, обич, а са се превърнали в свърталища на злото.Сравнен с гробница, градът е място на умиращия, глъхнещ, угасващ живот. Неговата зловеща смълчаност /тополата “призрак/ и мрачна пустота в мъгливата вечер говорят за липса на човешка топлота и съпричастие. Обезплътени призрачни силуети са и неговите жертви /”мъглив силует”, “някакво задгробно същество”/. Изчезващата човешка индивидуалност е знак за погубена духовност, за неосъществен живот.Изгубил илюзиите си, индивидът се превръща в безплътен жив мъртвец.

Семейният свят е разрушен – бащата е “пиян “ и “безхлебен”, ругае, майката “ридае, децата «пищят». Това е свят на тъмата и безмълвието , озвучен от знаците на страданието. В него стойностите са преобърнати – децата са лишени от детство а в очите им “дреме скръб”, а възрастните са безпомощни пред съдбата си

/образът на стареца/. Образът на мъртвото момиче внушава смъртта като единствена перспектива в този злокобен свят.Негов образен знак е мъглата – задушлива, непрогледна, обсебваща човешките съдби – въздействаща метафора на този несправедливо устроен жесток свят на безперспективност и страдание.

Мимолетното видение на сръчните цигани ковачи и техният огън, проблеснал в ІІІ част, се противопоставя като динамика и колорит на застиналия монотонен свят, в който властва скръбта и смъртта. Картината е многобагрена и многозвучна /”трепна цигулка разплакана”, “пламва стомана елмазена”, “”златни сълзи”, искри “синкави, жълти и алени”/ Образът на огъня, характерен за Смирненски носи символиката на живия живот и топлината, на преодоляното отчуждение, на съзиданието. Това е градивното човешко начало, което не може да бъде унищожено, макар тъмнината и студът да надделяват в този призрачен с свят на страдание. В този цикъл възможното щастие е илюзорно, не е свързано с оптимистичната визия за спасението. Контрастът между огъня и мрака, сивата мъгла и пъстроцветието извежда идеята за противопоставянето между истинския пълноценен живот и обезличеното сиво изстрадване на живота.

Изживявайки страданието на онеправданите, в които вижда свои братя, лирическият Аз се обръща към тях със съзнанието за вечната им обреченост/”Братя мои, бедни мой и братя /пленници на орис вечна, зла»”/ .В този град гробница на замлъкналите в болка и отчаяние хора лирическият Аз не е безпристрастен наблюдател. Неговият призив в ІV част е изпълнен с болка и съпричастие към съдбата на страдащите отхвърлени деца на града, която приема като своя . Този живот, лишен от ценност, в чиято “сива мъгла” угасва човешката духовност, е лишен от радост, щастие, общуване, но е стоплен от емоционалното приобщаване на лирическия бродник, призоваващ за милост и състрадание.

Разкрил реалистично градската действителност, нейната враждебност и отчужденост спрямо човешката същност, Смирненски се обръща с болка към съдбата на обикновените хора, изстрадващи своето битие.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ “ЦВЕТАРКА”

Стихотворението «Цветарка» е творба от цикъла “Децата на града”, с който Смирненски въвежда в българската литература съдбата на бедните и угнетени жертви на града. В този цикъл властват не възторгът и очарованието от очаквания пожар на революцията, а болката и съпричастието към драмата на малкия човек в големия и бездушен каменен град. Заглавието «цветарка» откроява социалната роля, която в текста разширява и променя значението си.

Изградена върху контраста между висините на планината Витоша и нейната загадъчна красота и чудовищната бездна на града, погълнала в жестока прегръдка своите жертви, творбата разкрива фалшивото веселия в големия каменен град. Наметнал «лунно наметало», градът е театър на живота, в който зад маската на привидна привлекателност се крият «повестите безутешни» на «повседневен маскарад». Неговите обитатели са скрити зад маската на социалната си роля – малката цветарка е с »усмивка смирена», но с «поглед смутен и нерад».

Под «гирлянди електрични» на «улица шумна» кипи нощният живот, изкуственото веселие прикрива отчуждението и празнотата. Измамната празничност се внушава и от музиката на оркестъра, призвана да забавлява със «плавни звукове ритмични», зад които е скрита «мъка и печал» . В този измамен фалшив свят малката фигура на цветопродавачката е «прокудена русалка» от един приказен свят на красота и хармония, загатнат в прекрасния пейзаж в първата строфа, за да потъне във фалшивата измама на житейския карнавал.Непокварена и истинска, тя буди желания и неприветни мисли в този свят на измама, където властва «жълтият метал». «Златожълтите хизантеми» , свързани цветово с него, са знак за житейската преходност, за обречената на гибел красота, която може да бъде продавана и купувана./»Че цветята се купуват , а и тя е чуден цвят»/. Метафората «младост цветна» загатва за един възможен щастлив живот, изпълнен с младежко очарование, но тази догадка угасва в цинизма на плъзгащите се върху тази младост хищни погледи, превръщащи героинята в поредната от «хиляди души разбити». Покоряващо с красотата си /»стройно тяло» «рубинени уста» /, съхранило духовната си чистота /»погледа смутен и влажен» /, момичето ще стане поредната жертва на един свят, основаващ се на материалните интереси. Бъдещата трагична съдба на девойката отвежда към драмата на малкия човек в едно безскрупулно общество с девалвирани нравствени ценности.

Героинята е неизбежна жертва на порочния карнавал в големия каменен град. Неговият образ е свързан с животинското, чудовищното, което покосява красотата и младостта /»черни пипала»/. Дебнещият в своята привидна празничност враждебен град напомня хищник, преследващ поредната си жертва. Този лишен от човешка искреност и съпричестие град е кръстовище на човешки съдби и мрачен декор на не една човешка драма. Олицетворението на града ражда размисъл за законите на едно вълче общество, които малката цветарка

още не познава, но вече усеща пагубното им влияние. Незагубило очарованието на младостта земна гръд» от която «струи се бавно кръв гореща». На този фон е разкрито страданието на тълпите, които, унижени и оскърбени, «вървят подгонени от «златний бог». Страданието е видяно в неговите социални измерения не като духовно терзание, а като борба за живот - »за въздух жадни са гърдите», «очите молят светлина».

Анафората «нощта» в първите стихове се противопоставя антитезисно на посочения в заглавието образ на деня. Със символиката си денят е естествена противоположност на мрака и той е призован като край на страданието в този несправедлив свят. Този ден въплъщава мечтата на безименните тълпи в този объркан свят на злото, на социални кнофликти и стнрадание.

Денят на революцията е ден на спасение от страданието. Акумулираната енергия на социалния гняв е изразена в «разбунен вик»: «Да бъде ден!», който ознаменува акта на сътворението на новия справедлив свят от хаоса и «ужаса на мрак студен». Активирани са универсални културни модели и символи от Библията. Символиката на християнския кръст, към който вървят тълпите,/»злокобен силует на някакъв грамаден кръст»/ отвежда към идеята за новата нравственост, издигаща като свръхценности равенство, братство, любов. Възстановяването на християнските норми ще възобнови справедливостта в живота и ще взриви абсурдния социален ред.

Стихотворението «Да бъде ден!» е израз на социалния бунт, на призива към глобална обществена промяна, представени в измеренията на митичното. То е ярко художествено доказателство на поетичната идея на Смирненски за един утопичен свят, който е алтернатива на несправедливото социално устройство.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ «НИЙ»

Подтик за написването на това стихотворение е реч, подготвяна от Христо Смирненски за Първи май 1920г.- денят на работническата солидарност. В него е отразен гневният вик на новия колективен герой на епохата, призоваващ към промяна на несправедливия социален ред.

Творбата е одическа поема, смислово основана на теза и антитеза , открояващи идеята за несправедливото деление между хората. В осъзната тълпа е въплътена енергията, която ще преобрази света. Това е мощта на колективната душа, осъзнала достойнството си и изискваща уважение от останалите. Уподобени на отприщени природни стихии, масите на потиснатите изразяват своя свещен гняв, който се разразява, за да руши вековните неправди и да възстанови нарушената хармония в света.

Човекът в поезията на Смирненски търси спасение в сливането си с масите, преодолян като позиция е индивидуализмът, познат от творбите на Славейков и Яворов. Лирическият Аз става изразител на колективното съзнание, подчертано с Ние-формата. Страхът от тълпата, характерен за символистите, е изместен от пълното приобщаване към множеството. От него героят черпи сила, самочувствие, разтворен в «океан от братя», той се приобщава към идеите на братството, оценява себе си и своето битие през гледната точка на осъзнатата човешка общност, от която е неразделна част.

Страданието е видяно като робска зависимост /»над нас се вие бич, над нас тежи хомот/и робския закон на жълтия метал». Мотивът за социалната несправедливост изразен чрез «нищетата» на творците на земните блага. Те са мъченици, вдигнали »чела със трънени венци». Мотивът за великомъченичеството ее предаден чрез християнска символика – трънният венец е знак за страдание, но и за спасение, свързан с мотива за сътворението. За »вечните творци на земните блага » животът е вечно страдание, сполучливо изобразено чрез оксиморона »бледи смъртници, родени за живот», внушаващ парадокса на това битие.

Светът на страданието е противопоставен на светлия облик на жадуваното утре. Алюзията със Страшния съд /»Но иде ден на съд!»/ настоява за промяна, за възстановяване на обруганата нравственост, на нарушените земни правила и ред.

Революцията е видяна по ботевски като ураган от омраза и любов, като израз на «свещения«, божествен гняв на обезправените творци на земните блага; Революционният подем, въставането е предадено като «възсепване « на майката земя, «потъкпкала греха , отърсила срама». Родината е видяна като мащеха – «чужда е за нас кърмящата й гръд».Ценностно е преобърната възрожденската митологема за родината майка, патриотичният идеал е разколебан.Отчуждението е резултат от прекъсната връзка с родината, родината –държава е изместила родината-майка.

Текстът на творбата гради образа на новия човек, осъзнал силата си в колектива, търси път за приобщаване към достойния живот. Порасналото му самочувствие се проявява в себепреценката за личното достойнство, в съзнанието за част от значимото множество. Обединила различни социални роли, скрити зад местоимението «ний», тълпата е символно обобщен образ на стихии /» океан от огнени вълни», «стенещи вълни», «възбунени вълни» . В сливането им се ражда мощната енергия на масата, която е новият месия, рушащ стария несправедлив ред и творящ новото бъдеще. В поезията на Смирненски тълпата става събирателен образ на човешката воля за промяна в битката между двата свята, образ на смълчаната буря , на

стаения гняв, метафора на осъзнатото човешко величие и мощ. Проумяло своята сила, множеството издига идеята за социална справедливост и хуманен ред – така безименните тълпи стават творци на историята. Тази идея авторът заимства от Вазов, но доразвива творчески в съответствие с идеите на своето време.

Следвайки Вазовата поетическа традиция, Смирненски пресъздава гнева и възторга на тълпите, водени от самочувствието на градивни съзидатели в човешката история, величави в порива си към справедливост и свобода.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ «ЮНОША»

Стихотворението «Юноша» е считано за поетична автобиография на поета , а героят за негов двойник. Това е най-философското стихотворение на Смирненски, свързано с екзистенциалните прозрения и размисли по най-важния житейски въпрос «Защо съм роден?».

Конфликтът мечта - действителнист, познат от символистите, тук е представен с характерната символно-метафорична образност в светлината на личностното себеизграждане.Творбата проследява духовната промяна у личността при сблъсъка й със злото в света. Героят не остава пасивен свидетел, а се превръща в активна личност, която не изоставя мечтите си, а стига до ново стъпало, гради борческа стратегия на живота си. Стихотворението е апотеоз на духовното израстване на личността, приела активната житейска позиция като своя съдба.

Творбата е изградена върху теза и антитеза - «Аз не зная защо съм роден, - знам за какво да умра».Финалът отвежда към въпросите, зададени в началото, отговарйки им чрез направения избор. Между въпроса за смисъла на съществуванието и намерения отговор е очертан пътят, водещ до социална позиция и личностна злялост. Това е пътят от илюзорния свят на мечтателя, който съзерцава своите блянове за хармония и красота до твърдата решимост на борбената личност, прозряла своята мисия на обновител на света .

Романтичните представи на младия човек са поставени на изпитание – вместо очаквания рай, реалността го захвърля в ада на съществуването. Попаднал в света на злото, героят става жертва на неговата магическата сила. - »окова ме злодей непознат», опознава своите братя в «робски керван». Той осъзнава живота като затвор за човешките мечти и духовност, Представен с библейска образност, това е светът на първичната демонична стихия , на “облаци злоба” и “демонска стръв”, в който витае “черна сянка”, на “златолуспест гигант”, свят, облян с “кръв”, озвучен с “оковния звън”.

В този мир на злото властват »златолуспест гигант» и «златний телец» - това са лъжливите божества, които причиняват унижение и страдание на човешкия Дух. «Обруган и окован», той е «под трънен венец». Асоциацията с Христос носи идеята за мъченичеството, но и за спасението. Страданието не поражда отчаяние и скепсис /, а носи надежда, защото са разпознати причините за злото и личността има духовни сили и воля за борба с него.

Преобразяването на света става цел на личността, преоткрила жизнения смисъл в нова мечта. Това е пътят на духовния подем, на себепознанието и себепостигането. Юношата “влиза” в това демонично пространство със своите светли очаквания и въпроси, а излиза загубил съзерцателността си и получил познание (“аз познах”)и активност (“запламтях и зова”). Но познанието не се получава даром, а след понесени изпитания и страдания.

Търсещ и неспокоен дух, залутан в лабиринта на живота, но знаещ как да намери изход, героят е надживял драмата на трагичната безизходица на символистичните герои. Обладан от оптимизма на намерения път и осмисления живот, той призовава стихиите с повелителни форми /«блеснете, загърмете»/ да разрушат робската участ на човека, за да възтържествува новият хуманен идеал /»лъчите на нова зора». Идеята за героичната саможертва, с която героят осмисля живота си, открива смисъла на човешкото съществуване в противостоенето на злото, в себеотрицанието.

Стихотворението «Юноша» е емблематично за поезията на Смирненски, защото разакрива вечната непримиримост с установения несправедлив ред и бунтовния порив на младостта да направи света по-добър и по-човечен.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ “ЙОХАН”

Публикувано през 1920 г. като отзвук от въстанието на спартакистите в Берлин през 1919г., стихотворението надраства цитираното събитие и се превръща в обобщаващ образ на борческата саможертва.

Епическата поема “Йохан” пресъздаващ новия герой на епохата на фона на драматичните сблъсъци и социалния гняв. Бунтът е осмислен и като желание за по-добър живот и като лична саможертва, като победа на живота над смъртта. Героят олицетворява връзката между индивидуалната съдба и историческите конфликти, трагизма на обикновения човек, попаднал във вихъра на обществените стълкновения.

Началото на текста изобразява сцената на раздялата с близките. Жестът на жената, “протегнала в ръцете си дете”, изразява желанието й да задържи съпруга вкъщи, но Йохан прекрачва прага - метафора на

решителната граница между света на личното щастие и колективната кауза, на категорично направения избор. Конфликтът лично щастие – обществен дълг е отразен на фона на мъртвата градинка, на падащата вечер с коси от “черен мрак”, които създава усещане за тегнещата злокобна сила над живота на човека. Нямата сцена на раздялата представя традиционния конфликт между родова и гражданска етика.

Втората картина е контрапункт на първата . Мъртвата тишина е нарушена от гърма на бунта, проехтелите изстрели изпълват нощта над Берлин “с гърмеж и вик”.Изобразен като разразила се стихия, барикадният бунт е яростен сблъсък между живота и смъртта. Сред сражението изниква образа на смъртта , гневна и тържествена, обезумяла в жесток триумф . Олицетворението “вие се Смъртта в размах велик” придава демоничност на изображението.Бунтът е проява на Живота, който се противопоставя на Смъртта. Бунтуващият се човек се самоотрича, предава себе си в жертва в името на живота.

Идеята за саможертвата като героизъм и трагизъм е представена в думите на Йохан : “Всяка капка кръв пред вас ще бликне нови хиляди борци!” Те изразяват категоричната убеденост, че от героичната саможертва се ражда новият живот, че макар и разрушителен гневът на онеправданите е градивен и изразява стремеж да се възстанови нравственото равновесие в света.

Героят е представен като мъченик на пролетарския бунт, готов на жертвена всеотдайност, той посреща смъртта хладнокръвно и достойно, ”величав кат някой исполин”. Думите му “ще срещна щика с каменно лице” изразяват безрезервната жертвеност. Личният героизъм на Йохан е представен на фона на всенародното участие, “прислонил се до старец белобрад”, на барикадата Йохан е , “непознат” – един от многото, събирателен образ на работника борец, дръзнал да се бори за по-справедлив социален ред.

Финалната част на поемата представя състояние, сходно с първоначалната. Преживял стихията на уличните стълкновения, градът отново е замрял. Сред неговата пустота отново се мяркат образите на напуснатия дом и напразно очакващата жена. Така композиционната рамка, изградена от повторението на образи и мотиви, създава усещане за безизходност, за страданието като неотменна участ на човека.

Поемата “Йохан” представя социалния сблъсък през драмата на обикновения човек, за да осмисли художествено връзката между индивидуалната съдба и епохата с присъщите й конфликти.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ “СТАРИЯ МУЗИКАНТ”

Стихотворението «Стария музикант» е творба от цикъла “Децата на града”, изграден върху повтарящи се образи и мотиви. Един от образите алегории е старият музикант – знак на самотното изчерпано битие.

През погледа на лирическия говорител творбата представя трагичната екзистенциална съдба на човека

В елегията властват усещането за самота, безпомощност и обреченост. Трагичните внушения идват от враждебността на града и бездушните тълпи, старецът е сам сред другите, глухи и слепи за неговата мъка. Символиката на текста насочва към осъзнаването на смъртта и нейната неизменна сянка над човешкото битие, което може да бъде умъртвено в света на мизерията и отчуждението, където са мъртви опорите на човещината.

Заглавието противопоставя понятието “стар”, знак за тленносттта на материята и “музикант”, насочващо към празника на духа и неумиращата вечност на изкуството Ввъв вечния кръговрат на живота /”все там”/, откроен върху декора на студения каменен град в зимната вечер старецът е сам сред другите, отминаващи “тъй зли и далечни”, неоткликващи на човека с извисена духовност, който е просяк, измолващ топлина, внимание, водещ мъчително съществуване.Портретно характеризиран като “прегърбен силует”, угнетеният старик внушава телесна и духовна изчерпаност. Той е невидим за “пъстроцветните шумни тълпи”, цигулката му, просеща милосърдие с горестен плач” е “няма” за техния оглушен от суета делник. Сам с тягостната старческа мъка, този несретник е “приведен от бремето на един унижаващ живот, в който единствено и неизменно “черната старческа мъка” ”бди” над самотното му отчаяние. Извън маскарада на “пъстроцветните шумни тълпи” героят прилича на странно привидение в зимния “траурен здрач”, където единствен събеседник са студените вихри – символ на вледеняващото отчуждение и деформираната човечност в големия град.

Лишен от домашен уют, от човешка топлота, потънал в мизерия, животът на самотния бездомник бавно гасне; падащият “траурен” здрач е алегория за неизбежния край на стария музикант. Печалната луна се превръща в погребален символ, насочващ към осъзнаването на смъртта и нейната неизменна сянка над човешкото битие. Нейният образ , въведен във финалната строфа и откроен с инверсията “кървава и многоръка” извежда идеята за всевластието и в света на мизерията и отчуждението, където са мъртви опорите на човещината. Предопределената участ на човека жертва във властта на смъртта, която изземва функциите на живота и на изкуството/”тегли полекичка лъка”/ е знак за изчерпаната жизненост и угасналия приживе живот. Заличената граница между живота и смъртта извежда идеята за трагизма на битието, лишено от радост,

човешко общуване, красота и хармония. Лишен от материални блага и духовни опори, човекът е обречен на безперспективност и тление, на бавна агония, в която пълновластен господар става Смъртта.

ГЕО МИЛЕВ “СЕПТЕМВРИ”

Поемата “Септември” е провокирана от братоубийствените страсти, разиграли се през септември 1923 година. Септемврийската драма отрезвява цялото поколение модернисти, Гео Милев забравя бляновете си за чисто изкуство , връща се “при народа”, говори в статиите си за оварваряване на поезията и в този творба осъществява своя проект за нова поезия, изградена чрез естетиката на експресионизма.

Поемата “Септември” е художествена реализация на идеята за бунта в неговите екзистенциални, социални и етични измерения. Изградена с поетиката на експресионизма, творбата проблематизира традиционни представи, гради една лирическа философия на историята, основана върху преосмисляне на вековните ценности. Тази философия е породена от идеята, че страданието на онеправданите и угнетените неизменно ражда бунт, воден от вярата в истината, спрадведливостта и прогреса.

Структурно композирана от 12 части, поемата изгражда смислово три части – подем, погром на въстанието и философско пророчество, основано на вярата в новия свят. Септемврийското въстание е само отправна тема за философски размисъл за вечния конфликт между тирани и угнетени. В творбата се редуват два плана – събитийно-конкретен и символно- алегоричен. Първият е представен от конкретни географски названия,/Мъглиж, Стара и Нова Загора/ етнографски детайли /“шопи със сопи” /, откъси от химна “Шуми Марица”. Философските обобщения са постигнати с фантазно-алегорична и митологична образност /слънчогледите - символ на светлина, живот, порив към щастие, ключов символ на подема и погрома “Слънчогледите погледнаха слънцето” – “слънчогледите паднаха в прах”; нощта, мрака – символи на злото и нещастието; Балкана- символ на българската вечност; Бог – духовен абсолют, символ на справедливост и нравственост, но и на религиозния канон, проповядващ търпение и смирение; Ханаан – обетована земя на свободата; Троя – символ на трагизъм и величие. Взаимодействието между конкретните факти и универсалните образи символи извеждат националното до висотата на универсалното , общочовешкото и вечното. Конкретното събитие отпраща към вечните истини на цивилизацията и прогреса.

Водеща в поемата е идеята за преобразяващата мощ на бунта, за гнева като движеща сила на историята – това е гневът на разплатата, яростта, която руши несправедливия свят, отрича богове, поваля кумири,, това е “вековната злоба на роба”, родена от мъртвата утроба на нощта , за да създаде нов живот, това е бунтът на освободената и разкрепостена човешка природа, на първичната дива стихия на въстаналата човешка общност /”уродливи, космати, диви”, Гневни” “като отприщено стадо от слепи животни, “безброй яростни бикове”. Този бунт е “свещено дело”, изразяващо порива към възкресяване на “човека свободен в света” Свободолюбието, човешката борбеност, дръзновението на духа, опълчил се срещу неправдите са мотивите на категоричната решимост да се разруши антихуманния свят и на негово място да се изгради хармоничен и справедлив живот. Слънчогледите” символизират порива към него .

Поемата проследява бунта на масата в нейното еволюционно развитие от “стадо, отприщени слепи животни” “диви, “гладни”, гневни””бесни” до обединена от общ идеал цялост “хиляди вери – вяра в народний възход”, “хиляди вери – вяра в народний възход”, “хиляди воли – воля за светъл живот”; Образът на народа е предаден в прехода от първичната стихия на дивите инстинкти, подхранвани от бремето на мрака, от примитивната неосъзната злоба към осъзнатие, мотивиран от универсалните ценности. Градацията ”страхотни велики, неудържими – народ” предава величието на този народ, намерил своя духовна опора във вярата в справедливо бъдеще.

На фона на масовия народен героизъм е откроен образът на индивидуален герой, поп Андрей. Впечатляващ с яркото си присъствие, този образ е символ на възкресената вяра. Неговият отказ от Бога изразява идеята за безсмислието на утвърдения ред , на догмата. Героят развенчава Бога , за да утвърди божественото у човека с проявената смелост, дързост, непоколебимост пред смъртта, гордо презрение към палачите. ;, Градацията “велик, сюблимен, непостижим” очертава божествената изключителност на този образ, а сравнението “като гранит” и епитетите/”огромен”, “изправен”, “спокоен”, утвърждават моралното превъзходство над екзекуторите.Въпросът “Що значи смъртта на един?”, зададен от героя към палачите , е философско прозрение за невъзможността да бъде спряна и озаптена отприщената стихия на бунта. Сравнен с величествената мощ на Балкана, този образ става един от символите на българския дух.

Идеята за бунта в творбата е представена и като отрицание на традиционни и остарели морално-етични представи и ценности. Човешкият прогрес е път на непрекъснато преосмисляне на ценностните хоризонти, по който човекът върви с освободено съзнание, проумял силата си на творец на историята, осъзнал волята си за промяна, съмняващ се в наготово познатите истини. В “Септември” Гео Милев влиза в открита

полемика с ценностите, наблюдаваните ценностни опозиции изразяват самочувствието на лирическия говорител да преосмисли и пренареди света – на основата на миналия опит, но с новаторски дух.

Идеята за мъртвия свят на злобата и омразата е изведена още във философското встъпление на поемата /”Нощта ражда из мъртва утроба...”/, сред мъртвината на света се заражда надеждата, светлината на “пурпурния гняв величав”, който ще сътвори новия живот; смъртта е неговата скъпа цена, част от пътя към него /”VІІ гл. “мъртви тела”, “десет трупа”, “мъртвите мътни води на Марица”, “смъртта, кървава вещица”, но и смъртта възкресение на поп Андрей.Това е смъртта, която ще роди новия живот, изразяваща скъпата цена на жертвите.

Поемата “Септември” налага разделението между съкровената Родина и институционалното Отечество. Преосмислен е възрожденският патриотичен модел на отечеството като свръхценност.Родината майка е изместена от родината държава Възгласът “Отечеството е в опасност” е вик на институциите /”платени войници”, “разлютена милиция”,/ действащи по силата на задължението. Тревожната реплика “Прекрасно, но що е отечество?” е израз на разколебаното патриотично съзнание. Отечеството се е превърнало в “безсмислена химера” , в държава, чиито символ е властта , която потиска и манипулира човека.

Мотивът за богоборството е свързан с мотива за бунта срещу установени норми, потискащи човешкото съзнание. Разколебаването на установени християнски представи и ценности се осъществява с напрегнати въпроси: “Кръв, Смърт? Докога? “ “Кой излъга нашата вяра?”. Разбунтуваният човешки дух разобличава религиозния канон на смирението и търпението, сваля божествата от техните престоли и ги запраща “надолу/вдън вселенските бездни”, за да се изкачи по “небесните мостове” и да снеме “блажения рай/долу/ върху печалния в кърви облян земен шар” Светът на фалшивата вяра и остарелите ценности трябва да бъде разгромен. Поемата ознаменува възкръсването на човека за високите цели и смисли на битието, преоткриване на върховния божествен замисъл в човешкото призвание.

Идеята за сваления на земята рай не звучи като поредното наивно обещание или утопична визия на един безпроблемен свят, а като възмездие и възстановена справедливост на земния живот / “земята ще бъде рай, ще бъде”/. “Септември” е поема за излъганата вяра , но и за изстраданата вяра /”Вярваме, Знаем. Желаем го.”/ Въстанието е кървава трагична реалност, но то преосмисля понятието вяра – не като сляпо предоверяване на фалшиви авторитети, а като ориентир и вдъхновение на човека, в сбъдването на пожеланото по трънливия път на истината и щастието . Към обетованата земя на правдата и свободата /Ханаан/ са обърнати сърцата на страдащите, възкресени за нов смислен живот. Категорично заявеният оптимизъм надделява над трагизма. ”Септември” е поема за вярата в непрестанния човешки възход към свобода и съвършенство. Няма граници и забрани пред духа, жертвено отдаден на идеала, няма сила, която да спре устрема.

Изградена с поетиката на експресионазма, новаторска по дух и замисъл, Гео-Милевата поема “Септември” е урок по вяра – да успееш да видиш победата отвъд поражението, отвъд стихията на злото да съзреш изгрева на доброто.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “БОЛНИЦА”

Поезията на Атанас Далчев предлага един провокативен поглед към света. Още с първата си стихосбирка “Прозорец” той влиза в открита полемика с естетиката на символистите, противопоставяйки на отвъдната реалност на символите света на обикновените вещи, в които открива неподозиран смисъл. Стихотворението “Болница”, написано през 1923г. и публикувано в “Прозорец” през 1926г. въвежда диаболичното световъзприемане и мотива за болния човешки дух, отразяващ духовната криза след войните.

Творбата представя битието като оголена болка. Болницата е тъжно място, предверие на небитието, пространство на безнадеждна агония, на неумолимо предвещавана смърт. Времето е мъртво, спряло и неподвижно. Смъртта е подчертана в своята безвъзвратност като тленен жребий на човека. Така в лириката на Далчев се поражда конфликтът между живата и мъртва природа. Тя е не само диалог между човека и вещите, тя е спор между тленното и нетленното във видимия свят.

Избраната гледна точка е от вътрешността на болницата, но пространството отвътре е противопоставено на това отвън. Вехненото и умирането са характеристики не само на болничния свят, но и извън него. Със сравнението между черните ръце на болните, прострени върху белите завивки,”като черни оголени клони на зимния сняг” се изгражда образът на една символична зима, след която не ще настъпи пролетно обновление.

Страданието и смъртта са видени като част от живота – болницата може да бъде място за връщане към живота, но и предверие на смъртта. Болницата е тъжно, меланхолично място, в което прозвучават “тежките стъпки на близката смърт”. Внушението за нея се налага и от образа на разчлененото човешко тяло, изразяващо разпадащия се живот - ”лица меланхолни”, “болни усмивки”, “ очи, ...вгледани в другия свят”. Цветовата символика /бяло, черно, жълто/ тук носи внушение за отиващия си живот. Белият цвят не

символизира красота, нежност, чистота, а изпразнено от живот пространство, в което стерилността се свързва с липсата на ново начало.

Стенният часовник измерва неумолимо отиващото си време, неговият звън символизира края на едно неживяно истински битие.Смъртта е тленният жребий на всеки човек, изправен пред нея, той осъзнава празнотата на отминалото време, безсмислието на отминалото битие. Прозорецът, изпълнен с“петна от мухи”, ”бразди от праха и дъжда”, е символ на прекъснатата връзка с живия живот и закритата възможност за просветление. Стесненото затворено пространство събужда примирението, меланхолията не протеста. Негови символи са тишината и мракът, “жълтият цвят на студената зимна мъгла”, внушаваща безнадеждност. Човекът е болен от самота, ненужен, изоставен в стерилния болничен свят.

Стихотворението “Болница” носи внушението за изчерпаната човешка жизненост, за страшната екзистенциална самота на човека, остро усетена пред смъртта. Но “Болница” е и притча за надмогването на ужаса от смъртта чрез осъзнаването й като част от живота, от бавното и неумолимо превръщане на живото в мъртво.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “СТАЯТА”

Атанас Далчев е една от най-ярките фигури на 20те години на ХХ век. Неговите стихове обръщат поглед към света на обикновеното и всекидневното като се заемат с остойностяването на семплото съществуване и именно чрез видяното по този начин градят една нова представа за човека, за неговата съдба, за неговите възможности и безизходиците му. Стихотворението “Стаята” от първата стихосбирка на поета “Прозорец” представя характерното за неговата поезия взаимно проникване между човека и вещите, които стават знаци на неговото убийствено еднообразно битие, изпълнено със самота и страдание,

Стаята е затворено пространство на мъртвия свят на спомена, в който властват прахта , “миризмата на вехто”, жълтият цвят като символ на увехналия живот. Напуснатата мъртва стая възкресява идеята за тайнствения “мъртвешки живот” на миналото, който е реален, както вълненията на настоящето, но не може да замени истинския живот. Отсъствието на човека е заявено пряко. Населена с вещи, стаята става символ на самотното и безцелно битие.

В началото на творбата се акцентира върху затвореното пространство – заключената врата пропуска единствено времето, което оставя своята следа върху предметите. Мирисът на вехто и прахът са следите от миналия живот. Стаята е образ на света, в който всичко живо старее и умира. Населена е с “портрети на жени, които са си отишли от света”, с предмети символи на мъртъв живот – огледалото, в което отдавна не се мяркат отражения, е “прозорец, отворен в друг предишен свят”. Стаята е символ на изтеклото и несъществуващо битие; Това е мистичното пространство на живот отвъд живота, Безвремието, символизирано от спрелия часовник, отразява безсмислието на това битие, лишено от човешко присъствие и любов, заблудено в лабиринта на безизходицата и имитацията на живот.

Стаята е символ на изоставения и изпразнен от живота дом, който е емблема на Далчевата поезия. Тя е затворено пространство, в което отсъствието на човека е пряко заявено - “не е живял отдавна никой”. Това е домът на самотата и отчуждението, изгубил патриархалната си значимост на място на топлина, уют, общуване, подкрепа, близост. В този дом лирическият Аз преживява битието си като спомен , дълбоко вгледан в извечните въпроси за смисъла на съществуването. Човешкото присъствие е деперсонализирано с местоимението «никой”, а персонификацията на вещите е заменила живия човек - “часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег лежат умрели часовете”.

Часовникът е предметен символ на мъртвото време, неговото мълчание и метафората “чер ковчег” напомнят за смъртта, обсебила битието. Дори механичното отмерване на времето е спряло, макар че люлеенето на махалото е повторение, еднообразно и монотонно застинало – това е другият образ на смъртта, изведен с идеята, че времето умъртвява, но и само умира.

В мъртвата стая се е настанила тишината, “заспала тежко върху пода”. Персонификацията е поредният израз на овеществяването на света. С падането на здрача “залязва бавно” и “цялата печална стая”, която е попила тъгата по живота, изтляващ у хора и вещи.

Стихотворението “Стаята” гради внушението за нетрайността и илюзорността на битието, в което човек е временен гост, преживял миналото като спомен и умъртвил настоящето с безцелното си и самотно съществуване.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “КЪЩАТА”

Публикувано през 1926г в стихосбирката “Прозорец”, стихотворението “Къщата” е представително за Далчевия диаболизъм с внушенията за демоничното, за смъртта и отвъдното, свързани с човешкия страх и несигурност, характерни за нравствената криза през 20-те години.

С диаболичните образи на сянката и на безлюдния дом творбата изгражда посланията си за отсъствието на човека от този свят, за неговата замяна от проекции и отражения. В този дом, попаднал във властта на смъртта, лишен от уют, сигурност и топлина, човекът е временен наемател. Със съчетаването на мистично, страшно и абсурдно текстът внушава идеята за изчерпания и изпразнен от смисъл живот и неизчерпаемата смърт, която носи разруха на тленното.

Още първите стихове назовават като стопанин и притежател на къщата представителя на злото – “сам дяволът я сякаш дал под наем”. Тази територия на злото, в която човекът е временен наемател.Неперсоналните условни форми /”неизвестно кой е”,”сякаш”/ налагат хипотетичното условно присъствие на човека в един свят на болка , самота и разруха, в който господстват стихите /”дъжд”, “вятър”, “влага”/. Човекът не е господар на битието, той е временен обитател /”под наем”/. Той е очевидец и наблюдател на разрушителните сили в този свят, на които не може да противодейства. Неговата обезличеност в това обезсмислено битие е подчертано от изпразнения от смисъл определител “близък и далечен на мъртвия”.

Времето в този омагьосан свят, лишен от перспектива и смисъл е спряло между мига и вечността /”снощи”, “преди девет дни”, “всякога”/, то се оказва излишно в лишеното от човешка активност битие; неговата скучна и безлична повторяемост изгражда омагьосан кръг без изход. Изграден в тъмна потискаща гама /”мракът”, “сивите стени”, “”черна сянка”, “нощни кучета”/ светът на страшното и неуправляемо зло ограничава човека, той не знае как да намери спасение от този свят на сенките и мрачните видения. Човешката безпомощност пред разрушителните сили на времето изгражда представата за разпадането на личността в абсурда на едно лишено от смисъл битие.

Текстът извежда проблема за смисъла на живота в контекста на неговата преходност. Краестишията назовават атрибутите на преходното човешко битие, стихотворението завършва със запетая, насочваща към незавършените житейски дела. Преходността на суетните човешки усилия е изведена в поантата – “черната сянка на мъртвия” е загатване за смъртта като наш неотменен спътник в краткия земен живот.

Домът е място на пустота , разруха и несигурност, няма човешки гласове. Названието “Къщата” подчертава неговата материална субстанция и лишеност от духовност. Дяволът е собственик на този дом, обитаван от черната сянка на мъртвец. Затвореният прозорец и врата, подвластна на стихиите, символизират неосъществената връзка между Дома и Пътя. Пътят води извън този дом / /”на двора”, “на каменните стълби”/, но това е път към неизвестното, движението по него е фикция, провокирано от ужаса , подчертан чрез глаголната форма ”бяга”.

Стихотворението “Къщата” е знак за отчуждената и дематериализирана човешка същност, за срастването между човек и вещ, между живот и смърт.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “ПОВЕСТ”

“Повест” е най-доброто според Далчев стихотворение в стхосбирката ”Прозорец”, а според критиката е “най-добрият” свидетел на болката от мъртвото протичане на времето, от безвъзвратно отминалия и опустошен живот.

Творбата е притча за изпразването на битието от значение, за изчезването на истинския живот. Абсурдът на неживения живот е изразен в човешкото присъствие-отсъствие в този свят на безликост и безсъбитийност. Отказът на човека да приеме този живот е израз на конфликта човек-битие, идеал-действителност. Лирическият герой изстрадва самотата като отчуждение на духа. Болката за безследното отминаване на дните и бавното протичане на безкръвния живот е съпроводена от съзнанието за абсурдността на това съществуване. Лайтмотивът “не живее никой” се повтаря в натрупаните отрицания “не съм заминавал”, “не съм се връщал”, “не излизам”, “не съм живеел никога”. Двойното отрицание “без ни една любов, без ни едно събитие” и отрицателните местоимения “никой”, “никъде”, “отникъде”, “никога” затвърждават усещането за един абсурден неживот. Успоредната употреба на сегашно и минало несвършено време внушава убийствената повторяемост на едно безследно протичащо битие, лишено от активната енергия на човешкото съзидание, от обикновените радости на живота.

Човешкото присъствие е отсъствие от този живот е отразено в парадокса ”Стопанинът замина за Америка” , “Не съм заминавал никъде”. Болката от умъртвеното битие избликва с горчива ирония в метафората “зла измислица”, а животът е наречен съществуване. Пожълтелите стени символизират умиращите надежди. Огледалото е амбивалентен символ символ на познанието, но и отразената истина, то е диаболичен символ - мост към отвъдния свят “коварното и празно огледало” е символ на безследно изминалия живот.

Домът е пространство на несподеленост , стопанинът е чужденец. В този ненаселен и нестоплен от радостите на обикновения живот дом човекът е изгубил себе си, станал е чужденец на своето живеене.

Лирическият изповедник е затвореник в пространството на дома, който не е убежище за духа му, а неуютно място, потискащо и с дискомфорта на подредените вещи, напомнящи за отминалото безвъзвратно и безславно време /”часовникът”, “листът със словата”, “книгите”, “портретите”, “огледалото”/. Прозорците и вратите , “затворени и черни”, ознаменуват прекъсната връзка със света.Черният цвят внушава необратимост и трагичност., символ на отчаянието. Тук те не са символи на гранично пространство, открехващо светлината към друг свят, тяхната затвореност предполага вглеждане в себе си, в търсенето на собствената драма.

Лирическият герой не желае връзки със света - ”и ако някой влезе.. там няма да намери никого”.Личността сама руши пътищата към другите. Стените, по които се “изкачват и догоряват ” дните му са символ на непреодолима преграда между нето и света. Той разговаря само с “портретите” и се оглежда в огледалото, за да не бъде винаги самотен. Болката преминава в горчива самоирония за пропуснатите шансове, пропилените чувства, убитите надежди. Това е повестта на самотния живот сред книгите, пронизан от страданието по неизживяното, белязан с печата на отчуждението и безнадеждния копнеж по пълнокръвието на битието. Прочетените книги са символ на стремежа към познание и мъдрост, докато листът със словата ознаменува отказа от действен живот. Единствена алтернатива за героя са “пътищата на спомена” , позоваването на минал опит като символ на мъртвия живот.

Разкривайки самоанализа на героя и неговия лиричен монолог, стихотворението “Повест” провокира към дълбоко вглеждане във вечните проблеми за смисъла на човешкия живот

АТАНАС ДАЛЧЕВ “ПРОЗОРЕЦ”

Стихотворението “Прозорец” дава заглавие на едноименната стихосбирка от 1926г., очертава нова насока на творческите търсения, изход от затворените пространства, движение, светлина. Тази творба е сред най-красивите Далчеви приказки, представяща невинния и чист искрен детски поглед към света.

Сивото и безкрайно ежедневие е противопоставено на вълшебството на приказката, която отрича реалния видим свят и зад него търси одухотворения мир на фантазията. Вълшебният свят на илюзията е алтернатива на неживения живот. Вълшебното видение носи омаята на мечтата по неоткритото и неизживяно чудо, трепетната магия, която осмисля и преражда човешкото битие.

В този добър чист и бял свят няма страдание и болка, седемкратната употреба на епитета “сребърен” внася празничност и приказност. Подсказан е нов поглед към света – през заскреженото зимно стъкло – провокация да го видим по нов начин с очите на детето, да запазим свежестта на сетивата за необикновеното, вълшебното, да избягаме от сивотата на делника, да запазим детската непринуденост.

Преосмилен и отново видян през “нашето зимно стъкло”- символ на чистота и свежест – светът оживява чрез човешкия разум Прозорецът става рамка на приказния свят на спомена, връзка, а не преграда към чудесното. Споменът е къс отминало приказно време на детството. В него оживяват в “бяла гора от сребро” образи символи на споделеност и човешка взаимност - “братче и сестриче”, които вървят по “сребърен път”,търсещи ”вълшебната птица с лъчезарните златни пера”. Тези образи символи извеждат идеята , че споделеният път на човека, окрилен от любовта и братството, от магията на прекрасното , сътворява чудеса . Чудото на ”седмия ден” е библейска препратка към мита за сътворението.

Пред творческата духовност няма прегради, тя може да прескочи ограниченията на реалността. Търсещата творческа мисъл осмисля и преражда човешкото битие.Чудното и прекрасното в него създават неповторима хармония, която превръща света в приказна сребърна гора.

Стихотворението “Прозорец” дистанцира читателя от познатия банално възприемане на предметния свят. Прозорецът става магическо огледало, отразяващо света на красивата илюзия, без която животът би бил скучно и безсмислено съществуване.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “ДЯВОЛСКО“

Стихотворението “Дяволско”е представително за естетиката на диаболизма и изгражда най-песимистична и трагична визия на абсурдната човешка участ.

Смъртта в творбата е видяна като спасение , което е отражение на проблема за спрялото време и мъртвия живот. Видението на обесения е шок, провокация за другите за да се видят в образа на смъртта и да прозрат зад нея истинската трагедия на урбанистичния човек, отчужден от света и другите, самоанализиращ се и агонизиращ в безсмисленото си и опустяло битие.

Заглавието отвежда към естетиката на диаболизма, дяволът представя дисхармонията и злото в света, символизира тайнствените мрачни сили, падението и проклятието. Отчужденото и депресирано съзнание на героя чертае болезнената картина на умиращото време - стрелките на часовника отмерват “дванайсетте кръга

на моя ад”, , “жънат мойте часове отровни” . Образът на жътвата, свързан с образа на отровата, извежда идеята за безплодното човешко присъствие в безнадеждно отиващото си време, което затваря човека в абсурда на обречено на неживот съществуване. Черният прозорец открива единствено логичния път към смъртта.

Самотен и взрян не в себе си, а в предметите около себе си, лирическият герой се опитва да прозре чрез тях философията на живота и света. Самоизолирал се от далечния “весел свят”, осъзнал невъзможността за връзка с другите, той идентифицира житейското си присъствие със злокобно ироничното определение “ненужна жалка мърша” .

АТАНАС ДАЛЧЕВ “КНИГИТЕ”

Публикувано през 1926г. в стихосбирката ”Прозорец”, това е най–изповедното Далчево стихотворение, разкриващо драмата на интелектуалеца, затворен в света на книгите, обрекъл се на отказ от истинския живот.

Творбата е изповед на човека, самообрекъл се се на книгите, оказал се дистанциран от живота, съприкосновяващ се с него през техния отворен прозорец. Лирическият герой болезнено осъзнава пропуснатите житейски радости в затворения свят на мъртвото познание. Неговата тъжна равносметка очертава пропуснатия собствен живот, заличен от четенето за чуждия живот. Отъждествени с времето, книгите са погълнали съществуването му, а книгата на битието е останала непроницаема за него.

Интелектуалецът, изолирал се сред книгите в света на чуждия живот, останал извън истинския живот, презрял радостите на битието, избрал познанието и самоусъвършенстването, болезнено осъзнава, че му е убягнало знанието за хората, копнее за изгубената естественост , страда заради изплъзващия му се живот.

Разминаването с истинския живот чрез света на книгите, който замества живеенето на Аза е водещият проблем в текста. Изградена върху ефекта на излъганото очакване, творбата придава на четенето смисъл на изгубване на себе си във въображаеми светове и чужди идентичности, четенето е пропускане на живот, умиране. Осмислено като преждевременно стареене чрез чуждия опит, четенето обрича личността на неопитност да живее извън света на книжното знание.

Светът на познанието е мъртъв свят, натрупалият познание открива пустотата на битието, лишено от радостите на истинския живот. Диалогът с книгите не може да измести истинското общуване. Двойното отрицание “не познавам”, “не зная” утвърждава идеята, че натрупаните книжни познания, непревърнати в жизнен опит са безцелни. В това признание звучи елегичният себеукор на Аз-а , който оценява загубите по пътя на познанието.

Самотата на творческата личност – изолацията, себезатварянето на своите трагични последствия за личността /”и аз изгубих зарад книгите живота и света”/, усещането за трагична вина за погрешния избор, за ненужност /”години да четеш за чуждия живот, а твоят никому ненужен да мине глух и пуст”/ Това е цената на духовното богатство – пропуснатите земни радости.

В стихотворението “Книгите” е отречено лишеното от смисъл познание, непревърнато в жизнен опит, което затваря личността във въображаемия свят на нелишения живот.

АТАНАС ДАЛЧЕВ “КАМЪК”

Стихотворението “Камък” олицетворява стремежа на Далчевия лирически герой да извърви пътя на самопознанието чрез вещите. Изградено като диалог с вещ, то съпоставя двете форми на материалния свят, привидно поставяйки мъртвата материя над живата.

Лирическият герой подлага на философски размисъл предмета, обръща се към него, за да изтръгне тайната му. Камъкът се оказва отвъд старостта и преходността, но неговата студена безликост не може да замени истинското живеене. Отсъствието на плът, на съвест, на нерви, на душа, на съзнание го прави непроменим и вечен. В логиката на текста тези знаци на живото са и знаци на обреченото на смърт.

Жива и мъртва материя, преходно и вечно , греховно и свято са измеренията на философския размисъл. Вечно и свято би трябвало да е живото, но то отминава и мре, отредено му е да бъде грешно. ”Вечно и свято е само мъртвото/живото живее в грях”. Текстът привидно поставя като обект на поклонение мъртвата материя заради нейната неподвластност на греха и тленността. Човекът като жива материя е уязвим от греха, от “жаждата, от която почват всички беди”, измъчван от “съвестта и хилядите червеи”. Но ставайки безгрешен , човекът ще изгуби живото у себе си, ще се изравни със студената безликост на мъртвия камък, ще обезсмисли битието си. Лутащ се между светостта и падението, човекът се отличава със своето несъвършенство от истинското съвършенство на мъртвата материя и в това е неговият шанс – да изживее истински, в цялата пълнота и пълнозвучие земния си път

Камъкът има по-големи шансове от човека за безсмъртие, но неговата вечност е определена от аскетичното безгрешно съществуване, лишено от пориви и страсти, от изкушения и заблуди. Подобен мъртъв живот е обречен на святост и вечност, но той е присъщ само на боговете , ваяни от ”мрамор и гранит”. Човекът

е обречен да срещне и съблазните на греха, и доброто и злото, и любовта и омразата, за да бъде животът му жив и истински, различен от мъртвината на студения камък.

Стихотворението “Камък” е философски размисъл за вечността на вещта в противоположност на нетрайността на човешкия живот. В мъртвата святост на камъка се търси следата от човешкото, в него е вградена човешката жажда за вечност.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА “КУКУВИЦА”

Написано през 1923г., публикувано в цикъла “Стародавни образи” в стихосбирката “Вечната и святата”, това стихотворение е импровизация по фолклорни мотиви. Кукувицата е традиционен символ на новото начало, на пролетта, на свободата и скитничеството.

Творбата е синхрон на традиционни образи и мотиви и ново модерно мислене. Тя изразява стремежа към пълнокръвен живот, противопоставяне срещу патриархалния модел на мислене, бунт срещу установените предразсъдъци, вековните традиции, ограничаващи жената в едно «мъжко» общество.

Скитничеството като израз на изначалния човешки копнеж по волност на дух е изборът на непокорната и волна жена, която влиза в диалог с традицията. Родена сякаш от веда, символ на непознатата загадъчна извън всекидневието реалност, тя е обречена на скиталчество. Избира примамливата неизвестност на пътя пред еснафската ограниченост на домашното огнище, водена от ненаситна жажда да усети пълнокръвието на живота с цялата пълнота на сетивата - »моите очи се ненаглеждат» , «моите уши се ненаслушват».

В равноправен диалог с мъжа, който се опитва да я спре, героинята на Багряна дръзко сменя ролите, противопоставя свободното битие на общоприетия бит. Тя е свободната, тя избира пътя си. Мъжът, с когото спори, е пленник на бита предварително обречен /»защо пилееш дни и нощи», «не помагат билки и магии»/. Той е обременен с веригите на отеснелия бит. Диалогичната форма, изградена върху реторични въпроси и градирани двойни отрицания извежда теза /”не видя ли...” и антитеза /”дай ми мене...”/.

Жената изживява пълноценно живота извън затворените врата на семейството, антитрадиционното звучене разколебава установените битови модели на поведение - »не допридам свилената прежда», «недогаснал огъня потушвам». Превъзмогвайки наложени роли в женското битие, лирическата героиня постига себе си като личност.

Приемайки живота като предизвикателство, героинята представя нов провокативен образ на жената с пораснало самочувствие с личностно самосъзнание, утвърждаваща новата нравственост и житейския модел на дръзката целеустремена личност. Мамена от изкусителното начало в живота, символ на което е образът на ведата, чиято наследница се чувства, от свръхестественото тревожно влечение към мистичното и непознатото, героинята приема тази опасна страна на съдбата си като свой кръст- »няма нивга аз гнездо да свия», «кога умра сама в чужбина кукувица бродница ще стана». Участта на бродница, обречена на самота и неразбиране извън канона на патриархалните догми - това е осъзнатата скъпа цена на свободата, която героинята е готова да плати заради щастието да изживее пълноценно живота си – «ненаситена» и «ненаживяна»;

Домът и пътят са традициоонни образи, осмислени по нов модерен начин в поезията на Багряна. Нейната героиня избира пътя, динамичното битие е първооснова на смисления живот, затова са отхвърлени оковите на дома, на покоя в името на развитието и промяната. Изразът «сама в чужбина» е отрицание на дома и утвърждаване на пътя като пространство на самота и духовни странствания.

В стихотворението “Кукувица” традиционният за българската поезия проблем за свободата получава нова интерпретация. Неговите измерения са отразени през женската емоционалност и мисловност. Жената се бунтува срещу предписаните й социални роли, отстоява своето право на избор и личностно себепостигане.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА “СТИХИИ”

Публикувано в стихосбирката “Вечната и святата” 27г., стихотворението “Стихии” отразява характерното за нея езическо светоусещане, култ към първообразите на света/земя, огън, въздух/, несъвместими с човешките граници и условности. Значението на заглавието отвежда към първичната необузданост и непридвидимост на природните стихии.

Творбата изгражда образа на модерния чувствен човек, който е воден от жаждата за преживявания. Героинята на Багряна живее с вярата, че космосът неизбежно надмогва хаоса. Уверена е, че не покоят на реда, а бунтарското безредие е самата същност на живота.

Композицията е диалогична, отворена към другия. Първите три строфи описват трите стихии, а четвъртата изгражда личностната идентификация на героинята с тях.

Водещ в творбата е проблемът за житейския избор, утвърждаване на необузданото, стихийно начало, осмислящо живота като откривателство на далечното и непознатото на “непостижното”и “просторното”. Текстът изразява ренесансова отвореност към живота с неговото пълнокръвие и динамика, внушена от

глаголните форми ”иде”, “профучава”, “грабва”, “сваля”, “завлича”, налагащи значение на енергия , жизнена, сила , агресивно, непокорно присъствие.

Пътят на себепостигането е преоткрит в бунта срещу традиционните представи за закрепостената към дома жена. Устремът към пътя не игнорира родолюбието – епифората “в родния ми град” изрича дълбоката привързаност на лирическата героиня към родовия корен. Тя е”родната сестра на вятъра”, на водата и на виното” има своите свещени основания в здравите основи, “завещани от дедите ни”. Съпоставката със стихиите изразява стремежа към личностно себепостигане извън затвореното постранство на духа, очертава посоката на пътя /”дето все сънува пътища недостигнати, неминати”. Свободата и просторът са символи на духовно израстване на ”волната” личност, която сънува “пътища”, на непокорство пред установените окови на мисълта. Бунтът срещу задръжките на обществото е отразен в градацията от реторични въпроси /”как ще спреш” , “можеш ли да спреш”, “мене как ще спреш”.

Традицията присъства като духовна основа -”изби...завещани от дедите ни”. Лирическата героиня търси в традицията корена на непокорната си огнена духовност, съизмерва я с природната първичност. Вятърът е символ на енергия, промяна, стихийност на чувствата, водата, “разтрошила ледовете”, е символ на пролетната сила на възкресението, на ново начало, на нравствено прочистване, на животворност. Виното олицетворява цялостност и пълнота на изживяването, а пиянството е метафора на извисяване на духа.

Домът и пътят са традиционни символи в българската литература, които намират ново осмисляне в поезията на Багряна. Оградите пред духа, са изразени метафорично чрез оковите на бита- “стрехите на къщите”, “портите”, “оградите”. Умалителните форми “къщиците”, “градинките” изразяват омаловажената стойност на еснафската отеснялост на затворения домашен свят. Възкресен и пролетно обновен, волният дух на лирическата героиня пътува мислено към “непостижното”, “просторното”, чуждо й е примирението с делничните грижи в бита; Не домът , а пътят е мястото, където героинята се чувства истинска, не съзерцаваща, а изживяваща живота си.

Стихотворението “Стихии”е апотеоз на неспокойствието на човека, на дързостта му да следва въображението си. Открила в стихиите своето второ Аз, героинята на Багряна е олицетворение на способността да се изживее живота пълноценно и чувствено.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА “ПОТОМКА”

Стихотворението “Потомка” е поместено в стихосбирката “Вечната и святата” 27г., белязано от преосмисляне на традиционни норми и преодоляване на канона, свързан с родовото съзнание.

Лирическият текст утвърждава идеята за родовата памет, постигната чрез вживяване в наследената духовност. На културните механизми на паметта творбата противопоставя други – първични, ирационални, основаващи се на способността на фантазията да преобразява всичко.

Връзката с изконно българското и извечно битие на българския космос е изведена още в заглавието, което насочва към родовата принадлежност, но емблемите на фамилната памет /книга, портрети, завети/. Основните опори на потомствеността са отречени. като непритежавани. Антитезата утвърждава присъщите на лирическата героиня белези и усетената неформална родова принадлежност /”древна скитническа неспокойна кръв”/. На традиционната родова история се противопоставя личностното родово съзнание.

Отречена е наложената от канона родова приемственост, полученото наготово и населедено родово съзнание в опозиция на преживяното от героинята родство с прабабата, нарушила общоприетитие норми. Лирическата героиня сама избира представата си за рода – романтична, греховна, скиталческа.Противно на очакванията, зададени в заглавието, героинята е лишена от родова памет в традиционния смисъл.

Образът на пожеланите родственици е извън канона. Закриляни от вятъра, следващи гласа на сърцето си, те са извън патриархалните представи за родова статичност, отхвърлят ограниченията на патриархалния канон. Потомствеността е отречена на формално равнище и е възкресена на надвремево и надродово ниво – като дух и кръвна връзка. Унаследената духовност, извираща от глъбините на подсъзнателното /”усещам” / активира библейски препратки /”греха ни пръв”/ към онзи пръв грях по пътя на познанието, преодоляната забрана. Стихотворението утвърждава като същност на историческата потомственост унаследения духовен облик , символ на проява на волността, непокорството, огнения темперамент, жаждата за приключения. Важни са не чертите, имената на предходниците, а страстите, волята и неустрашимостта на душите им – романтичната история между бабата и светлоокия хан осмисля тази душевност.

Финалните строфи на творбата ознаменуват връзката с женското начало , с майката земя. Вярна на историческата памет на битието, лирическата героиня припознава своята прародителка в “моя кръвна майчица земя”. Преоткрила първичната връзка със земята, с нейния корен на който е съдбовно обречена, героинята става символ на възроденото женско начало в един мъжки патриархален свят.

Сродена с романтиката на страстта, с природното начало, земя, поля, равнини, вятър, пясък, героинята на Багряна е символ на волния дух, на любовта към простор, волност, безграничност . В душата й ехти наравно с конския тропот, бунтът срещу догмите и предразсъдъците. Героинята осъзнава себе си извън канона /”може би съм грешна и коварна”/, предчувства възмездие за греха си да изневери на родовата си принадлежност /”може сред път ще се сломя”/, но отстоява своята убеденост, че над родовия дълг стои повелята за вярност към природния закон и естествения дух.

Стихотворението “Потомка” изгражда внушението, че родовата памет не може да бъде наложена като формално усещане, тя е дълбинно носена в кръвта като унаследена духовност и изконна родова връзка.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА “ВЕЧНАТА”

І Стихотворението “Вечната” е написано през 1925г. след тежко боледуване. и включено в стихосбирката ”Вечната и святата”27 год. като първо стихотворение в цикъла “Вечната и святата”;който гради различни превъплъщения на женствеността, като най-силни са майчинските ликове.

Творбата разкрива диалектиката на живота и смъртта, на смъртното и безсмъртното, връзката между материя и дух , между тленно и нетленно Лирическият текст осмисля човека като парадокс – той е тленен и вечен, победен от смъртта, но и олицетворение на вечния живот. Творбата е апотеоз на безсмъртното битие на женската същност, чиято вечна същност е о божествена.

Композицията на текста е циклична, съпоставяща настояще “сега” и бъдеще “ще минат години”, съставена от две симетрични строфи- първата разкрива смъртта, а втората изразява отрицанието й. Теза и антитеза, свързани със съюза “но, изразяват опозицията смърт-безсмъртие. Първата строфа изобразява мъртвото тяло, тя акцентира върху смъртта като състояние на тленната плът. Родилката е “безкръвна”, “безгласна”, “безплътна”, “бездиханна”. Реторичният въпрос, с който започва втората строфа предизвиква смислов обрат. Оказва се, че смъртта все пак не е окончателна, че животът побеждава.

Търсената статичност в първа строфа подчертава образа на спрелия живот, на смъртта /”безгласна, неподвижна, бездиханна”/. Анафорите и “и все едно, “не ще помръднат” изразяват мъртвостта на материята Мотивът за изтлялата плът е внушен от образа на пръстена “широк и чужд”. Във втората строфа той добива символиката на Живота – колело без начало и край. На мъртвилото в първа строфа е противопоставено тайнството на “пролетни благоухания”. Вечното начало на живота, символ на което е жената, е отрицание на застиналите форми на смъртта и у твърждение на пролетните рождества.

Грешна и свята, жената е неумираща и вечна, тя е изворът на живота; даряваща живот, тя е обречена вечно битие и безсмъртие. Обожествена – “все едно Мария или Ана е “ /двете майки на Бога/ изравнена е с Божията майка по жертвената си майчина отдаденост. “Нейната безсмъртна кръв е минала” в новородената рожба”, “нейната душа” е “отседнала на тоя свят”. Прераждането на женското начало е утвърдено чрез изящен преход от божественото към земното - “и устните на двама млади слети ще шепнат пак Мария или Ана в нощта на пролетни благоухания”. Магията на любовта и целувката на зачатието са част от преродената вечност на жената.

Стихотворението “Вечната” отразява вечното противоречие между живота и смъртта, чийто кръговрат е осъзнат чрез безименното и вечно битие на жената.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”

Като певец на човешка хармония Йордан Йовков издига в творбите си мярката на вечните християнски ценности, противопоставяйки ги на духовната криза през 30-те години на ХХ век. Разказът “Песента на колелетата”, програмен в едноименния сборник, е представителна творба за Йовковия философски и поетичен модел.

Съзерцанието отвежда прочутия майстор на каруци Сали Яшар към прозрения за смисъла на битието. Героят преодолява терзанията и заблудите си, извървява своя път до откритието за истинските духовни стойности, които правят живота смислен и пълноценен. Прогледналият мъдрец е добротворец, съумял да намери съзвучието между добро и красиво, да посвети неповторимата си дарба на хората.

`Сюжетът на творбата е еднопланов – овдовялата дъщеря на Сали Яшар се жени за нощния пазач Джапар, чиято любов някога е отхвърлила. Но не събитието интересува автора, а човека с неговите вътрешни терзания и размисли. Затова фабулата е накъсана от ретроспекция и ретардация. Истинското събитие всъщност е проглеждането на героя за себапа, откритието на осмисления жизнен път. Композицията следва не логическия ход на случката, а душевните прозрения на героя. Кулминация е духовно извисяващият момент, мигът на достигане до истината, а развръзка е осъзнаването на радостта от общуването с близките на сърцето хора.

Драмата на Сали Яшар е в прекъснатия житейски кръг, душевното страдание е породено от раздвоението между физическо и духовно битие, между “изцапаните” трудови ръце на майстора и очите му, в

които има много “премълчано и скрито”. Преминал през нелеки житейски изпитания, изгубил най-близките си, Сали Яшар усеща празнина в живота си. Богатството и парите не го радват, . В привидно подреденото хармонично битие на героя се редуват труд и почивка, болка и наслада. Пълноценно изживеният миг на отмора след трудовия ден е изпълнен с радостта на сетивата, с хармонията на природата. Но драматично обърнатият поглед към себе си въвежда душевните терзания – пейзажът се променя, полето почернява, хоризонтът се покрива с мъгли от прах – символ на душевното объркване и неяснота. Месецът, червен като нагорещено желязо, символизира парещите мисли за търсения изход, да се направи “себап”, безкористно добро.

Добротата е нравствен дълг на човека, земна мисия, чрез добротворството човек се преражда и остава. Болестта на Сали Яшар символизира мига на спрялото време преди прераждането, преди откритието и осъзнаването на стореното добро, което възстановява душевната хармония на майстора /”каруците, дето ги правя, себап са”/. Вгледан в света, той не е забелязал благотворността на своя труд, но думите на Джапар го връщат към мъдрото проглеждане за мисъла на живота му.

Едно от лицата на житейския смисъл, което връща Сали Яшар към живота, е и красотата. Преродената и вечна красота се завръща в дома му заедно с неговата дъщеря Шакире. Тя възкресява живота и щастието в старата къща. Песента на Шакире е символ на радостното озарение на духа, тя е и духовен подтик за Сали Яшар да преоткрие смисъла на живота в обикновените радости.

Дарен с изключителното умение да преобразява света, майсторът мъдрец трябва да дарява и другите. Дарбата му на творец е сравнена с тази на лечителя. Дарявайки радост на хората с пеещите си каруци, Сали Яшар лекува душите им. Това е естественият закон на природната хармония. Творецът е Божи избраник, той е живата връзка между Бога и хората, въплъщение на божествената енергия, която извисява и просветлява душите им.

Прероден за живота, осъзнал смисъла на истински ценното, героят иска да остави следа след смъртта си, терзае се от мисълта за безславния си край. Преоткрил вечните стойности, осъзнал и съзнал истински ценното и непреходното в битието, героят утвърждава идеята за нетленността на духовното начало. Финалът на разказа е прослава на възродената любов, която преоткрива радостта от живота /”с мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Това е една от вечните стойности , които осмислят човешкия живот.

Разказът “Песента на колелетата” е мъдра притча за вечните стойности, които осмислят жизнения път на човека и възкресяват духовното начало в него.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ПОСЛЕДНА РАДОСТ”

Разказът “Последна радост”, поместен в сборника “Песента на колелетата” утвърждава характерното за Йовковата проза противостоене между естествения порив на човека да живее в мир и антихуманната същност на войната.

Разказът разглежда участта на човешката индивидуалност, поставена пред изпитанията на фронтовия живот. Трагизмът на главния герой Люцкан е Йовковото отрицание на войната като разрушителна стихия, която нарушава житейската хармония, погубва красотата и щастието.

Композицията на разказа е циклична, изградена от десет части, разполовяващи двата свята - на мира и на войната. Изпълнено с носталгия е изображението на мирновременния живот в провинциалния град. В него цветопродавецът Люцкан умее да събужда копнежи, да дарява радост, да разкрива магията на красивото с езика на цветята, който владее. Отдава се на радостта да говори за любовта, да разнася с цветята емблемите на радостта и красотата, да бъде посредник всърдечните връзки на влюбените.. Той е “птичка божия”, уповаваща се на добротворството и наивната сърдечност.

Антивоенната идея в разказа е внушена чрез контраста между спокойната атмосфера на мирния живот и потресаващия ужас на войната. Бруталната нелепост на военните действия е драматично изпитание за душите и телата. Нейният човеконенавистен характер е подчертан не в ужаса на масовите сцени и погроми, а в настъпилите жестоки поражения върху човешката духовност, в погубването на красотата, в пробуждането на животинските инстинкти и агресията.

Деформацията на човешката личност и събудените първични инстинкти е в центъра на авторовото внимание. За другите войната е агресия, озлобление, нашествие на злото, само чудакът Люцкан е неприкосновен в дълбоката си същност. Героят болезнено страда от навъсените погледи и мрачни озлобени лица, от “свирепата и груба проява на инстинкта”, който погубва “редът, другарството, най-простата човещина”, но не променя човешката си същност. Дълбоко го нараняват грубите обноски на фронта. Епизодът със стъпканото цвете от войнишки ботуш и грубите думи “хората умират от глад, а той се закичил с цвете” олицетворяват убития порив към красота и милосърдие.

Докато в мирно време чудакът се отличава, но и духовно приобщава общността към романтичния свят на чудесното, на фронта неговата разноликост на фона на озверелите мъже добива драстични и нелепи размери. Отдалечаването на героя от този свят е израз на отчуждението на човешката душа от насилието и зверството. Умира, но запазва себе си, духовността и добродетелите си, неразбран е дори в предсмъртния си жест към полското цвете /стрък бяла лайка/, тълкуван от военния като устрем към врага.

Образът на Люцкан е символ на чистата душа и неопетнена духовност, която не може да приеме хищната същност на войната. Нравствено извисената му “възторжена и светла душа”, която е “свърталище на любовта” е отворена към другите, за да дарява красота, тя не познава завистта, злобата, омразата. Любимец на всички в малкия провинциален град, на фронта Люцкан се движи като сянка, жалък и смешен е в грозния шинел. Равнодушен и апатичен, той няма нищо общо с предишния весел и жизнерадостен младеж. Неумението му да се приспособи към фронтовия живот не е израз на безхарактерност, а на вътрешен протест и несъгласие с изгубената житейска хармония. “Тия груби обноски обиждаха Люцкан до дъното на душата му, но той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувстваше, че умира от мъка”. Умъртвената жизненост на героя във фронтовия живот извежда Йовковата идея за непригодността на човека към войната и нейните закони. Героят става едновременно жертва и победител, защото съхранява идеала на непобеденото добро. Изживява последната си радост в устрема към красотата на бялото цвете, доказвайки, че поривът към живот и щастие е по-силен от смъртта.

Разказът “Последна радост” носи внушенията за антихуманната същност на войната, която е изпитание за ценностите на човешкия свят.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ШИБИЛ”

“Шибил” е първи разказ в сборника “Старопланински легенди”, който пресъздава красотата и силата на човешкия дух. Мотото е заимствано от фолклора и насочва към емоционалното въздействие на творбата.

Свободният житейски и емоционален избор на неподвластната на ограничения човешка душа. За Йовков изборът в критични моменти е най-цялостното измерение на човешката природа. Героите следват гласа на сърцето си изстрадват и защитават с живота си своя свободен избор. Облагороден и покорен от магнетичното въздействие на красотата, Шибил . –4.Любовта, която облагородява живота и побеждава смъртта5.Грехът и възмездието

Изградена върху ретроспекцията – връщане в спомена, където се редуват сюжетните моменти – срещата с Рада/завръзка/, изолирането на Шибил от хайдушкия свят, вестта от Велико кехая, срещата с майката, срещата смърт с Рада/кулминация/, която повтаря завръзката, но в центъра е промененият и пременен Шибил, а не Рада.

Шибил прави съдбовен избор след размисъл, поставен на границата на двата свята- на полето и гората, /”Шибил изпращаше Рада дотам, дето свършваше гората и започваше полето”/. Той е “цар” в планината, това е място на гордите изключителни личности, на който е противопоставено селото като свят на подлостта и измамата. Неговият избор е между подредения свят на общността, изпълнен с обикновени човешки радости и света на волното и героичното. Силата на порива към любов и щастие го тласка към гибел. Трудният нравствен избор на Шибил е съпроводен от мъчителни размисли . “червей гризеше сърцето му”, осъзнава скъпата цена, която трябва да плати, но не е разколебан;

Избор, който нарушава нормата, прави и Рада. Докато Шибил нарушава хайдушките норми /”не беше в хайдушките правила да се задяват жени”/, тя престъпва патриархално-родовите и етични традиции. Конфликтът в разказа е изграден върху драматичния сблъсък между личното право на избор и историческите възможности той да бъде приет и признат от другите.

Необяснимото и чудодейно въздействие на женската хубост е двигател на събитията /”Как стана всичко... не можа да разбере”/ /”как светеха очите й, как беше приятно да я гледа човек”/; красотата е непреодолима сила, укротяваща жестоките инстинкти /”укротени като по някое чудо”/; магнетизмът на това очарование преминава през цялата творба, следва героя по фаталния път към смъртта /”Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами” Той стана тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад”/.

Красотата и юначеството на Шибил са оценени от бея, който е готов да прости /”Какъв юнак, какъв хубавец,! Такъв човек не бива да умре/” Пленен и омагьосан от това въздействие, героят погазва традиционните норми, забравя утвърдените принципи на хайдушкия живот, не осъзнава опасностите; За естета Йовков красотата е една от вечните стойности и той я открива както във физическото й измерение, така и в духа, емоцията, нравствеността.

Рада покорява Шибил не само с поглед и усмивка, но и с гордото си неустрашимо поведение /”Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол”/ Дяволита и закачлива, с провокативно и дръзко поведение, тя се осмелява да заяви присъствието си като личност, откроена между останалите жени в планината.

Облагородяващото и преобразяващо въздействие на любовта върху Шибил се изразява в мислите и действията му. Преобразен от любовното влечение, той жертва хайдушката клетва и живота си; определен като “страшният хайдутин” в началото на разказа, той е избрал участта да бъде срещу установения ред, отвъд закона и мярата за добродетелно поведение /”Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече нито искаше да знае кое е грях и кое не”/ Загърбил моралните закони, следва суровите правила на хайдушкия живот до деня, в който пред него застава Рада и му разкрива един нов свят, чужд на насилието , жестокостта и омразата – свят на любов и красота.Доскорошният разбойник осъзнава други възможности в живота освен насилието. Новата му социална роля на човек, облагороден от любовта, налага промяна на името /Мустафа заменя разбойническото име/, както и преобличането и разоръжаването на героя. сваляйки от себе си оръжието като “тежко и непотребно бреме”, той се готви за среща с новото си битие;

Пречистен и облагороден от любовта, Шибил умира, защото пътят на разбойническото му минало е белязан от безмилостни грабежи и безчовечни посегателства; преломът у него не е достатъчен, за да изкупи погазените етични норми.Необходимо е възмездие, за да бъде възстановена нарушената житейска хармония. Смъртта на Ш . е логичен завършек на невъзможността да бъде приет и в двата свята, на които е изменил, нито един от тях не би му простил прегрешенията, н в нея той открива себе си, истинската си същност на човек, скрил зад разбойническата маска нуждата от топлина, любов, красота, човешко общуване. Рада следва любимия си в смъртта; червеният карамфил, слял се с кръвта на двамата е символ на неумиращата любов, която побеждава смъртта.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ИНДЖЕ”

Публикуван през 1926г. в сп.”Драматически преглед”, а през 1927 г. включен в сборника “Старопланински легенди”; вдъхновен по легендата за кърджалийския главорез и неговото духовно преобразяване, този разказ е най-силното Йовково обобщение за смисъла на човешкия живот и вечните ценности в него, за неписаните морални закони, управляващи човешката хармония.

Разказът “Индже” изобразява пътя към покаянието, създава метафора за трудния път към нравственото познание. Текстът утвърждава идеята за греха и възмездието, което възстановява нарушения нравствен баланс. Разкривайки мъчително променящия се човек , страдащия злодей, който осъзнава нравствените норми, творбата създава внушение за сложността на човешкото и неговите проявления.

Началото представя героя в момент на екзистенциален избор, съдбовно решение, а ретроспекцията убедително разкрива корените на настъпилата промяна, проследявайки стъпалата на грехопадението и моментите на нравствено проглеждане и осъзнаване на героя. Загубената морална норма, потъпкването на човешките закони, непознаването на ценностите тласка Индже по пътя на грехопадението /”Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не”/. Отдал се на стихията на злото, кърджалийският предводител отблъсква дори най-близките си- вдига ръка срещу верния си приятел Сяро Барутчията, който му спасява живота, отблъсква Пауна и любовта й, озлобява се /”Но откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна в камък”/. Следвайки стремителния път на нравственото си падение, Индже стига до най-страшния грях - посича детето си.

Пътят на моралното пробуждане на героя е мъчителен - започва от мисълта за изгубената любов. Индже се връща в спомените си към първата среща с Пауна , единствената жена, докоснала сърцето му, изключителна като него със силата на духа и обаянието на красотата си /”Хубава беше, тънка, висока. Но хубави жени беше виждал много. ...в очите й няма страх, нито омраза. Ето кое учуди Индже.” /Изгубвайки Пауна и любовта й, той за пръв път проявява слабост /”нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза”/. Първата сълза, която проронва Индже в живота си, е символ на пробудената му нравственост.

Проклятието на попа е поредният преломен момент в духовното обновление на героя . Обречен на самота , изоставен от Пауна, той все по-често се замисля за миналото, вижда очите на умиращия поп, чува ужасната анатема, произнесена от него, предусеща възмездие за сторените грехове, но все още не е пречупил разбойника в душата си/”Индже се гневеше на себе си, че се подгъва и усеща жалост”. Но закърнелите му сетива са пробудени - ”Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята из която вървеше”. Едва сега героят започва да осъзнава и разбира, да се вглежда в света около себе си и в собствената си душа.

Срещата с дядо Гуди и жените помага на Индже да прозре новата си роля. Думите на стареца : ”Де такъв господар да имаме като тебе!” му подсказват в духа на народната образност необходимата духовна метаморфоза от “страшен разбойник” до “народен закрилник”. Тя е изразена и чрез песента на жетварките, канонизираща го като добротворец и клетвите на майките , чиито чеда е погубил. /”някъде още майки го кълняха”/. Духовното преображение на Индже, осъзнал силата на доброто, е представена метафорично чрез образа на цъфналата слива, аналогично успореден на разцъфналата за добротворство душа на героя. Текстът внушава Йовковата идея, че човечността и добротата могат да се проявят и у най-закоравелия престъпник.

Осъзнаването на нарушените норми на човечност и приятелство продължава по време на болестта на Индже. Това е време на размисъл на границата между живота и смъртта /“за пръв път се беше замислил”/.“Тежката рана на гърдите му”, причинена от най-добрия му приятел Сяро Барутчията , е повод за дълбока нравствена преоценка. Жестът на замислянето и духовното просветление

съответства на промяната в дрехите му . Осветлен, с озарена външност, красив и напет, героят е посрещнат в Урум Еникьой като спасител . Единството между етично и естетично извежда Йовковата идея, че красивият е надарен със способността да се прероди нравствено, да възстанови единството, хармонията между физическа и духовна красота. Съответна на просветлената му душа, нравствено пречистена, личността е готова да приеме смъртта като възмездие, грехът е напълно осъзнат като нарушение на нравствените норми. Индже поглежда на запад и осъзнава: “Най-тежкият ми грях е там. Трябва да отида и на тая страна”.

Признанието и изкуплението на греха става на християнския празник “Света Троица”. Индже е близо до прошката, готов е да изкупи с пари греха си /хвърля торба жълтици/ ,Сяро Барутчията и Пауна са готови да му я дадат /”Кажете му ,че водя жена му, кажете му, че иде Пауна”/. Героят е привидно близо до щастието, постигнал е славата на добротворец, посрещнат е с почести, възвърнал си е любовта на Пауна, но единственият непростим грях, заради който получава възмездие е осакатеното дете, нарушеният родителски и нравствен дълг. Осъзнал необходимото възмездие, /”Много майки съм разплакал, Дойде и моят ред.”/ , Индже приема куршума като справедлива отплата. Но още по-страшен за него е вторият куршум- думите на баба Яна Калмучката , че е убит от собственото си дете. Неговият уродлив образ всъщност е образът на греховете на Индже, заради които той трябва да получи възмездие. Всяко престъпление трябва да бъде наказано, за да бъде възстановена житейската хармония. Разпознаването на очите на Пауна в очите на гърбавото е признание за погубената красота в живота , чието възмездие героят трябва да понесе, затова той не търси отмъщение, заповядва да не убиват детето.

Разказът «Индже» утвърждава идеята, че стореното зло неминуемо се обръща срещу своя вършител. Творбата внушава, че цената на нравственото познание понякога е твърде висока, че пътят към доброто е труден, но човек трябва да намери куража да го извърви.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ПРЕЗ ЧУМАВОТО”

Разказът “През чумавото” е девети в сборника „Старопланински легенди“. Внушенията в него се градят върху тайната на греха, чийто цифров символ е числото девет. В стария летопис, цитиран в мотото на творбата, чумата е обяснена с греховете на хората, а текстът внушава идеята за любовта като спасение от греха.

Любовта е необходимото жертвоприношение, свещената саможертва, която спасява от греховете на отчуждението, алчността, егоизма. Жестът на влюбената жена, осветен от пространството на храма и стигащ до пълно себеотрицание, е божествен. Той извисява човешката духовност и я прави неподвластна на злото, предпазвайки я от изкушенията на греха.

Действието в разказа се развива по две повествователни линии. Първата проследява събитията в селото, което се опитва да се спаси от чумата, но не успява и общността се разпада.Втората поставя в центъра на изображение отношенията между Тиха и Величко, тяхната любов, раздяла и сватбата – смърт. Композицията следва логиката на събитията, като кулминация е финалната сцена, в която влюбените остават заедно в смъртта.

Разказът не назовава точно греха, за който наказание е болестта, но предизвиква многобройни предположения – отчуждението и затварянето на всеки в себе си, отричането на милосърдието, алчността и втурването към пълните хамбари на хаджи Драган, насилствената сватба на Тиха, нейната неверност към Величко, изоставил я заради печалбата. Това са различните лица на греха, предизвикал страшния мор, чумата, идваща като знамение, носеща отчаяние, безсилие, ужас пред непредотвратимото зло, затварящо селото в трагичен кръг.

Хаджи Драган е спасителят на общността, който ще отвори многобройните си хамбари, за да спаси съселяните си от глада. Ще ги спаси от страха с логиката “ако имаше чума, залавях ли сватба!”. Сватбата е обгърната с много загадки – защо женят прибързано Тиха за същия момък, когото преди това са върнали ,

защо булката приема разплакана бащината воля и нелюбимия жених. Сватбата е необходимото жертвоприношение, сватбеното хоро трябва да възстанови разединената и отчуждена селска общност, но то самото е поразено от болестта – “имаше нещо болно в това веселие”. На венчавката се появява Величко на кон – това е конникът на Смъртта от Апокалипсиса, който е поредното изпитание за общността, за нейната нравственост.

Чумата е заличила връзките между хората, но няма власт над любовта. Любовта е свято чувство, което побеждава смъртта. Тиха обрича себе си редом с обречения любим, нейната любов превъзхожда дори майчината, дори майката се отдръпва назад пред чумавия си син. Влюбените остават заедно в смъртта, въпреки че смъртта на героинята не е пряко назована, тя е подсказана от падналото було /знак за край, за трагична неизвестност. Пространството на църквата, приютява невъзможната любов- ”Отзад от потона Исус ги гледаше и вдигаше десница” Издигната до божествена жертвеност, тази отдаденост е благословена.

Самобитен и независим характер, Тиха се решава на изключителна постъпка, опиянена от предизвикателството да бъде себе си. Тя приема да остане с обречения, когато вижда страха на собствената му майка.

Нейният образ е въплъщение на отклонението от приетото, няма логика в постъпката й ,но тя завладява с магията на неочакваното изключително поведение.

Разказът “През чумавото” претворява една легенда, за да предаде авторовото посланието за любовта, която е изкупление за греха и побеждава смъртта със силата на жертвената отдаденост на другия.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “СЕРАФИМ”

Разказът «Серафим» е включен в сборника “Женско сърце” 35 год. Заглавието насочва към идеята за възстановената Божия справедливост на земята. Серафим означава “горящ ангел”, най-високият от деветте ангелски чина.

Творбата разграничава две гледни точки – на егоизма и алтруизма, съизмерени чрез поведението на главните герои – Еню и Серафим, изповядващи различни житейски линии. Докато Еню е олицетворение на практицизма, на разумното пазене на своето , то Серафим е въплъщение на авторовата идея за вярата в милосърдието като израз на съхранена човещина и духовност.

Експозицията на разказа запознава читателя с новодошлия Серафим, видян през погледа на кафеджията Еню. Текстът поставя акцент върху палтото - ”оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”. Двамата герои са противопоставени още при разпознаването. Еню наблюдава приближаващия Серафим, вижда в него чужденеца, дрипавия сиромах, чудака, облякъл ”посред лято» палто. През погледа на Еню Серафим е одърпан и непривлекателен, “като таласъм”, “като плашило”, очите му са замъглени “като у пияниците”, нарича го “изпаднал германец”. Обсебен от материалното, Еню няма сетива за вътрешната истинската човешка същност на Серафим. За него е видима само външната му неугледност. Дрипавото му палто става повод да го съди и укорява.

Погледът на Серафим е замъглен за външния свят, но е обърнат към други стойности. Той гледа на света с други очи, приема смирено и дори шеговито съдбата си на “птичка божия”. Появата на Павлина и нейната човешка болка раздвижва съзнанието на двамата герои. До скованото от сметки сърце на Еню не стига молбата за помощ, не го трогва нито злочестината й, нито обръщението “кръстник” му напомня за родството, осветено от вярата. Напротив, той озлобено отстоява своето право на отказ: “Нямам, нямам!”, проитопоставяйки разумно своите загуби: “И на мене ми умря една телица”, не е способен да приеме чуждото нещастие, да го постави над своето. Докато Серафим , без да види жената, без да я познава, чува в нейния глас човешката мъка и това е достатъчно, за да стори простичкия великодушен жест – да помогне на изпадналия в беда, да постави чуждата нужда над своята.

Странният герой, носещ ангелско име, е свидетелство за един свят на човешка близост, на вяра в доброто, на братска любов към ближния – това са началата на християнската нравственост. Той е противопоставен на света на отчуждението и невярата. Серафим е въплъщение на християнското светоусещане, надява се в отвъдния свят да получи дар за отдаденото в земния живот. Неговата постъпка е непонятна за Еню, който аргументира с житейски практицизъм доводите си – иде зима, Серафим има нужда от палто, неразумно е да дава парите си на непозната. Но Серафим носи упование в божественото правосъдие /”Когато господ на нея и тя на мене”/.

Във втория разговор между героите Еню е удивен от глупостта на Сераафим, съди го, но и проглежда за непозната му досега житейска логика, вменяваща върховенството на нравствения дълг към ближния. Серафимовото “неразумно” добротворство, предизвиква удивлението на кафеджията, това е онзи извисяващ миг на духовно проглеждане /”прехапа устните си”/, в който Еню проглежда за доброто, за духовната щедрост, за милосърдието. Това е мисията на странника Серафим, чието име е ясен знак за нея – да донесе на

земята Божията правда, огъня на милосърдието. Чистотата на милосърдния жест, направен с детска наивност, е призвана да измие Енювия грях, да преобърне скованото му от егоизма сърце към човещината и безкористната доброта. Символиката в името му /Еню – закрилник/ носи пожелателен смисъл за възстановена хармония и земно щастие.

Двамата герои се разделят, Серафим поема своя път окрилен от вярата в Божията справедливост- ”То там, на оня свят, туй палто може да ми помогне. Може пък може пък да ми дадат ново палто, златно...”. А Еню се връща в кафенето си, просветлен и облагороден от сърдечната доброта на чудака.

Съизмервайки алтруизма на бедния с егоистичната алчност на имащия, разказът «Серафим» носи упованието, че милосърдието и духовната щедрост са началата на божественото у човека, които съхраняват неговата духовност.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “ДРУГОСЕЛЕЦ”

Разказът «Другоселец» , включен в сборника “Вечери в Антимовския хан”, разкрива връзката между човек и общество. Заглавието насочва към мотива за другостта, за различния човек, отлъчен от своето, родното, който е изпитание за множеството.

В състраданието към съдбата и болката на ближния, в максималното му сближаване с общността и проявеното милосърдие са утвърдени началата на християнската нравственост. Но текстът на творбата гради и друго послание – за космическата самота, в която човек е обречен да изстрадва участта си, за неговата неспасяемост в страданието.

В творбата се преплитат различни сюжетни линии - селският празник, легендата за честния кръст, разказите на другоселеца. Експозицията представя хармонията между природата и човешките изживявания. Мисълта за избуялите плодородни ниви повишава празничното настроение селяните в кръчмата. Заканите за наказание подготвят за срещата с дръзналия да похити плодовете на труда им. Влизането на непознатия другоселец предизвиква гняв и враждебност, Татар Христо вдига юмрук, кметът настоява за глоба. Но извадената сиромашка кесия на непознатия и репликата на Торашко преобръщат ситуацията и променят отношението към новодошлия. Чудодейното преобръщане на наказанието в прошка и милост е израз на приобщената към мъката на новодошлия общност.

Проявлението на човешкото е провокирано от появата на различния човек в общността. Той е различен както с чуждостта си, така и с неназованото си име, другоселецът е пътник, идващ сред празнуващото множество, за да постави на изпитание човешката нравственост. Предизвикващ с различността си последователно агресия и милост, странникът провокира различни човешки прояви – селяните в кръчмата се нахвърлят върху него, искат наказание, прощават му и се грижат за него. Първоначално общността вижда в чужденеца посегналия на труда й “хайдук”, влязъл в чуждата нива да “тъпче стоката”. Татар Христо вдига юмрук /пародийно разминаване на жеста с името на Христос, което носи/, кметът настоява за глоба. Но когато несретникът вади скътаните “бели пари за чени дни”, за да изпълни правосъдието на общността, останалите, повлияни от думите на Торашко /“Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!”/, виждат в “крадеца” свой брат, един от тях.

И макар жестът на Торашко да носи фалша на лицемерното милосърдие /сравнен е с Юда/, хората са трогнати и са готови да изпълнят християнската повеля за милост към ближния. Припомнената легенда за кръста ги превръща в добри християни – особено Татар Христо е най-грижлив и старателен в обгрижването на другоселеца. Неговото име – Татар Христо изявява идеята за двете противоположности, заложени в човешката душа /Татар –агресия, враждебност и Христос – милосърдие, доброта/.

Текстът поставя проблема за мястото на човека в социума, за връзката между индивида и обществото. Мигновената заедност на селяните е последвана от отчуждението. Озлобените гневни селяни са озарени за миг от болката на човешката несрета, но това мигновение на братството е твърде кратко. Когато се нуждае най-силно от човешка подкрепа, другоселецът остава сам, изоставен в безизходицата и болката си. Той сякаш остава невидим за другите. Край него преминава същият Торашко, който с един жест и прегръдка е преобърнал отношението на общността, но без да го забележи, разцепвайки нощта с пиянския си вик “Не ща да знам никого”. Братството се е разпаднало, хората са отново разделени в своите светове, спуснали са границите на отчуждението и безразличието.

Финалната сцена подчертава самотата на човека в страданието, неговата неспасяемост в мъката – другоселецът остава космически самотен - “Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите”. Сам сред звездите, отразени в окото на умиращия кон, като част от друг свят, далечен и чужд на празника в селската кръчма, той не се докосва до хляба, дарен му от другите, забравили твърде бързо за него, откупили сякаш с подадената храна вината си на имащи пред неимащия. Хлябът е символ на тялото Христово, на надеждата за спасение, на изкупените грехове, но другоселецът не посяга към

него. За него няма надежда. Безнадежден и отчаян в самотата си, той изразява авторовата идея за безграничната мъка в този свят, за нейната несподелимост, за абсолютната самота на човека, обречен да изстрадва житейската си съдба.

ЙОРДАН ЙОВКОВ “АЛБЕНА”

Включен в сборника „Вечери в Антимовския хан”, разказът “Албена” въплъщава носталгията по изгубената и отминала красота.

Творбата не успява да реши сложния въпрос, пред който застава селото, опитало се да съди грешницата, но само попаднало под властта на красотата й, чиято погубваща сила е довела до престъпление. Текстът не дава еднозначен отговор на въпроса дали красотата може да е отвъд категориите добро и зло, дали е простим грехът, сторен от любов. Но несъмнено е внушението за красотата като магия, като чудо и празник, без който животът губи съкровения си смисъл.

Композицията е циклична, вместваща различното отношение към Албена на останалите. Експозицията представя множеството от гледни точки и антитезисно подчертава различността на героинята от другите. Нейната къща е „напусната, зацапана”, контрастна на външния вид на Албена. Извеждането й от селото като престъпница е кулминация, а развръзката проследява думите на дядо Власю и превръщането му от обвинител в защитник.

Грехът е видян двузначно - тълкуван като израз на несъвършената човешка природа , като отклонение от нормите, поставящо индивида на изпитание, но и като отварящ душевни пространства на непознатото, различното поведение. То носи възможности за изява на вътрешния потенциал на личността за разкаяние и промяна, за душевен катарзис и извисяване. Албена и Нягул застават на кръстопътя между свободния си избор и невъзможността да го направят, без да наранят близките си. Изстраданият грях отключва пътя на себепознанието , мотивира разкаянието. Албена е предадена от собственото си дете, израз на естественото възмездие и изкупление е страданието й като майка– грехът може да бъде изкупен, но не докрай.

Любовта като грях е провокация за конфликтни човешки изяви, на низки инстинкти, подтик към престъпление. Водени от страстта Албена и Нягул нарушават нормите на общността, загърбват отговорността си към дома и семейството. Любовта е провокация за човека по пътя на отстояване на щастието, тя е изстраданото самопознание, едно от лицата на живота, важно и значимо, което прави индивидите различни. Албена отстоява правото си на избор в един свят на мъжка безпогрешност, където понася последствията от нарушените норми, приема упрека, вината , обидите /”Кучката развали още една къща”/. Думите й пред събралата се да я линчува тълпа са най-точният израз на психологическото й състояние на жена, намерила смелост да престъпи нормите, но и да признае вината си:”Прощавай... прощавайте... Сбогом, сбогом ви на всички!.. Прощавайте! Млада съм сгреших. Прощавайте, Сгреших!Прощавайте”. Повторенията градират емоцията и обединяват мотива за греха и прошката , обвързвайки го с неопитната и жадна за живот и любов младост. Вярна на истинската си природа, Албена е обречена на гибел в този затворен свят, чиито норми е нарушила. Нейната различност е оценена от общността като греховност.

Словата й променят емоционалната реакция, осъзнатата и призната вина, нравственият катарзис трогва другите.женско поведение, което взривява морала в един патриархален свят. Кулминационен момент е майчиният жест на Албена /”И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си”/. При вида на Албена селяните се променят /”но като я видяха всички затаиха дъх. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи ...от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше”/. Това е магическото въздействие на силната личност, променила предварителната нагласа на тълпата, доскоро готова да линчува /”стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени”/.

Въздействието на красотата е чудодейно – пред Албена селяните се преобразяват, забравят морала. Приобщени към света на красотата, изгубват ориентирите за добро и зло. /”Грешна беше тая жена, но беше хубава”./ Антитезата съчетава и противопоставя етично и естетично. Думите на дядо Власю звучат като вдъхновена възхвала:”Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”

Ситуацията се променя бързо – милостта и състраданието преминават в гняв „жалостта към А. Изчезна в един миг – „Жените пак я застреляха с очи, пълни с омраза Връз лицата на мъжете падна облак” Нееднозначна промяна – от любопитство през състрадание до заклеймяване изразяват сложното психологическо състояние на тълпата и променящите се стойности на доброто и злото в един патриархален свят, който се променя заедно с ценностите на новото време , налагащи правото на личността на любов и щастие.

Разказът “Албена” е вълнуваща творба за трудното самоопределяне в любовта и красотата, което е изключителен жест отвъд патриархалната норма за грях поставя на изпитание индивида, дръзнал да се противопостави на морала на общността.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ВЯРА”

Никола Вапцаров е третият голям български поет след Ботев и Яворов, свързал революционния си идеал с поезията и житейската си съдба. Стихотворението «Вяра», появило се през 1940г., е програмно стихотворение в стихосбирката ”Моторни песни” ,

Творбата представя противоречив образ на живота и утвърждава идеята, че човекът осъществява себе си в борбата за хуманна социална реалност. В тази борба негова основна духовна опора е вярата, без която животът губи възвишения си смисъл. Текстът осмисля понятията живот, личност и вяра в тяхното единство.

Стихотворението «Вяра» е изградено като диалог с неназован събеседник , структурирано е в две смислово обособени части. Първата представя образа на живота в неговата делничност и го обявява за абсолютна ценност, в името на която човек е готов на подвиг, втората извежда мотива за вярата като свръхценност, по-висша от живота, защото без вярата животът се обезсмисля , а личността се разпада, загубила моралните си устои. Повтореният лайтмотив ”Аз пак ще обичам” изразява съкровена декларация на Вапцаровото жизнелюбие, аргументирано в текста и основано на вярата. Финалът категорично преповтаря убедеността на лирическия герой в несломимостта на неговата вяра, за която бронебойни патрони «няма открити», за да се превърне в неин славослов. Така в стихотворението звучат настойчиво два мотива – за живота, осмислен и спасен чрез вярата и за вярата като духовен център в ценностната система на личността.

Животът е върховна ценност, но той е истински и пълнокръвен само когато е окрилен от вярата. Оптимизмът на дейното живеене е отразен с неподкупваща искреност в простотата на обикновеното ежедневие:”Ето, аз дишам, работя, живея и стихове пиша, тъй както умея” - това са простите човешки измерения на живота в единството на биологичното /”дишам”,/, социалното /”работя”/, екзистенциалното /”живея”/ и творческото /”стихове пиша”/. Стихотворението е страстна защита на живота “с грубите лапи челични”, с който героят е “в разпра”, но наличието на критичност към битието не означава отказ от живота с неговото несъвършенство , а напротив, борба за усъвършенстването му. Любовта към живота поставя на изпитание нравствените сили на индивида /”бих влезнал във взривна ракета самичък, бих търсил в простора далечна планета”/, но той е готов да приеме предизвикателствата в името на любовта към живота горене, изискващ активно отношение към собствената участ.

Вярата е духовен стожер на личността, истинската и всепоглъщаща вяра, която не познава съмненията, е висше нравствено понятие, ценностен ориентир на активното човешко присъствие в света. Вапцаровата вяра е конкретно-историческа, социална, /”че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър”/; тя е нравствена опора на човешката личност, върху нея се крепи утопичният проект за мечтаното ново битие /”дните честити”/. Човекът живее чрез вярата, без нея се превръща в нищожество /”да кажем, вий вземете пшеничено зърно от моята вяра /Какво ще остане от мене тогава?......нищо”/. Личността може да бъде убита с отнетата вяра и спасена с възкресената вяра, тя е неотменима човешка сила, “бронирана здраво в гърдите”, неуязвима, неприкосновена, устойчива на изпитания.

Вярата у Вапцаров е не само чувство, а нравствена философия, осмислена като естествена житейска необходимост.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

Стихотворението «Песен за човека» е отпечатано за пръв път в “Моторни песни” като финално стихотворение в цикъла “Песни за човека”. То е представително за Вапцаровата поезия, която е диспут за съдбата на човека.

Творбата е вдъхновена от стремежа към възстановяване на изгубната хармония между човека и песента, от идеята за духовното израстване на човека и превръщането на житейската проза в песен – символ на красотата и празничното тържество на духа. Заглавието отвежда към понятието песен като израз на духовното начало, на вечните и непреходни житейски стойности.

Изграден върху диалог, разкриващ спор за същността на човешкото, текстът стъпаловидно приближава гледните точки – на истеричната дама, мразеща човека и на нейния опонент , защитаващ правото на човека да се възроди нравствено. Обстоятелственият разказ, аргументиращ тезите на страните, прелива във финалната развръзка, която е апотеоз на пеещия възкресен и прероден човек, надвил тъмните сили в душата си, осъзнал силата на човешката нравственост.

Човекът и неговата участ е в основата на полемиката в текста, който въвежда темата за новия човек, с ново мислене и духовност. Човекът е представен като жертва на нерадостното си битие - ”не стига ти хлеба , залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило”, “и чакаш така като скот в скотобойна”. Измеренията на

суровата действителност принизяват човека и го превръщат в “скот”. Пътят на промяната е предшестван от неговата нравствена оценка, от разбирането “че може по-иначе, може”, кето е прозрение за възможнната метаморфоза на човешкото от примитива на низките инстинкти и грехопадението /отоцеубийството и братоубийството най-страшните грехове, отнасящи се до опазването на рода и неговата чест/, към душевното осъзнаване на достойното човешко поведение, към пробудената нравственост и приемане на активна позиция към собствената съдба.

В аргументите на двамата опоненти стои по един разказ за деградацията на човешкото. Човекът престъпник е доказателство за зловещата сянка на омразата, която принизява човешкото поведение до животинското, но докато за истеричната дама злото е неразривна част от човешката природа, опонентът й осъзнава злото като елемент от социалната действителност, която провокира агресия и озлобление, превръщащи човека в убиец и звяр. Докато за дамата деградиралата човешка личност е краят на човешкото, за другия участник в спора това е началото на духовния прелом.

Лирическият текст разкрива величието на духовно преобразения човек и превръщането му в разумно същество, осмислящо своето битие. Пътят на нравственото прераждане тръгва от разбирането за възможната друга участ чрез общуването с човешката общност /”попаднал на хора”/, която е коректив на нарушената нравственост;Следващата стъпка е песента, която е израз на новонамерената човешка същност, на духовната метамороза на възкресения дух. /”но своята участ от книга по-ясна му станала с някаква песен”, “Той пеел човека . –Това е прекрасно нали.”/. В проясненото съзнание на героя се ражда разкаянието /”Брей как се обърках”/, духовното прераждане обяснява поведението му във втората част.

Песента на осъдения е неговата истина и откровение след духовното му възкресение, вдъхновен израз на постигнатия вътрешния мир и хармония.Приетата с усмивка смърт е знак за силата на човешкия дух. Романтично пресъздаден, духовно осъзнатият човек е издигнат до звездите, подвигът му придобива вселенски измерения /”Усмихнати чули звездите отгоре и викнали “Браво човек”/. Песента е израз на празника на човешкия дух и неговия идеализъм.

Стихотворението «Песен за човека» определя нравствена граница между човешкото и нечовешко поведение.Човекът носи в себе си безгранични духовни стойности и там, където властва моралът, човещината и духовността, той проявява най-ярко своята същност.

ІV.Поетика – реторични похвати /пролепса – предвиждане на възражение/, многогласие – звучат различни гласове , обговарящи участта на човека – дамата, опонента, героя, надзирателят.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ПИСМО”

Стихотворението «Писмо» е посветено на Кольо Василев, съученик на Вапцаров от Морското училище , вдъхновено от пътуване по време на лятна практика. По-късно е преработено и публикувано в “Моторни песни”и представя лирична изповед за променящата се човешка чувствителност, изстрадана през погледа на личната съдба.

Подобно на ст.»Песен за човека» и тази творба разказва за раждането на човека, за нравственото съзряване на личността, свързано с отказ от празаните химери и преоткриване на оптимистичен поглед към света. В основата на този духовен оптимизъм стои активната борческа позиция на индивида, готов да се бори за мечтите си. В напрегнат размисъл лирическият Аз прозира, че само лично изстраданите истини имат действена сила и това прозрение му дава куража да заяви своята вяра, проверена в житейските изпитания.

Текстът е структуриран в три плана – минало, разкриващо отчаянието и духовната смърт на индивида, настояще, в което ограбен духовно и потиснат лирическият герой успява да преодолее състоянието на омраза и отчуждение , да надрасне разрушителните стихии и да възвърне жизнеността на мечтите и копнежите си и разкритата във финала вяра във възраждането на човешкия дух и воля за борба в името на бъдещето.

Началото на творбата разкрива човека като роб на обстоятелствата, неговата дълбока личностна криза е в усещането за живота като капан, примка, безизходица /”ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота”/. Човешкото поведение е превърнато в средство на чуждата воля, внушението за омразата, разкапваща душата е постигнато с ярко сравнение - ”като гангрена, не като проказа”. Преминавайки през изстрадването на изгубената вяра , лирическият герой я е постига отново чрез борбата - ”как вярвам аз и колко днес съм бодър”, озлоблението е трасформирано в духовна енергия. Това е идеята за “новото” , което “клокочи” и “ще възвърне” духовното пространство на мечтата, на възродената борбеност на личността, способна да отстоява своите идеали. Това е полетът на разкрепостения човешки дух, , възвръщане на поруганото човешко достойнство, разгръщането на творческите заложби. Това е възкръсването на човешката душа за изстраданата и преоткрита вяра.

Смъртта в името на идеала е желана и и очаквана -”знам, ще се умира, но да умреш, когато земята се отърсва от отровната си плесен- това е песен”. Смъртта, осмислена от героичния акт на саможертвата, е приета

с мъдра и трезва преценка на обстоятелствата, внушена от спокойния тон на лирическия Аз. С непоколебимост и решимост е поставено ударение не върху героичния жест на саможертвата, а върху дълбокия й смисъл – тържеството на хуманния идеал – смъртта в името на идеала не е е трагедия , а щастие.

Стихотворението «Писмо» представя ценностния избор, чрез който индивидът преодолява отчаянието и разочарованието от откраднатите мечти и съхранява своята духовност в преоткритата активна житейска позиция.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ“ИСТОРИЯ” .

Стихотворението «История» е един от Вапцаровите шедьоври, публикувано е през 1946г в “Избрани стихотворения”, близко по звучене с Ботевите“На прощаване”, “Борба”, огласява връзката между времената и поколенията.

Изграден като диалог с историята, текстът оспорва нейната ценност и валидност и поставя проблема за действителното съдържание на историческия процес, за историческата памет и етика. Творбата внушава, че в основата на големите исторически драми стои драмата на малкия човек, затова историческият разказ за миналото трябва да се основава на неговата гледна точка.

Лирическият текст е основан върху реторични въпроси /”Какво ще ни дадеш историйо...”/, изразяващи недоверие във възможността историята да предаде яркостта на миналото.Преразглеждайки участта на човека в историята, лирическият говорител влиза в спор с християнската етика , с жертвената пасивност и несъпротивмление на злото. Представено е ново разбиране и иронизиране на «оглупялата мъдрост» на бащите . Новите поколения ще откриват в пожълтелите страници на историята отговор на много от въпросите си , без да приемат наготово остарелите истини, всяко поколение ще преосмисля по своему миналия житейски опит.

Идеята за историческата памет и диалогът с поколенията намират отражение в поантата на стихотворението- ”Но разкажи с думи прости на тях, на бъдещите хора...че ние храбро сме се борили». Идеята за връзката между човешките съдби е отрицание на опростяването и схематизирането на историята, опразването й от действителен човешки живот. Грандиозността на борбата е събрана в малки човешки драми; без да губи представа за епичния размах на историята я разкрива в нейния интимен човешки план /”Живот ли бе да опишеш, ...разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова”. Сравнението с отрова обобщава и внушава образа на миналото време като “неживот”.

Лирическият Аз се съмнява в достоверните образи на живота, пресъздадени от историята. Контрастът противопоставя сухите овехтели “пожълтели” страници на историята на яркото човешко присъствие в историческия събитиен процес, представено с ярки натералистични изрази /”жените вили по задушница”, “по синорите сме се раждали”, “като мухи сме мрели есен”, /.Историята ще очертае контурите /”ще хванеш контурите само, а вътре ще бъде празно и няма никой да разказва за простата човешка драма”/, няма да предаде човешките емоции, пространството на надеждите и въжделенията.

Стихотворението «История» полемизира историята като докуменален образ на живота. Лирическият текст отрича представата за историята като институция, която не принадлежи на истинския живот, но има власт като крепителка на несъвършения свят.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ЗАВОД”

Отпечатано в “Моторни песни” 1940г, стихотворението «Завод» илюстрира модела на живота, в който човекът е потискан и разкъсва между социалната реалност на настоящето и жадуваната хармония на бъдещето.

Образът на завода има двойствен символен смисъл. Той е едновременно метафора на едно обезличено съществуване и на борбата за преоткриване на смисъла и ценността на човешкия живот. С образа на завода е свъзано е преобразяването на лирическия Аз, който преоткрива връзките си с другите хора в романтиката на борбата и калява волята си в изпитанията на суровата действителност.

Вапцаров въвежда в поезията символите на ХХ век – завода и работника. Заводът става метафора на битието, представите за него са белязани от усещане за затвореност, впримченост, мрак, потиснатост /”И става толкоз душно, че да дишаш не би могъл спокойно с пълна гръд»,“завод притиснал с мъка толкоз хора”/. В този затворен суров свят се води битка за оцеляване за парченце хляб. Настоящето на унизената човечност е представено от образа на живота като ”озъбено свирепо псе”, “”свирепо куче”,“живот безмаска и без грим”. Това са черти от убийственото ежедневие, от дивата жестокост на този живот, на скъпата цена на непосилната борба за хляба. Това е цената на човешкото обезличаване и оскотяване, на ограбената и погубена духовност.

Човекът и неговата духовност са поставени на изпитание в този свят на злото. Затвореното пространство на завода е противопоставено на отворената необятна ширина на полето. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда на непълноценното човешко живеене. Заводските стени са

непреодолима преграда пред мечтата и творческото удовлетворение от труда, самият труд е превърнат в насилие над личността, в път към обезличаването й и към загубени връзки с другите.

Крясъкът изразява протеста, непречупената воля за борба и вярата в по-доброто бъдеще-”Тогаз на твойто място дружно ще построим с много пот един живот желан и нужен и то какъв живот”. В израза ”ще снемем ние слънцето при нас” слънцето е метафора на светлото и щастливо бъдеще, което ще се роди от работническата солидарност , обединяваща и сплотяваща изтерзаните индивиди -”едно сърце във тебе неуморно пулсира с хиляди сърца».

Стихотворението «Завод» е художествено доказателство за оптимизма на Вапцаровия лирически човек, преоткрил смисъла и ценносттта на собствения си живот.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “СЪН”

Стихотворението «Сън» от цикъла «Песни за една страна», включен в стихосбирката «Мторни песни», представя копнежа по един утопичен свят на абсолютната човешка осъщественост и свобода.

Творбата разкрива човешкия смисъл на военния конфликт, за да внуши, це щом е затрашено, човешкото, то търси убежище в мечтата. Чрез наивната романтична мечта за щастие на Фернандес и неговия приятел Лори текстът предава човешки измерения на идеологическата доктрина за един нов справедлив свят.

Образът на новия добър съвършен свят се ражда от преобразяването на стария свят - ”уж същия завод, машини стари, но частите им блеснали злато”. Преобразеният свят измерва труда в неговата красота и празничност, новите двугарски отношения. Новата душевност всъщност променят старата действителност; човекът изпълва стария свят с променената си духовност. Подчертана е разликата между човека роб и свободния човек, човекът враг и човека другар. Трудът за първия е грозен и потискащ, за другия носи радост и удовлетворение, празнична себеизява.

Идеята за утопичното, недействителното битие е загатната още в заглавието, което извежда мотива за съновидението като една втора желана реалност. Текстът се доближава до идеята за сетворението на един свят, необременен от пороците напознатото. В центъра на неговото създаване е човекът, който превръща мечтата в реалност, преобразявайки съдбата си. Съпоставен с реалността, сънят на герой изтъква двойствената символика, която носи образът на завода. В лирическия свят на Вапцаров той означава едновременно грозна социална реалност на настоящето, но и мечтано бъдеще. Бъдещето е утопичен красив блян за хармоничния свят и съвършения човек.

Вплетено в контекста на реални исторически събития, стихотворението «Сън» интерпретира тези събития в светлината на човешкия стремеж към щастие. С фантазиите, видени насън, то се стреми да аргументира социалното преустройство като път към един прекрасен нов свят.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “КИНО”

Публикувано през 1941 г. във в-к “Литературен критик” стихотворението «Кино» поражда много отзиви за изкуството и представя идеен двубой между поезията на старото изкуство и прозата на живота. Творбата следва Гео-Милевия призив за оварваряване на поезията, изразява идеята, че изкуството трябва да говори с думите на самия живот.

Противопоставяйки два плана – на фалшивото изкуство и на истинския живот, творбата пледира за ролята на изкуството като отражение на истинския живот. Отхвърлени са клишетата на масовата култура, на сладникавата измислена житейска драма е противопоставен истинския живот, сивата и груба реалност, прозата на всекидневието.

Стихотворението започва с изображение, което иронизира и пародира поетиката на мелодрамата. По законите на жанра «случайно», при необикновени обстоятелства се срещат мъж и жена и между тях веднага възниква силно чувтво. С насмешка се представят мелодраматичните ефекти, усещането за лирически фалш нараства, за да се превърне в пародия.

Гневното «Стига» бележи повратна точка в творбата. Съпоставката между двата житейски плана започва с реторични въпроси: «Къде е тука нашата съдба?, Къде е драмата?, Къде съм аз?». Сладникавата екранна драма е отречена от реалността. Стилистиката на филма рязко контрастира на стила на лирическия говорител, изпитващ не съпричастие, а открито презрение към героите. Емблемите на лукса отдалечават филмираното битие от истинското, липсва духа на суровото барутно време, в което живее лирическия Аз. Мелодраматичното е отхвърлено не просто заради ниското си естетическо качество, то не съответства на истинския живот, не отразява живота и съдбата на обикновения човек, не носи революционната идея за промяна на света.

Социалният протест срещу фалшивото изкуство, породен от личната реакция на говорителя, прераства в патос на отрицанието. С публицистична острота е заклеймено изкуството, отдалечено от духа на времето. Безвкусната сантиментална история не докосва сърцето му, той се бунтува срещу неистинското лице

на живота, пресъздадено на екрана. Откровено определено като “измама”, то е противопоставено на “сивия живот”, в който “изгрява любовта ни в труд”- сред дим, сажди и машини, силата на глагола “гаснем” подчертава неговата изнурителност и отдалеченост от фалшивата бляскава история.

Стихотворението «Кино» поставя проблема за истинското изкуство, което трябва да отразява действителното съдържание на човешкия живот, далеч от блудкавите сладникави мелодрами, пресъздаващи фалшиви и банални житейски драми.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ПРОЩАЛНО “

Писано в предварителния арест през април 1942г, стихотворението «Прощално» е едно от най-проникновените лирически признания, разкриващи чувствителността на една ранима душевност в мига на раздялата.

По утвърдения от Ботев модел раздялата е и завръщане. Изповедта на раздяла обещава бъдещи завръщания, търси прошка, споделя съкровени признания. Прощалните слова на Вапцаровия лирически човек са сдържани, емоциите овладени. В съзнанието си той вижда онзи миг, когато смъртта ще бъде факт и чрез магията на словото се стреми да я отрече.

Стихотворението интерпретира проблема за смъртта и безсмъртието в плана на баладичното. Твърдението «Понякога ще идвам в съня ти» загатва някаква невидима връзка между света на живите и този на мъртвите. Тази гранична позиция внася баладичен нюанс в атмосферата на творбата. Това е мотивът за любовта, надмогваща смъртта. Обезсилила дори смъртта, връзката между двамата съпрузи отключва в съзнанието на читателя утвърдени поетически модели, чрез които се размива границата между реално и въображаемо и се отхвърля самата смърт.

Съкровеното пространство на сбогуването преди смъртта е изпълнено с мотивите за личното щастие и дълга. Дълбочината на изживяванията са предадени с жеста на целувката – най-нежното проявление на любовта, съкровено преживяване /”ще те целуна и ще си отида”/. Внушението , че смъртта не е окончателният финал се създава и от думите «Не ме оставяй ти отвън на пътя / вратите не залоствай». Метафората на пътника, който очаква да намери отворена врата, изразява разбирането, че връзката между двамата ще остане жива.

Като използва познати фолклорни и поетични мотиви, стихотворението «Прощално» създава внушение, че любовта е единственото обещание за вечност, на което човекът може да повярва.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ “ПРЕДСМЪРТНО”

Първите четири стиха на това последно Вапцарово стихотворение са писани в предварителния арест през април 1942г., а вторите преди разстрела в 14,00 часа през юли същата годзина. Публикувано е в “Избрани стихотворения” 46г. и представя равносметката на един достойно изживян живот.

Текстът изгражда образа на лирическия човек, който се стреми да осмисли смъртта си като закономерна съдба на разбунтувания човек, като знак на вечния конфрликт между добро и зло. Изграден в паралел с образа на борбата, неговият образ представя идеята за края на стария свят и настъпването на новия .

Осмислянето на борбата като «безмилостно жестока», «епична» внася патетика в изказа, отключва представата за героика и жертвеност, свързани с образа на лирическия Аз. Характеризирайки борбата, той косвено изразява своята позиция – той е участник в яростен сблъсък, неговият живот и неговата смърт са знаци на човешка съпротива, на вечния конфликт между човека и света. В тях се проявява закономерната съдба на разбунтувалия се индивид. И тъкмо съзнанието за тази знаковост му позволява да априеме съдбата си спокойно, изричайки лаконичното «Аз паднах, друг ще ме смени и ...толкоз».

Последните два стиха звучат като заклинание и прозрение за бъдещето. Отделният човек си отива, н в пророкуваната «буря», в бленувания социален катакализъм, той ще бъде отново с хората – «Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото се обичехме». С ботевски патос борецът се сбогува с народа си след като е изпълнил дълга си към него.

Героичната саможертва не е представена като изключителен жест. Текстът известява спокойното мъдро и трезво приемане на смъртта не като героична постъпка, а като “просто и логично” действие. Преди смъртта си човек изпитва естествена болка от прекъснатия живот, обзема го мисълта за тленността на материята /”разстрел и след разстрела червеи”/, но над всичко поставя съзнанието, че стремежите на социалната общност са по-значими от живота на индивида /”какво тук значи някаква си личност”/. Неговият живот придобива стойност единствено чрез живота на тази общност.

Стихотворението «Прощално» има стойност на поетична равносметка и завет към бъдните поколения, превръщайки смъртта на отделния човек в пророчество за тържеството на масите.

ДИМИТЪР ДИМОВ “ТЮТЮН”

Романът “Тютюн е остро конфликтно произведение, изградено върху противопоставянето на два типа житейски доктрини и драматичния им сблъсък в съдбите и характерите на героите. Авторът анализира задълбочено личните драми на героите, изследва деформацииите на човешките души под влиянието на социалните проблеми, вниква в техния морал, търсейки корените на злото, на отчуждението и разрухата.

Личните пътища на героите са проследени на фона на обществените сблъсъци. Водещата сюжетна линия е свързана с историята на Борис Морев, младеж от провинциално градче и Ирина, красиво момиче от родния му град. Срещата между двамата в началото на романа по време на есенния гроздобер е изпълнена с чиста романтика и светли мечти. Те си приличат по жаждата да излязат от затвора на еснафското ежедневие, от униженията на бедността и мизерията. Но в порива си към нещо велико, което да осмисли живота им и да ги направи щастливи, героите се различават.

Борис е олицетворение на безусловната амбиция, на всепоглъщащата страст към богатство, което би му осигурило независимост и свобода. Характерът му се деформира от манията за власт, която го превръща в бездушна машина, в самотен и изгубил равновесие човек. Безпощаден към хората, той издевателства върху работниците във фабриката, готов е да убие дори собствения си брат. Хладнокръвно и целенасочено, безскрупулно и жестоко Борис унищожава човешката си същност, принизява се в алчността и безумния стремеж към всевластие. Устремен към върховете, притежаващ желязна воля и огромна енергия, той жертва всичко човешко у себе си – предприема брак по сметка с дъщерята на директора на “Никотиана”, Мария, изоставя я, за да се върне към младежкото си увлечение по Ирина. По-късно жертва и нея, използвайки я като разменна монета в нечистите си сделки.

Така, чрез пълната девалвация на нравствените стойности, той заплаща скъпа цена за постигнатото – цената на разрушената човечност, на накърнената жизненост, на пустия, фалшив и изхабен живот. Неговата морална смърт предхожда физическата.. Краят му е жалък – всесилният “всемогъщ господар на живота” умира сред хаоса на разрухата , сред вонята и жегата на южното лято в мръсен провинциален хотел. Смъртта му не предизвиква скръб дори у най-близките му. Тази смърт е метафора на целия му живот, преминал в пълно отчуждение, без никаква следа – погребва го един пиян поп, а на гроба му стои дървен кръст с написано с тебешир име, което първият дъжд ще измие.

На другия полюс на сюжетната ос е човешката драма на Ирина, чиято житейска съдба се преплита с тази на Борис. Но техните пътища са само формално свързани, ценностно се противопоставят. Ирина е близо до Борис, когато вярва в него, но бързо се отдалечава, установявайки неговата бездушност. Макар и въвлечена в нечистите му сделки, тя успява да съхрани своята душевност.

Писателят следи развитието на героинята от училищните години до смъртта й. Красива, умна и честна девойка, Ирина е възпитана в труд и любов към хората. Тя се задушава в малкия град, жаждата й за самореализация търси простор в мечтата й да стане лекар и да намери щастието си в хуманния дълг. Съдбоносната намеса на Борис променя живота й. Попаднала в света на парите, Ирина бързо усеща коварната им сладост, постепенно се отчуждава от семейството си, от роднините и съгражданите си, дори от истинската си човешка същност.

Нейната непобедимост в поражението се изразява в безнадеждното осъзнаване на нещата и в способността й да запази при пълната разруха остатъка от себе си и човешкото си достойнство.. То я отделя от света, който презира, тласка я в решителни моменти към прояви на човечност и гордост /помага на ранения Динко, отива в болницата по време на бомбардировки/. Ирина сама осъзнава падението си, живата й съвест е неин безпощаден съдник. Тя презира света на “Никотиана”, гнуси се дори от мъжа си. Но истинското отрезвяване у нея идва, когато нейният свят, който е и светът на “Никотиана”, върви неудържимо към гибел Съзнавайки, че трябва да загине заедно с него, тя още веднъж доказва своето нравствено превъзходство над Борис.

Последните страници на романа, разказващи за нейната смърт, носят тъгата на писателя за погубената красота и човечност, за разрушената хармония и непостигнато щастие. Но образът на Ирина е не само образ на изхабен паразит – тя е завършен сложен и противоречив свят. Тя е свежият аромат на наситена с копнежи младост, тръпчивият вкус на първата любов, една незаспала съвест, която не може да се примири със собственото опустошение, едно човешко достойнство, което се изявява в изпитанията на собствената разруха, една неприемаща милостиня гордост, едно трезво съзнание за гибелта и порочността на собствения свят. Изкусена от любовта си към един мъж и към лукса и разкоша да влезе в призрачния свят на “Никотиана”, тя се оказва заразена завинаги от неговата отрова.

Следвайки съдбите на героите в романа, авторът внушава направляващата идея в романа – всеки сам извървява трудния път към щастието и заплаща собствена цена за него. Образът на тютюневия концерн

“Никотиана” става символ на злото, което “осакатява хора”, “убива характери, смазва достойнства”. Този свят, изпълнен с аромата на жълтеникавата отрова, е свят на мними ценности. Той е основан на жестока експлоатация, на властта на силния над слабия. Този свят е обречен да загине. Негови представители – Спиридонов, Барутчиев, Костов, са заразени с апатия по изчерпания си живот. В тях липсват живителните сили, които подхранват обновлението.

Образите на германци са също сред ярките постижения на романиста Димитър Димов. Аристократът фон Гайер е отчаян от безсилието и краха на мечтите си. Герои като Лихтенфелд или Прайбиш поразяват с порочната си разпуснатост, със студената си бездуховност и аморалност.

Срещу представителите на греховния свят авторът изправя героите на непримиримост и съпротива срещу злото , посветили живота си на идеала за равенство и справедливост.Това са Варвара Павел, Шишко, Макс Ешкенази, Спасуна, Стефан Морев. Те подчиняват живота си на хуманни цели, носители са на светлото и преобразяващо начало. Поведението им е мотивирано от идеите за равенство и справедливост. Привидно твърде близко до щастието, те също не успяват да стигнат до него, въпреки че са победители в сюжетното действие на романа.

Герои като Варвара и Павел Морев са изградени като железни воини на идеята, лишени са от истински човешки чувства и пристрастия. Павел не успява никога да изпита истинска вълнуваща земна любов към жена. Варвара цял живот крие истинските си чувства към любимия мъж и с разстроено съзнание и нерви казва за себе си: “аз приличам на ранен, който ще умре след победата”. Праволинейна и принципна, героинята намира сили да върви в първите редици на борбата, но не намира сили да победи болката от несподелената любов.

Героите на Димитър Димов са едновременно силни и слаби, тленни и вечни. Като проникновен психолог писателят вниква в пълнотата и дълбочината на техните характери и ги пресъздава с необикновена яркост и живост. Романът “Тютюн” се утвърждава в българската литература като значимо епическо платно, което изследва трагизма на човешките съдби, на драматичното разминаващите се исторически пътища на хората във вечния им порив към щастие, на противоречивите преобръщания на човека в историята.

ДИМИТЪР ТАЛЕВ “ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”

С романа си “Железният светилник Димитър Талев продължава Вазово-Йовковата традиция на интерес към историческото минало, патриотично въодушевление и преклонение пред единството на нравствена и физическа хубост. Романът е първа част от четирилогия, чието съдържание обхваща годините на ХХ век и разкрива епохата на българското възкръсване, на появата и растежа на националното самосъзнание.

Авторът пресъздава борбата за национална и духовна свобода, изследвайки движещите сили и пориви у възрожденския човек, чиято лична съдба е вплетена в съдбата на родината. В центъра на внимание е взаимовръзката между личност, родова принадлежност и историческо време, която е разгледана на фона на бурните обществено-социални събития на епохата.

Сюжетът на романа проследява историята на Глаушевия род, разгърната в три поколения. Всяко от тях е очертано като пазител на традицията и родовата памет. Героите на Талев се изживяват като личности чрез родовото си чувство. Смисълът на битието им се определя и извежда от родовото начало, което оформя и ценностната им система.

Противоречието между патриархално и възрожденско съзнание е разкрито най-убедитело в образа на Султана. В началото на романа се запознаваме с Хаджи Серафимовата внучка, с хубавите й тъмни очи, с острия й твърд поглед, с трезвия й бистър ум. Застаряващата чорбаджийска дъщеря се изправя срещу обичая като прибира бедния селянин Стоян Глаушев в дома си и по-късно се омъжва за него в името на спасението на семейството и продължението на рода.

Султана ръководи живота в Глаушевата къща и неоспоримо властва над нея. Дейна и целеустремена, със здраво практическо отношение към света и хората, тя винаги знае какво иска. В постоянна борба /”все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум”/, в мъки и теглила преминава живота на Султана, но нищо не сломява борческата мощ на характера й. Съдбата й е низ от жестоки изпитания. Изпраща в гроба със собствените си ръце единствената си дъщеря Катерина, дръзнала да наруши семейните норми за чест.

Когато научава за греховната любов на Катерина и детето в утробата й , Султана е поставена на върховно изпитание. В нея се борят чистата и искрена любов на майката и честта и срамът пред хората. Надделяват ценностите на патриархалния ред и морал, в които героинята се усеща силна и властна. Тя най-дълбоко преживява смъртта на дъщеря си /”майка съм, мене най-силно ще боли”/ Скрито и потайно, без външна изява и показност, тя изстрадва майчината си трагедия. Образът на Султана става символ не само на здравината на родовия корен и неговата вечност, но и на идеята, че човек трябва да постави родовия дълг над всичко и да намери сили докрай да отстоява верността си към родовите традиции.

Бунтовната сърцевина в този образ намира свое достойно продължение в лицето на нейния син Лазар. Той прекрачва с разбиранията си в духа на новото време, долавя народните въжделения и настъпващите съдбовни събития, за които ще са нужни предани народни водачи /”Аз ще поведа народа, аз, аз”/ Пътят на Лазар е път на зараждащото осе народно самосъзнание. Неговото възмъжаване и духовно обогатяване е непрекъснато рушене на стария ред и настъпателно движение напред, към бъдещето. Заедно с Климент и Андрей Бенков той става двигател на съпротивата срещу примирението и робството. Повежда борба за ново читалище в Преспа, за българско училище, за самостоятелна българска черква.

Лазар е носител на възрожденска идеология, която разширява българската патриархалност в посока към осъзнаване на единството на българите като нация и народ. Той става мост между два свята и това го прави не докрай монолитен. Колебае се, но разбира и приема любовта на сестра си към Рафе Клинче. След дълги вътрешни съмнения стига до решението си за женитба с Ния, жената която обича, но не може да приеме заради баща й – Аврам Немтур – водач на антибългарския лагер, и заради думата, дадена на годеницата му Божана.

Любовта между Лазар и Ния огрява Глаушевия дом и преосмисля родовите ценности. Тихата и иконна красота на Ния я издига до символ на мечта и съвършенство. Със своето изящество и необременена от предразсъдъци духовност тя внася уют и топлина в старата къща заедно с новата модерна лампа, която ще замени стародавния железен светилник, осветявал дълги години нормите, традициите и реда. Конфликтът между Султана и Ния разкрива противопоставянето между една отиваща си действителност и новата, дала простор на разцъфтяващата , разкрепостена и независима човешка личност.

Огрян от светлината на новото време е и образът на майстора Рафе Клинче.Той носи не само художествения гений на народа си, но и духа и колорита на възрожденската епоха. В изкуството му живее цял един свят – жизнелюбив, красив, хуманен – враждебен на заобикалящата го мрачна действителност. Противно на канона, той влага в творбите си своя вътрешен свят, интимните си преживявания . Дързостта му да вплете в дърворезбата на църковния олтар образа на любимата си Катерина го доближава до другите образи на борци за новите идеи в романа.

Здравият инстинкт на Султана не приема самотния майстор /”резбар къща не храни”/, но в същото време през нейните очи го виждаме в най-истинската му същност /”чуден човек и такъв огън има в очите му”/. У Рафе Клинче Султана открива непознати качества, които я изпълват със смут. Неговата чудатост е основана върху отхвърляне на старото , а романтичната му природа е съзвучна с мисията му да пробужда и възкресява мъртвото дърво и да му придава нови , непознати измерения.

Романът “Железният светилник” разкрива един исторически период в националния ни живот – пробуждането и проглеждането на нацията, осъзнаването на здравите начала на народната нравственост. Чрез семейното и родово събуждане българите стигат до откриване на широките хоризонти на езика, вярата, историята и народността си. В думите на рилския монах , появил се в началото на творбата, говори пробуденото общностно чувство: “Човек не може и не бива да живее само за себе си. Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме сами слаби, толкова сме силни всички заедно.”

Постижението на хуманиста Димитър Талев е в очарованието на обединителната народностна идея, на светлината, любовта и творчеството, което пренася гласовете от достойното минало с упование към бъдещето.